„Ако дойде бяла мечка, няма по-безопасно място. Просто влезте вътре и заключете вратата“, казва Никo Сегрето. Той е местен планински водач и основател на „Плаващата ледникова хижа“ (Floating Glacier Hut). Това е кабина, закотвена в необитаем ледников залив в дивата и отдалечена Източна Гренландия, разказва Лаура Хол от BBC Travel.
Сега не е сезонът на белите мечки и той не е безразсъден, но след седмица в тази част на света съм чувалa достатъчно истории, за да знам, че това не винаги има значение. Преди няколко лета една мечка е била забелязана да плува в пристанището на близко селище, а сега, в края на лятото, държа силите си в готовност.
Airbnb – новият дом на екстремните пътешествия
Настаненa съм в един от най-дивите Airbnb обекти в света – малка зелена шестоъгълна хижа, привързана към сушата с две здрави въжета и котва, но иначе плаваща в залив с изглед към Гренландско море. Въпреки че Airbnb е критикувана за влиянието си върху цените на жилищата в градските райони, платформата даде възможност на предприемачи като Сегрето да създават супер отдалечени места за настаняване, които намират своята публика сред приключенските пътешественици по света.
Сред осемте милиона обяви, Airbnb включва номадски юрти в Монголия, общинска къща за гости в Папуа Нова Гвинея, къща на дърво в Амазонка между Колумбия, Перу и Бразилия и хижа на река Блеъбери в Канадските скалисти планини, където е малко вероятно да видите друга човешка душа.
И тогава е това място: перфектно изолирана финландска хижа „Аврора“ със стъклен покрив за наблюдение на звездите и северното сияние. Геометричната й форма ми напомня на капсулата за връщане на ракета и има нещо от самотата на космоса в това място.
Но самотата е нещо нормално тук. Ако тръгнете на север по гренландското източно крайбрежие от това място, ще стигнете до селището Сермилиигаак с население 209 души – а след това нищо на протежение от 800 км, преди да стигнете до Итоккортоормиит, с население 345 души, известно като едно от най-отдалечените селища на планетата. После следват айсберги, бели мечки и нарвали чак до Северния полюс.
В другата посока, направо на юг, трябва да продължите 7600 км – приблизително двойно повече от ширината на Съединените щати – и накрая ще стигнете до сушата в Бразилия, след като прекосите почти целия Северен Атлантически океан. Това е замайваща мисъл – но не съм напълно сама. Регионалният метрополис Тасиилак с население 2000 души е на 45 минути път с лодка по западен ръкав, а летищният град Кулусук, където пристигнах, е малко по-близо.
Тихи ваканции и дигитален детокс
Не съм само аз, която търси мир и тишина на най-отдалечените места в света: това е част от по-широка тенденция за бягство от всичко. „Тихите ваканции“ (Quietcations) бяха една от ключовите тенденции в пътуванията през годината, наред с нарастването на пътуванията извън мрежата (off-grid) и дигиталните детокс почивки. Това показва, че за много от нас шумът и стресът на съвременния живот са достигнали такава степен, че се нуждаем от пълно откъсване от всичко. А под „всичко“ имаме предвид почти всичко: спокойствието и релаксацията са основните насоки. Дори досега пренаситената с екстри сфера на луксозните пътувания се превърна в сваляне на всичко до изящни основни неща – идеята е, че на почивка не трябва да взимате повече решения, а по-малко. По-малкото вече определено е повече.
Сама в хижата, след като се нагостих със сьомга с медена глазура, която Сегрето улови в мрежите си на път за хижата и ми приготви, оставам само с мислите си и със сателитен телефон за компания. Освен удобно двойно легло, разполагам с храна, закуски и маска за очи, която да ми помогне да спя – няма завеси за таванските прозорци и по това време на годината дневната светлина се задържа до късно през нощта.
Невероятно е какво забелязваш, когато си сама, без телефон или Wi-Fi сигнал. Лишена от дигиталния свят, аз съм напълно потопен във физическата реалност около мен. Чувам как морската вода бавно се сгъстява и се превръща в лед, докато Слънцето залязва зад планините. В късната вечер, когато излязат звездите, сиви облаци се оформят, разкъсват се и се превръщат в потоци от светлина в цвят маджента, отразяваща се в тихото, замръзващо море. Цветът се носи като дим по небето. Лежа на леглото и се взирам в светлините, в перфектна топлина и тишина, до ранните часове на сутринта.
Когато се събуждам, небето е чисто и бледосиньо, а входът на фиорда започва да се заледява. Добре отпочинала и чиста, благодарение на светкавично бързо потапяне в напълно леденото море (хижата има тоалетна, но няма душ), съм готова да изследвам. Също така съм готова да говоря с друг човек.
Пещера
Сегрето ме взима с лодката си и ми дава кратък урок по глациология, преди да си сложим котки и да изследваме ледникова пещера от другата страна на залива. Той я открива случайно преди 10 години и през десетилетието е завел до нея около 400 души, предимно като туристически гид от Тасиилак. „Настръхнах, когато я намерих – каза той. – Не я търсех. Наистина е скрито бижу, което искам хората да видят.“ След като открива пещерата, той решава да създаде малка приключенска компания, за да открие работни места в местната общност и да има възможност да се връща. Догодина той отваря луксозен планински комплекс, „Vision Lodge“, който ще включва пещерата и други местни дейности в едноседмично пътуване. Той отбелязва с тъга, че ледът се топи бързо: голям камък по средата на хълма, по който вървим, е бил под леда само преди две години.
Вътре огромната пещера има леден таван и кално-пясъчен под, който не е виждал дневна светлина от началото на Ледниковия период. Отнякъде се чува звук на река – ледниковите пещери се създават от реки, течащи под ледник през пукнатини или цепнатини – и ние влизаме в широките пещери, като се навеждаме. Вали – топи се – докато стоим под него и аз се чудя на въздушните мехурчета, уловени в леда от милиони години, образувани от древен, компресиран снеговалеж. Не съм особено привързана към тъмните подземни пространства, но съм запленена от идеята да погледна през времето, докато се взирам нагоре през тавана, през милиони години стария сняг до снеговалежа от миналата зима, леда на върха.
Извън пещерата ядем фокача и гренландска сьомга на слънце, с изглед към ледници и плаващата хижа. Има китове в съседния залив и гарвани, бродещи по планинските върхове. Природата на Гренландия е предизвикателна: нейният мащаб затъмнява почти всичко, което някога сте виждали, а нейната суровост може да ви се стори плашеща. Престоят в плаващата хижа и визуализирането на преминаването на дълбокото време в ледниковата пещера промениха възприятията ми, което се усеща като върховното обещание за почивка тип „бягство от всичко“. Имах време да помисля, да забавя темпото и дори да обмисля самото време. Сега, когато се откъснах напълно от ежедневието, следващата стъпка е постепенно да се върна в него и да видя дали мога да взема част от тази перспектива със себе си.
Източник: Economic.bg
