Премиерът Росен Желязков обяви в Тутракан през уикенда в Тутракан създаването на нов фонд за саниране на еднофамилни къщи. Според правителството хората, които живеят в тях, също имат право на по-ниски сметки за енергия, както и живеещите в многофамилните блокове.
Началният бюджет на фонда е 100 милиона лева, като се предвижда той да бъде увеличаван при необходимост. Средствата ще се предоставят под формата на ваучери от по 20 000 лева, които могат да покриват топлоизолация, подмяна на инсталации, както и изграждане на соларни системи. Амбицията на кабинета е с този ресурс годишно да се обновяват няколко хиляди еднофамилни къщи.
На пръв поглед инициативата решава проблем, който от години остава извън полезрението на държавата. Повечето еднофамилни домове в България са строени преди 1970–1990 г. и в повечето случаи са без топлоизолация, с остарели инсталации и без технически паспорти.
Според експертни оценки страната разполага с повече от един милион такива жилища, но липсва точна информация за тяхното състояние, типология и местоположение. Без такава база данни всяка национална политика се превръща в стрелба в тъмното.
От друга страна на европейско ниво изискванията растат. Европейската комисия очаква държавите членки, включително България, да изготвят до края на тази година национален план за обновяване на сградите и да създадат централизирана система с техните енергийни характеристики.
Новата директива въвежда понятието „сгради с нулеви емисии“, а националните планове трябва да бъдат създадени на базата на огромен обем данни и ясни дългосрочни прогнози.
У нас, докато еднофамилните къщи тепърва навлизат в дневния ред на управляващите, многогодишните програми за обновяване на многофамилните блокове продължават да се разширяват. Правителството подготвя нова такава национална програма до 2029 г., която ще следва досегашния модел с участие на общините и Българската банка за развитие.
Според вицепремиера Атанас Зафиров това е необходимо, защото тази година са били пропуснати много възможности и съществуващите средства е можело да бъдат загубени. Паралелно с това по Плана за възстановяване и устойчивост вече са подписани стотици договори, а в София, Велико Търново и други градове започват реални строителни дейности. Кабинетът обещава, че сградите, попаднали в резервните списъци по ПВУ, ще бъдат финансирани на 100% по новата програма, чиито средства се очаква да достигнат 2.5 милиарда лева.
На фона на всички тези усилия резултатите за десетилетие остават скромни. По програмата от 2015 г. бяха санирани едва около 2 000 блока. Впоследствие регулаторите установиха в някои градове злоупотреби, картелиране на фирми-изпълнители, занижен контрол и лошо качество при строителните дейности. Досега са инвестирани над 2 милиарда лева, но с тях са обновени едва 4% от жилищните сгради. Експерти предупреждават, че дори и при най-оптимистични условия до края на десетилетието няма да бъде обновен повече от 10% от сградния фонд.
Освен това огромната част от жилищата в страната – девет от всеки десет, нямат никакъв достъп до финансиране, а програмите се реализират бавно, с неясни срокове и административни затруднения, които отблъскват гражданите.
Именно в този контекст възниква основният въпрос – редно ли е държавата да финансира санирането на ограничен брой жилища, било то къщи или блокове, изцяло за своя сметка? Самото обновяване не е проблем. Напротив, то е важно за енергийната независимост, за качеството на живот и за изпълнение на европейските цели. Проблемът се появява, когато достъпът до публични средства става привилегия на тези, чиито сгради са попаднали в правилната програма, на правилното място, в правилния момент. При все че всички плащат за санирането чрез данъците си.
Тъй като обхватът е изключително ограничен, политиката поражда усещане за несправедливост. Доста по-приемлив от икономическа гледна точка би бил модел, според който собствениците плащат част от сумата за саниране, като за целта получат достъп до нисколихвени кредити и се предвидят специални мерки за уязвимите домакинства. Така ще бъдат обновени много повече домове. Другата необходимост е строгият контрол върху изразходването на държавните пари, като не се допуска да се отчитат строителни материали на тройно по-високи цени.
Без подобна логика всяко ново финансиране изглежда като политически жест, а не като част от целенасочена реформа. Енергийната ефективност не е просто въпрос на инфраструктура, а на осъзнатост на обществото за ползата от нея. Процесът изисква доверие, предвидимост, добро планиране и усещане за равнопоставеност. В противен случай всяка нова програма се превръща в поредната инициатива, която достига до малцина и разочарова мнозина. На практика въпросът дали държавата трябва да санира домовете на шепа хора безплатно всъщност е въпрос дали държавата има визия за всички останали?
Източник: Banker.bg
