Когато започваше работа, отиващото към края си 51-о Народно събрание се „радваше“ на 8 на сто обществено одобрение. Изглеждаше, че по-лошо няма как да стане. Оказа се, че може – според пocлeднoтo изcлeдвaнe нa aгeнция „Aлфa Pиcъpч“ oдoбpeниeтo нa пapлaмeнтa в нaчaлoтo нa дeĸeмвpи e 5%.
Ако преформулираме заглавието, може да се каже, че този парламент достигна невиждан връх – върха на анти-парламентаризма. Този висш орган на представителната демокрация отразява точно абсурдите на българската политика –
той определено не представлява българското общество.
Това е вярно по всеки важен показател – по броя на избралите го граждани (което пряко определя неговата легитимност), по качеството на депутатите и тяхната работа (токсично ниво на некадърност и господство на користни частни интереси) и по поведението на народните „избраници“ (невиждани разхайтеност, тъпоумие и хулиганщина). Каквото и да говорим за „простия“ народ, в обществото има кадърни и честни хора за поне 100 парламента.
Когато качеството спадне до такива нива, последиците са неизбежни. На първо място трябва да отбележим впечатляващата нестабилност и хаос, сякаш като подигравка със заявленията за осигуряване на политическа стабилност. За едногодишното си съществуване това Народно събрание претърпя изумителни метаморфози – започна и приключва с различен брой парламентарни групи, претърпя драматични промени в състава на подкрепящото правителството мнозинство (при които външна на управляващата коалиция формация на практика диктуваше дневния ред на управлението). Единствената проява на постоянство и последователност бе
неотклонното повишаване на доходите на депутатите.
(Странно защо, на фона на основателните критики към автоматичното индексиране на заплащането на големи социални категории, нито един народен представител не призова да се прекрати тази порочна практика за самите депутати.)
От началото на работата си до момента парламентът е приел общо 102 закона (почти една трета от тях са ратификации). Като изключим поредните промени в Закона за съдебната власт (приети през януари), които въведоха ограничение на дейността на изпълняващите функциите на главен прокурор и председатели на върховните съдилища без редовен избор до общо 6 месеца, законотворчеството ще се запомни не с решаване на важни обществени проблеми, а със скандални куриози. Управляващото мнозинство провеждаше последователна линия на изземване на правомощията на президента, като му отне правото да назначава председателите на ДАНС, ДАР и ДАТО.
Този фанатичен антирадевски поход завърши с фарс
от битово-хулиганско естество (премахването на обслужването на администрацията на президента от НСО). В интерес на истината, след падането на правителството ответната атака бе на същото ниво, когато най-важният проблем на държавата се оказа снемането на охраната на Борисов и Пеевски и изваждането на втория от прословутия кабинет 222 (заеман на времето от Тодор Живков).
Тук трябва да прибавим още три печални постижения на действащия парламент. Бе поставен абсолютен рекорд за най-кратко заседание на комисия, на което е приет законопроект (26 секунди). За пръв път еднолично решение на председателя на Народното събрание бе определено от Конституционния съд като противоречащо на основния закон. Накрая последният вот на недоверие (от общо шест за годината) бе гласуван в условия на току-що подало оставка правителство.
Ако преминем от статистиката към политическия анализ, трябва да изтъкнем, че този парламент показа
удивителна неспособност да усеща накъде духа вятъра
на общественото недоволство и да прояви поне минимално чувство за самосъхранение. Вероятно управляващите партии бяха повярвали в мантрите на платените от самите тях анализатори, които твърдяха, че мнозинството, а оттук и правителството, са непоклатими. Така в началото на есенната сесия започнаха да се чуват заявки за изпълнение на целия четиригодишен мандат. Един млад колега бе направил проучване и бе установил, че по правило, когато управляващите започнат да правят подобни заявления, правителството пада най-късно до три месеца.
Върхът на неадекватността бяха съдържанието и възприетият подход за прокарване на бюджета за 2026 година. Арогантността при налагане на очевидно необосновани и вредни решения взриви общественото недоволство и предизвика остри реакции на иначе твърде сговорчиви с властта субекти.
И това Народно събрание продължи порочната практика фактически
да изземва правомощия на изпълнителната власт
и да действа като Конвент. В същото време, въпреки пряката си отговорност за овладяване на инфлацията и други негативни социално-икономически процеси, ускорени след решението за приемане на еврото, парламентът по-скоро допринесе за влошаване на картината. Бяха приети абсурдни промени, увеличаващи правомощията на Комисията за защита на конкуренцията, които не увеличиха капацитета й да изпълнява основните си функции, а оставиха впечатление за трансформирането й в поредната бухалка за преследване на опонентите. В този дух бяха и съответните кадрови решения.
Действащото Народно събрание се открои с още една уникална особеност. Една парламентарна група не просто осигуряваше необходимите гласове на управляващото мнозинство, а фактически определяше политическите и законодателните му приоритети. Това доведе до неизбежно
унизително обезличаване на редица парламентарно представени сили,
което със сигурност ще бъде наказано на предстоящите предсрочни избори. Тук безспорно „надмина себе си“ БСП, чието ръководство прие условията за запазване на мнозинството … преди още такива да бъдат поставени. Опитът на Бойко Борисов да преформатира управлението също се провали, а Пеевски му показа кой всъщност „кара влака“. На практика това бе причината за внезапното хвърляне на оставката на правителството.
Възможно е да сме пропуснали да посочим някоя отличителна черта на този парламент, но дори да е така, тя едва ли е положителна. При това, не бива да забравяме, че Народното събрание има още неизчерпани възможности да подобри собствените си анти-рекорди. Предстоят ожесточени сблъсъци около дежурните опити за промени в Изборния кодекс в последния момент, а също напрежения във връзка с работата на служебното правителство.
Впрочем, както знаем, българската политическа класа отдавна е доказала, че за нея всяко дъно е предпоследно.
Източник: Banker.bg
