След внушителните по численост и емоционалност протести във фокуса на публичното внимание се озоваха Поколението Зет (Джен Зи) и неговият потенциал за промяна. Причините за ажиотажа са различни и варират от нахално ухажване от провалени политици, драпащи бързо да капитализират появилата се нова енергия, през познатото оригиналничене на псевдо-интелектуалци до разбираемата надежда, че най-после се е появила сила, която ще ни помогне да излезем от блатото, в което задружно сме се натикали.
Бързо се появиха и дълбокомислени обобщения. Едни нарекоха Зет „черен лебед“ (сякаш е било невъзможно да се предвиди, че на обществената сцена ще излязат младите хора, родени между 1995 и 2010 г.). Други съчиниха цялостни теории, всъщност стари като света. Например: „За младите от всички поколения е характерно, че всичко им е ясно на този свят, че светът започва и свършва с тях, и че те са носители на новото, което задължително е по-качествено от старото.“
В този текст нямам за цел да разкрия неподозирани истини за поредното ново поколение, нито да оспоря потенциала и възможния принос на въпросното поколение Зет, а да изразя гледна точка как то би могло да изиграе важна и полезна роля в днешната критична обществено-политическа ситуация в България. Но преди това са необходими
някои уточнения относно протестите, участниците в тях и поведението на отделните групи.
Протестите от предходните седмици бяха не само многобройни, но и нехомогенни. Въпреки че най-младите бяха много, участваха много хора на различна възраст и с различни възгледи. Твърденията, които категорично определят какво точно са искали (и не са искали) протестиращите, са тенденциозни и манипулативни, освен, разбира се, общото желание да се сложи край на този начин (модел) на управление на страната.
Но дори да се ограничим до участниците на възраст до 25-30 г., те също не бяха еднородна маса. Дори, ако стигнем до крайност, бихме могли да приемем, че голяма част от качулатите „герои“, които бяха носители на агресивност и вандализъм, също (поне по формални критерии) принадлежат към поколението Зет. Следователно, всякакви опити да се натъпчат младите протестиращи в един политически формат и особено – да бъдат представени като привърженици на една или друга партия, са несъстоятелни и користни.
Допълнителна трудност произтича от обстоятелството, че
българските социални науки не ни дават никакви достоверни данни
за портрета на това поколение (както, впрочем, не знаем почти нищо за милионите негласуващи, за работещите бедни, за употребяващите упойващи вещества, за феномените на агресия в училището и семейството, и т.н.). Вината не е на учените, а на липсата на социална поръчка, т.е. на какъвто и да било интерес на институциите към научна информация, без каквато е невъзможно да се разработват и прилагат ефективни публични политики. За щастие, имам достатъчно преки наблюдения върху представители на това поколение (мои студенти, деца на мои приятели), вкл. относно мотивите им за участие в протестите. Макар и не представителни, тези впечатления могат да бъдат от полза.
За разлика от България, в редица страни са правени проучвания и са очертани някои общи характеристики на поколението Зет (с уговорката, че всяко обобщение има своите граници и изключения).
Първата и най-важна отлика на Зет е, че в голямото си мнозинство те са „дигитални граждани“, израсли в среда на смартфони, социални мрежи и моментален достъп до информация. За разлика от предишните поколения, за тях тези технологии не са подлежащи на усвояване инструменти, а неразривна част от съществуването им.
Поради пълното им потапяне в тези технологии, те са изцяло привързани към кратки форми на комуникация (ТикТок, „реелчета“), което предполага определени комуникационни навици и предпочитания към формати на съдържанието.
Втората важна особеност на поколението Зет е, че са
израсли в условия на перманентните за последните 20 години икономически кризи,
климатични проблеми и глобална несигурност. От една страна, това прави мнозина от тях по-ориентирани към практични решения, стабилна работа и финансова отговорност, но от друга са особено чувствителни към фактори, генериращи стрес и влияещи на психичното здраве.
Важно е да се отбележи, че дори и тези базисни черти, да не говорим за други, варират значително в зависимост от културата, икономическото положение и индивидуалния опит. Поколението Зет в по-голяма степен от предходните се отличава с огромно разнообразие във възгледи и ценности. Тази нехомогенност често кара анализаторите да твърдят, че потенциалът на поколението Зет като двигател на социални промени е слаб или поне труден за мобилизиране. Но това съвсем не означава, че този потенциал не може да предизвика кардинални социално-политически трансформации, особено ако се отчитат някои специфични негови страни, в голяма степен характерни и за България.
Първият важен аспект на трансформационния потенциал на поколението Зет е неговата хиперсвързаност и мрежова социална организация. Като „дигитални граждани“ те се организират и мобилизират изключително бързо, извън традиционните йерархични структури. През последните години има много примери от целия свят как онлайн-платформите се превръщат в ефективни инструменти за офлайн действие. Така възникват
хибридни движения, в които се преплитат онлайн активизъм и реално присъствие.
Важно трансформационно преимущество на поколението Зет е, че техният активизъм е прагматичен. За разлика от някои предишни поколения, те по правило не се задоволяват със символни жестове или лозунги, а искат действия, информация и отчетност. Наблягат на практически решения, технологични иновации и пряко ангажиране с институциите.
Накрая, трябва да се отчита и способността им да мултиплицират културни влияния чрез мултимедийно съдържание. За постигане на промяна те не разчитат само на уличните протести, а я прокарват и през културата – с мемета, видеа в ТикТок, подкасти и изкуство. Това позволява сложни идеи да бъдат бързо предадени на масови аудитории на достъпен и въздействащ език.
В същото време трябва да се отчитат и различни препятствия пред трансформационния потенциал на поколението, произтичащи главно от неговата нехомогенност. На първо място изпъкват множествеността и фрагментацията на приоритетите. Това може да затрудни формирането на единно, масово движение с една ясна цел, но в българския случай рискът е по-нисък, тъй като общото недоволство е насочено към базисен проблем (модела на управление на обществото).
Друга уязвимост произтича от въвлечеността им в дигиталната среда.
Тя създава предпоставки за формиране на информационни балони и затваряне в „ехо-камери“ под влияние на алгоритмите на социалните мрежи. Това може да засили вътрешнопоколенчески разделения и да създаде паралелни реалности, които правят широка консенсусна мобилизация по-трудна.
Поколението Зет е по-силно застрашено от емоционално прегаряне. Постоянният поток от лоши новини и чувството, че институциите са неефективни (типични явления за България), може да доведе до „активизъм на превключване“ (включване и изключване) или до отчаяние, вместо до устойчиво ангажиране.
Върху трансформиращия потенциал на поколението неизбежно се отразяват и различните стартови социални и икономически позиции. Възпроизвеждането на типичните за нашата страна големи социални неравенства е много вероятно и в рамките на самото поколение.
Може да се направи изводът, че потенциалът на българското поколение Зет за социална промяна е висок, но вероятната трудност е той да бъде задействан в естествено присъщите му нестандартни, дигитално-хибридни и децентрализирани начини. Голямото предизвикателство ще бъде как да се премине от искането на промяна към нейното институциализиране – превръщането на мрежовия импулс в последователни действия за обосновани политики, закони и организационни модели.
От решаващо значение за отговора на този въпрос е
постигането на диалог между поколението Зет и по-възрастните поколения,
сред които също мнозина искат промяна и се борят за нея. По-осъзнатите от младите го изразяват на глас – в телевизионно предаване един от популярните представители на протестиращите го формулира точно: „Ако очаквате от 25-годишните да управляват България, значи имаме голям проблем.“ Би трябвало търпеливо да се изграждат мостове и механизми за съвместна работа с представителите на по-възрастните поколения, които желаят смяна на модела на управление на страната. (Не слагам в това число желаещите да яхнат енергията на младите за собствени политически цели.)
Ето какво смятам, че може да се направи, за да се постигне такова партньорство. Да се извежда на преден план общността на целите. Да се намери разбираем „превод на езика“ на поколението Зет, така че да е разбираем на по-възрастните. Преводът на меметата, сленга и дигиталните похвати в наративи, разбираеми за по-възрастните, би помогнал да се разбере, че протестът не представлява просто забавление в ТикТок, а съвременен начин за масова мобилизация и повишаване на осведомеността, функция, която при предишните поколения изпълняваха, например, печатните листовки.
Особено важно е да се уважава историята и да се използва мъдростта на опита. За целта трябва добросъвестно да си задаваме въпроси и да се учим едни от други. Уважението към миналото е нещо прагматично, защото позволява да се извлекат ценни уроци от минали движения. Много от днешните протести са продължение на битки, започнати от предишни поколения. Тази приемственост е добре да се признае и да се надгражда.
На свой ред представителите на по-възрастните поколения могат да дадат на поколението Зет това, което то не може да има по непреодолими житейски причини –
стратегическа зрялост и разбиране на механизмите на държавата.
Хората с опит са длъжни да помогнат на младите да се научат да работят вътре в системата, а не само да се критикува отвън, защото това е единственият начин тя да бъде устойчиво променена.
Идеалният модел на взаимно допълване би могъл да изглежда така. Поколението Зет предлага уменията и инструментите в дигиталната сфера, а по-възрастните осигуряват стратегическо мислене, институционална памет, мрежи от контакти, опит в преговори и изграждане на коалиции, както и търпение и устойчивост в дългосрочна борба.
В българския контекст поколението Зет може да се окаже ключовият субект, който в по-дълга перспектива може да допринесе за възстановяване на социалните връзки, за оздравяване на публичната среда и за „преинсталиране“ на ценностния „софтуер“ на обществото с така дефицитните стандарти за прозрачност, отчетност и отговорност.
Източник: Banker.bg
