Съобщението на сръбския президент Александър Вучич през уикенда, че през 2026 г. в страната ще се проведат предсрочни парламентарни избори, беше представено като отговор на „основното искане на протестиращите“. Но това далеч не е така.
Формално погледнато властта направи отстъпка. Политически обаче това решение не слага край на кризата, а я преформатира. По този начин Вучич на практика пренася продължаващото вече повече от година обществено напрежение на терена, който познава най-добре, а именно изборния процес.
Той е на власт като президент от 2017 г., като преди това е бил премиер (2014-2017), а през 2012 г. е министър на отбраната. За това време успя да наложи почти пълен контрол върху институциите, медиите и държавния апарат.
В края на 2023 г. дясната Сръбска прогресивна партия на президента спечели категорична победа на парламентарните избори, които бяха белязани от съобщения за сериозни нарушения както по време на напрегнатата кампания, така и в деня на гласуването.
Речта на държавния глава пред парламента в Белград на 28 декември показа, че изборите са в интерес на партията му. Докато говореше за „прието искане“ и за готовност страната да отиде до урните, той едновременно демонстрира увереност, че управляващите ще победят „навсякъде в Сърбия“.
Изборите бяха представени не като отворено състезание, а като предварително решен двубой, в който протестиращите ще получат урок по политическа реалност. Този тон съвсем не подсказваше за помирение в обществото, а посланието по-скоро бе, че улицата може да си крещи колкото иска, но властта остава непоклатима.
Впрочем протестите, които започнаха след падането на бетонен навес на жп гарата в Нови Сад на 1 ноември 2024 г., далеч не са просто спонтанна реакция на конкретен инцидент. Срутването на бетонната козирка на наскоро ремонтирания обект, което отне живота на 16 души, се превърна в катализатор на натрупвано с години недоверие към институциите.
За голяма част от обществото трагедията символизира модела на управление, в който корупцията, некачествените обществени поръчки и липсата на отговорност са норма, а не изключение. Именно затова исканията за разследване на трагедията постепенно прераснаха в политически призиви за предсрочен вот.
Основна роля в този процес поеха студентите. Те не само успяха да поддържат протестната енергия в продължение на месеци, но и да ѝ придадат морална легитимност, която традиционната опозиция отдавна е загубила.
Преминаването от масови демонстрации към кампания за събиране на подписи за предсрочни избори, което започна миналата седмица, бе опит да се измери реалната обществена подкрепа. Този преход обаче се случва в силно неблагоприятна среда. Докато Вучич говореше за „любов и вяра“, които са по-силни от „омразата“ на протестиращите, независими медии и правозащитни организации отчитат нарастващ натиск. Разместванията в полицията, уволненията на висши служители и назначаването на фигури, възприемани като безусловно лоялни на президента, се тълкуват като подготовка за по-строг контрол над общественото недоволство.
Това създава усещането, че властта се подготвя не толкова за честни избори, колкото за управление на риска от загуба.
Социологическите данни допълнително подчертават колко непредсказуема е ситуацията. От една страна, проучвания показват, че значителна част от гражданите виждат изход от кризата именно в предсрочни избори и биха подкрепили кандидати, излъчени или подкрепени от студентското движение. Но от друга, според анкетите, ако липсва ясна алтернатива, управляващата партия ще запази стабилна преднина.
Това разминаване отразява сериозен проблем. Въпреки че недоволството е масово и много силно, политическият му израз остава неясен. Именно на това разчита Вучич. Опозицията в Сърбия е дълбоко фрагментирана между проевропейски формации, националистически групи и нововъзникващи студентски движения. Липсата на обща платформа и на обединяващ лидер прави сценария за обединен фронт срещу властта малко вероятен.
В този контекст идеята за едновременно провеждане на президентски и парламентарни избори, чрез евентуална оставка на самия Вучич, изглежда като стратегически ход за максимално мобилизиране на електората на управляващата партия.
Макар да няма право на трети президентски мандат, Вучич почти сигурно ще оглави парламентарната листа на управляващия блок. Така той би превърнал личния си рейтинг в ключов фактор за изборния резултат и би подкрепил кандидата за президент на коалицията. Това е добре познат сценарий, при който формалните институционални ограничения се заобикалят чрез политическо планиране.
Международният аспект на кризата също не е за подценяване. Решението на Вучич да не участва в срещата на върха ЕС – Западни Балкани на 17 декември беше показен жест, който целеше да покаже, че Белград не приема външен натиск безусловно. В същото време Европейският съюз ясно заяви, че европейската перспектива на Сърбия зависи от конкретни действия, като например реформи в съдебната система, гарантиране на свободата на медиите и нормализиране на отношенията с Косово.
В този смисъл предсрочните избори през 2026 г. се очертават като ключово събитие, но не и като автоматично решение на кризата. Те ще бъдат тест за устойчивостта на модела, изграден от Вучич през последното десетилетие, както и за способността на обществото да превърне възмущението си от статуквото в политическа алтернатива.
Ако протестната енергия обаче не бъде канализирана в ясна програма, организационна структура и доверие сред по-широки слоеве от населението, има риск изборите да се превърнат в поредното потвърждение на това статукво.
Източник: Banker.bg
