Джордж Бийб, Директор на Института за отговорно държавничество Куинси
(Продължение на статията на Джордж Бийб, директор на Института за отговорно държавничество Куинси, озаглавена „Управляема конкуренция: Гранд стратегията на САЩ в един многополярен свят“. В първата й част се отбелязва, че нахлуването на Русия в Украйна е нанесло убийствен удар на зараждащата се тогава гранд стратегия на администрацията на Байдън и това налага необходимостта от нов стратегически подход на Америка.)
От разрив към правила
Само по себе си благоразумното противодействие и възпиране не могат да ограничат опасностите, породени от разрива в отношенията между Русия и Запада – ядрена конфронтация, нерегулирана оръжейна надпревара, хибридна война без никакви ограничения и мащабни киберподривни действия. Точно както по време на Студената война, когато САЩ и Съветският съюз признаха, че последиците от конфликт между суперсилите в ядрената ера създават общ интерес да се поддържа тяхното съперничество в безопасни граници, така и сега трябва да установим правила на играта за многополярната епоха, за да управляваме заплахи, които не могат да бъдат предотвратени само от американската мощ.
Контролът над ядрените въоръжения е на първо място в списъка на спешно необходимите правила и разпоредби. След като НАТО обяви, че Швеция и Финландия ще се присъединят към организацията, Русия изрично заплаши да разположи ядрени оръжия в западните си гранични области. Но за разлика от 80-те години на миналия век, когато ядрената сигурност висеше на косъм, тези потенциални стъпки биха могли да се случат във време, когато САЩ и Русия нямат почти никакъв диалог за контрол на въоръженията. В допълнение трябва да се отчита контекстът на разширяващ се и модернизиращ се китайски ядрен арсенал. Това може да доведе до ситуация, в която за Съединените щати ще е невъзможно да поддържат ядрен паритет с обединените сили на Русия и Китай.
Ядрената война е най-ясната и най-непосредствена екзистенциална заплаха, пред която са изправени САЩ. Намирането на начин да се ограничат тези опасности чрез формални или неформални мерки за контрол на въоръженията и изграждане на доверие е от съществено значение.
В сферата на технологиите американските постижения в информационната ера направиха нацията ни много по-способна, но и – колкото да звучи парадоксално – по-малко сигурна. В момента кибератакуващите имат огромни предимства пред киберзащитниците. Съединените щати могат да нанасят значителни цифрови щети на своите противници, но са изключително уязвими за атаки срещу собствените им мрежи. Имайки предвид степента, в която военната, икономическата и критичната инфраструктура на Америка зависят от цифровите технологии – с изключително малко ръчни резервни системи на разположение – последствията от провал в тази област биха могли да бъдат екзистенциални. Споразумение за това къде трябва да се прокарат червени линии в киберпространството също е от критично значение.
Нищо от това обаче няма да е възможно, без да се постигне разбиране, което да сложи край на конфронтацията между Русия и Запада заради Украйна. Подобно на нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт, атаката срещу Украйна наруши ключови международни норми в регион, важен за интересите на САЩ, което изиска силен американски отговор. Но също както в Ирак, има важна разлика между това да възпрем нарушението и това да подпомагаме смяна на режима в Москва или да вкарваме Украйна в западната орбита. Ключът към спирането на спиралата от ескалация, в която САЩ и Русия в момента са въвлечени, е във възстановяването на нормата, която САЩ и Съветският съюз спазваха след Карибската криза, но която ерозира след края на Студената война: че ядрените сили трябва да уважават критичните червени линии на другите близо до техните граници и във вътрешните им работи. Това не би означавало изоставяне на Украйна на милостта на Москва, а гарантиране на сигурността на Украйна като страна, извън както американската, така и руската сфера на влияние.
Да се стремим към такива споразумения не е ли наивно? Може би. Предвид дълбочината на недоверието и погрешните представи между САЩ, Русия и Китай, дискусиите за правила представляват огромно предизвикателство. Но алтернативата, както показват събитията в Украйна, вероятно е все по-разрушително потъване в пряк конфликт между великите сили. Както отбеляза Хенри Кисинджър, историята е показала, че стабилност е възможна само когато всички основни сили приемат международния ред за легитимен, „така че никоя държава да не е толкова недоволна, че – както Германия след Версайския договор – да изразява своето недоволство в революционна външна политика“. В съвременните условия това приемане трябва да се разпространи и до средните сили, повечето от които са в Глобалния юг.
Да прехвърлим мост над пропастта
Както по време на Студената война, висшият стратегически актив на Америка в новия многополярен ред не е военната или икономическата ѝ мощ, а жизнеността на нейното общество и демократична система. Солидната основа на свободата и просперитета у дома ще намали уязвимостта на САЩ към чужда политическа подривна дейност, ще насърчи уважението и желанието да ни подражават в други държави и ще укрепи външната ни политика с увереност и устойчивост.
През последните 30 години обаче се появиха огромни пропасти не само между амбициите на Америка в света и нейния капацитет за постигането на тези цели. Огромно разминаване има между вашингтонския елит, определящ външната политика (обсебен от промотирането на американското върховенство и политическата промяна в чужбина), от една страна, и жизнените нужди на обикновените американци, жадуващи за по-голяма стабилност и просперитет у дома, от друга. Провалените кръстоносни походи в чужбина и погрешното убеждение, че американската сигурност зависи от поддържането на световна хегемония, отслаби, а не укрепи американското общество.
През 1969 г. Ричард Никсън се изправи пред ситуация, подобна на сегашната ни, след първата си президентска победа. Америка беше рязко разделена заради войната във Виетнам, гражданските права и конфликтите между поколенията. Излекуването на нацията изискваше прекратяване на войната в Югоизточна Азия, но без да се измести стратегическият баланс в полза на Москва. Съветският съюз беше на път да надмине САЩ в ядрените оръжия и вече имаше огромно числено предимство в конвенционалните сили в Европа. Как Съединените щати можеха да се измъкнат от Виетнам и да насърчат вътрешното изцеление, но въпреки това ефективно да се противопоставят на съветската заплаха?
Отговорът на Никсън не беше нито да се изолира в „Крепост Америка“, нито да угажда на американските съперници. Вместо това, той задълбочи и разнообрази ангажимента на Америка със света, като отвори вратата към отношения с маоистки Китай – неприемлив режим, все още в прегръдките на Културната революция – и създаде важен противовес на нарастващата съветска мощ. Паралелно с това, той инициира набор от търговски споразумения, споразумения за контрол на въоръженията, човешки права и мерки за изграждане на доверие, които ограничиха съветското усилване, намалиха заплахата от ядрена война и направиха американско-съветските отношения по-управляеми и предвидими.
По подобен начин, главното стратегическо предизвикателство, пред което днес е изправен Вашингтон, не е да спечели решителната битка между свободата и тиранията, а да си осигури възможност за възстановяване та позициите в чужбина, което ще позволи на страната да се съсредоточи върху отчайващо необходимото вътрешно обновление. За разлика от ерата на Никсън, обстоятелствата, пред които сме изправени днес, изключват възможността да се вбие стратегически клин между Москва и Пекин. Но с мъдра държавна политика ние все пак можем да спрем да подтикваме съперниците си към антиамериканско партньорство.
Да върнем международните си амбиции в съответствие с основните интереси на американския народ е належаща необходимост. Това означава да защитаваме Съединените щати от атаки, подривни действия и други заплахи за вътрешния им просперитет и начин на живот, а не да преследваме американско първенство в света или превръщането на други нации в демокрации.
Президентът Джон Куинси Адамс веднъж казал на руския посланик в САЩ, че „всяка нация изключително сама е съдия за правителството, което най-много ѝ подхожда, и … никоя друга нация не може да се намесва със сила, за да й наложи различно правителство“. Време е Вашингтон да се върне към този стандарт. Нашата гранд стратегия трябва да служи за щит, а не за меч на американската република.
Източник: Managed Competition: A U.S. Grand Strategy for a Multipolar World,
QUINCY BRIEF NO. 30 SEPTEMBER 2022
Превод от английски: Александър Маринов
Източник: Banker.bg
