В скалистата прегръдка на Ронските Алпи са се сгушили очарователни средновековни градчета, накацали като лебеди край езерата Анси и Бурже, където долината на река Рона започва да се нагъва и дипли, а пътят от Лион, дотогава прав и равен, яхва стръмнините, подхваща завоите и се вие нагоре, лъкатушейки безспир. Шофирах към Анси, административен център на департамент Горна Савоя и преди да се усетя, че равнините са останали зад мен, Ронските Алпи възправиха замръзналата си гръд пред смаяния ми взор.
Разполагах с достатъчно време да се отбия до Екс ле Бен, достолепната гранд-дама на всички френски спа-курорти. Заел югоизточната част на езерото Бурже, той изненадва с жизненост и енергичност. Не е заспал и овехтял, старомоден ризорт, макар че някои елементи са се запазили, но те само увеличават обаянието му: като напр. шикозното казино в стил Бел епок от края на ХIХ в., където може с широк замах да направите своите залози на десетки маси и да опитате късмета си на над 200 слот-машини или да се отдадете на релаксиращ езерен круиз с вятър в косите, плавайки към солидните, могъщи очертания на замъка Шатийон от XIII в., които сякаш са извезани на хоризонта и ще откриете, че Екс има много повече какво да предложи от лековити извори, затворени в грандиозни постройки, с кранчета от злато и месинг.
Малко по на североизток е извило снага езерото Анси, което примигва със сините си клепки, обградено от масивните, страховити ридове на френските Алпи. То е по-малко от Бурже, но определено е по-симпатично и някак си по-миловидно подобно на френска девойка, която гледа в земята, смъмрена от строгия си баща-планинец. Параходи с гребни колела сноват из езерото и спират във всички крайбрежни градчета, забулени в зеленина, с каменни вълноломи, дървени кейове и завързани за тях лодки като напр. Верие или Талоар. Яхтени платна изпъстрят повърхността с ярките си цветове, докато романтични замъци като Дюйн и злокобни крепости като Ментон Сент Бернар, собственост на рода Ментон, преселил се тук от Бургундия още през 1190 г., надвисват над искрящите води на езерото като древни стражи. Откъдето и да го погледнете, от заслонените с шарена сянка градини, кейовете и бойните кули на Анси, от разливащите се пасбища на Кол де Блюфи или пък от панорамните площадки на масива Семноз, езерото представлява незабравима гледка, сияещо с наситено синия си цвят през лятото и забулено в мъгли през есента като призрачен декор за готически роман.
Разбира се, езерото и планините, които го обграждат, са само половината история. Защото и без тях, Старият град на Анси е достатъчно забележителен с лабиринта си от калдъръмени улички, средновековни аркади и обсипани с цветя пристани и мостчета, датиращи от времето, когато графовете на Женева са господствали тук. Най-известният от всички е Островният замък от XII в. (Palais de l’Isle), чийто крепостни стени вече 900 г. разделят водите на река Тиу на две подобно носа на кораб. По време на дългото си съществуване той е сменял предназначението си от кметство, през монетен двор до затвор. Всяка неделя улиците около него се изпълват със сергии и древните му стени зазвъняват с клюките на тълпата и бърборенето на търговците.
Именно в Анси през 1728 г. швейцарският философ Жан-Жак Русо среща своята муза баронеса Франсоаз-Луиз де Варен, която той нарича просто „Маман“. Но тяхната връзка разцъфва на 50 км. от тук в Шамбери, където, опиянен от красотата на региона, той остава няколко години и в прословутите си „Изповеди“ признава, че „ако има на света малко градче, в което може да се вкуси цялата сладост на живота, то това е Шамбери“. Лесно ще разберем привързаността му към това място, особено ако го видим от терасираните градини на имението Шармет, което той споделя с Франсоаз, обградено от височините на Буж, Шартрьоз и Юра.
От 1232 до 1562 г. столицата на Савоя Шамбери има подчертано италиански характер с разноцветните си фасади, изкусно увенчани с балкони от ковано желязо, главната си артерия Rue de Boigne и множеството аркади и безистени. Като главен административен и търговски център на областта, Шамбери се е разраснал драстично от времето на Русо, но добре запазеният му Стар град все още съхранява мрежата си от улички и площади, които той със сигурност би разпознал. Разположен под грандиозните стени на замъка на херцозите на Савоя и в сянката на пищно украсената Сен Шапел, която със своя карильон от 70 камбани оглася цялата долина, центърът му е изпълнен със сенчести дворове, с виещи се около тях проходи, които свързват най-неочаквани места, сводести лоджии и тайни градини, скрити зад аристократични фасади на благородни домове от XVI, XVII и XVIII в.
Ако Анси и Шамбери се асоциират най-вече с Жан-Жак Русо, то Гренобъл е градът на Мари Анри Бел, по-известен просто като Стендал. Роден през 1783 г., той посещава Централното училище (днес лицей Стендал) и често се отбивал за чашка или две в Café de la Table Ronde. Накъдето и да тръгнете, няма да избегнете сблъсъка с този любим син на Гренобъл. И действително, достатъчно е човек само да види планините, заграждащи града, за да си спомни прочутия цитат: „au bout de chaque rue, une montagne“ (и на края на всяка улица – планина), който толкова точно описва алпийското местоположение на Гренобъл.
Днес градът е проспериращ кръстопът, столица на Френските Алпи и дом на един от водещите университети в страната. Издигнат при сливането на реките Изер и Драк, той е пълен с търговски улици, обточени с елегантни бутици на известни брандове, зелени паркове, крайречни кейове и десетки музеи и галерии, които могат да задоволят както лаиците, така и познавачите. Става дума за музея Дафиноá, настанен в манастир от XVII в., в който са представени историята и занаятите на града, наскоро отворения Grenoble Museum с повече от 1500 произведения на изкуството, както и музея на Френската революция в покрайнините, който буди особен интерес.
Подобно на Анси и Шамбери, Гренобъл също е отлична отправна точка за изучаване на околността: нагоре към Шартрьоз, прочут колкото със съвършените си алпийски пейзажи, толкова и с местния си ликьор, произвеждан по стара рецепта от монасите на шартрьозкия манастир, или да се гмурнете в ждрелата и каньоните на Веркор, един от най-забележителните национални паркове на Франция, докосвайки се до диви и вечни пейзажи, оформени преди милиони години, където природата, а не човекът, удържат победа.
Именно през Веркор аз се върнах в долината на Рона и прекосявайки реката при Виен, стигнах до Сент Етиен от другата й страна. Той винаги е разчитал на богатите си залежи на въглища, за да подхранва собственото си развитие и след като биват изкопани близо 500 млн. тона, мините най-сетне са затворени през 1980 г. Но преди това те стоят в основата на ковачниците и пещите, които разтопяват желязото и Сент Етиен бързо придобива популярност като град, произвеждащ всичко – от оръжия до платове. Но въпреки огненото си минало, той не е мрачен, индустриален възел. С някои малки изключения, като катедралата „Св. Стефан“ от XV в. и някои средновековни къщи, по чийто външни стени се кръстосват тъмни греди с надвиснали над улицата еркерни етажи, Сент Етиен определено е модерен град. Макар да върви с бързи стъпки към своето бъдеще, той не забравя и миналото си – като плод, който е запазил ядката си, но продължава да расте. Именно тук твори своите вълшебства един от най-известните шефс на Франция Пиер Ганьер, удостоен с три звезди Мишлен и избран за най-добър готвач в света през 2015 г. За необикновения му талант свидетелства дори само фактът, че първото си отличие получава едва на 26 г., а третата си звезда Мишлен печели именно за ресторанта си в Сент Етиен. Оттогава той се прочува с бягството си от традициите на класическата френска кухня и става родоначалник на фюжън движението. Днес Ганьер ръководи 18 заведения по целия свят, като този в Париж запазва звездите си Мишлен повече от две десетилетия – истински подвиг в кулинарния свят, защото една звезда говори за високото качество на ястията, две – че блюдата се считат за произведение на изкуството, но 3 звезди се присъждат само за авторската кухня. Посещението на този топ адрес от гастрономическата карта на Франция е същинска симфония за небцето, празник за очите и букет от аромати – истинско пиршество за всички сетива.
Но Сент Етиен се гордее още с втората по големина колекция в страната на модерно и съвременно изкуство след центъра „Помпиду“ в Париж. Само на 15 мин. път от града се разливат Ронските Алпи, които са винаги наоколо и винаги наблизо в този департамент със своите пасбища, борови гори, заснежени върхове и кристалносини езера, разхвърляни между тях.
Четете още: Пътешествие в родината на Джеймс Бонд
Източник: Banker.bg
