Мистериозният Торчело проблясва само на 10 км. северно от Венеция и представлява истинското родно място на града. На буренясалия и почти обезлюден днес остров едно време се е издигал град, светъл и разкошен досущ като съвременният. Торчело е оригиналната Венеция, първата заселена суша в залива, онази, която после била занемарена и изоставена на милостта на времето, когато от вълните на лагуната започнал да израства новият град. Днес са останали малко свидетелства от това почти легендарно и забравено селище като средновековната базилика, по чийто фрески може да се съди за едновремешното изящество и лукс на Торчело.
Най-лесният начин да го достигнете е като се възползвате от услугите на лодките вапорето, сновящи из лагуната. Веднъж стъпили на брега, веднага чувствате ободряващата му прегръдка и избягали от претрупания и пренаселен град ви обхваща онова усещане за свобода и простор, които човек може да изпита единствено на остров, зареял поглед в безкрайната шир, където морето и небето се сливат в панделка от цветни отблясъци. Светлината постоянно се променя и сякаш дирижирана от илюзионисти ви потапя в един сюрреалистичен свят, където реалното и фантастичното размиват своите граници.
Торчело лежи в северните покрайнини на този хипнотизиращ пейзаж, в пустеещите соленоводни блата, където вода и суша също така несигурно се сливат. Трудно е да се повярва, че именно сред този почти имагинерен свят от гниеща растителност и призрачни канали с почти неподвижна вода се е родила красавицата Венеция. Скрита сред избуялия шубрак и зеленина се издига кула, която посочва мястото на базиликата „Санта Мария“, единственият белег за цивилизация сред злощастния лабиринт от водни ръкави и неустойчиви парчета земя.
Неясният произход на Торчело се разкрива в серия от мистични откровения, което идва да докаже, че се е възприемал като новият Йерусалим. Заселниците на венецианската лагуна пристигат тук през V век, бягайки от родния Алтино, който се оказва на пътя на варварските нашествия. Когато германските орди наближават селището, много от жителите му го напускат, като част от тях, под предводителството на епископ Паулус, се насочват към тресавищата. Те стоически понасят несгодите, вярвайки че Господ ги подлага на изпитание, което трябва да издържат. Тогава епископ Паулус, човек с несломима вяра, получил божествено откровение. Той прозрял, че именно тук е перфектното място да се скрият, докато заплахата отмине. И се оказал прав. Враговете им не посмели да навлязат в блатистата местност, за да ги преследват, губейки почва под краката си. Бежанците се установили на един от по-големите острови и го кръстили Торчело, което в превод означава „Кула и небе“ в памет на амфитеатрално разположеният им Алтино по склоновете на хълм, днес увенчан на върха със замък и катедрала.
Първото, което направили, било да съградят църква, посветена на Дева Мария, в която да се молят. Така започнал дългият път на един бляскав и несломим, възхитителен и поразително красив град. Скоро несигурното бъдеще на Венеция било гарантирано с изграждането и на други постройки чрез невероятните умения на тези изключителни хора, които успяват да основат цял град сред тресавищата. Торчело се утвърждава като най-големият търговски център в лагуната, а стокообменът му позволява да се издигат нови и нови дворци, църкви и да се започне прокопаването на канал, където да влизат пристигащите кораби. Древната Венеция в никакъв случай не е била по-малко красива и пищно украсена, отколкото днешната неподвластна на времето италианска красавица.
За съжаление нищо от това не е просъществувало на Торчело и днес той представлява просто една спокойна и зелена пустош. Стъпвайки на острова, поехме по единствената пътека, която следва прокопаният в миналото канал, потънал в зелено забвение с почти неподвижната му, заспала вода, която няма кой да събуди, тъй като отдавна се е затлачил с тиня и по него не пътуват лодки, освен леките съдове на десетината местни. Тя води до църквата „Успение Богородично“, главната забележителност на Торчело. Въпреки неугледния си вид, храмът излъчва непреодолимо достойнство, побеждаващо зелената горест и меланхолия. Но всъщност е цяло чудо, че изобщо е оцеляла. Построена през 639 г., тя е в изцяло византийски стил, защото по това време Римската империя вече не съществува от 200 години и за нас е странно да видим нещо толкова познато толкова далеч на запад. Екстериорът й е доволно скромен, освен високата камбанария, която упорито продължава да напомня, че някога тук е процъфтявал живот. Интериорът на базиликата споделя екстериорът й, с изключение на мозайките, които, както можем да предположим от многобройните примери по нашите земи, са неповторими. Ненадминатата работа датира от XI век и отразява силното византийско влияние в изкуството на ранна Венеция. Най-старите мозайки се намират в нефа до олтара и изобразяват ангелите с Божия агнец. Но онази, която поразява въображението и заема цялата западна стена, пресъздава Страшния съд – картина, от която се излъчва невероятна мощ. Хиляди фигури са живо изобразени върху златен фон в експлозия от цветове и движения: спасените от наказанията праведно седят в горната част, а осъдените на вечни мъки в долната са изтезавани и наказвани заради греховете си.
Вляво от църквата се намира параклисът Санта Фоска, който не бива да се пренебрегва. Тази романтична божия обител често е избирана за декор на сватби и ако имате късмет може да видите как булката пристига с гондола до острова, почти цялата заета от пищната й, надиплена рокля, слиза на брега и гордо се отправя към Санта Фоска и новия си живот.
Така и ние с гондола се насочихме към другите острови, потънали в хипнотичната светлина и безмерното пространство на лагуната. Бурано, едно време незабележимо рибарско селце, е истинска наслада за очите и душата. В пълен контраст със строгата аскетичност на Торчело, Бурано е пъстър и весел, кипящ от жизнерадостна атмосфера. Истинско удоволствие е да се разхождаш из малките му старинни улички, които лъкатушат наляво и надясно, следвайки мрежата от канали, пресечени от тесни мостчета. Цветните къщи, боядисани сякаш във възможно най-ярките си краски, му придават едно закачливо настроение като на немирен, но добродушен хлапак. А жителите му са общителни и приятелски настроени, и смесвайки се с посетителите създават една жизнерадостна врява – винаги ще намерят общ език с който и да е чужденец. Така няма как да не се натъкнеш на няколкото стари дами, които плетящи безупречни дантели на една или две куки, които буквално „потичат“, диплейки се по паважа. Плетенето на дантели е един от основните поминъци на Бурано през XV и XVI век и днес това традиционно изкуство се упражнява директно на улицата за радост на туристите.
За разлика от Мурано, чието традиционно изкуство е доста по-горещо. Той е известен с произведенията си от муранско (венецианско) стъкло – крехки блянове от чупливо щастие, което илюстрира в застинали форми човешкият гений. Те са нежни и гальовни като първото „мама“, изречено ненадейно от малкото дете, изтънчени и фини, сякаш чувствата, обзели момичето при първото любовно признание придобиват материална форма – на аленочервените венчелистчета на розата или на взрив от сини атоми, нажежени докрай като емоциите на всяка италианска девойка. Майсторите-стъклари били високо привилегирована гилдия в миналото, но престижът им си имал цена – било им забранено да напускат острова, за да не издадат тайните на муранското стъкло и посветените в тънкостите му завинаги оставали тук до края на дните си. А традициите на този занаят датират още от 1291 г., когато дожът на Венеция постановява, че всички майстори трябва да се преместят от центъра на града на по-отдалечения архипелаг Мурано, където работата с високите температури, необходими за стъклопроизводството, няма да нанесат големи щети при евентуални аварии. Защото муранското стъкло се разтопява в специални пещи до течно състояние при 1500°C, тъй като е съставено от силициев диоксид, сода, вар и калий. После се дообогатява с други минерали, които му придават ярките краски – цинк за белия нюанс, кобалт – за синия, манган – за виолетовия и злато – за червения.
Въпреки цветните фантазии от стъкло, Мурано сякаш е по-обикновената, прозаична версия на Бурано, главно заради по-малобройните колоритни къщи по аналогичните му канали, но затова пък може да се похвали със „Сан Пиетро Мартир“, църква от XIV век, украсена с някои от невероятните фрески на Веронезе, изпълнени с толкова съвършена перспектива, че почти реално разширяват помещението, в което се намират. Още по-стара е великолепната базилика „Санта Мария и Сан Донато“, датираща от VII век. Тя е една от най-древните постройки тук и се смята за също толкова красива.
Но вероятно истинското съкровище на лагуната е не толкова самата Венеция, Торчело, Бурано или Мурано, а онази особена светлина, която се ражда от комбинацията на всички тези острови, сияе и струи над спокойните води на залива, прегръща къщите, прехвърля стените им и докосва сърцата на хората. Тогава можеш да видиш Венеция от друга перспектива и да й се възхищаваш, докато потъва във виолетовия здрач подобно на диамант, натежаващ върху поставката си от черно кадифе, блещукащ в далечината, илюзорен и фантастичен като мечта.
Четете още: Разходка из каменната душа на Базиликата
Източник: Banker.bg
