Изказването на генералния секретар на НАТО Марк Рюте в Давос на 21 януари, че Европа трябва да се радва на преизбирането на Доналд Тръмп, защото без него европейците нямало да увеличат разходите си за отбрана, прозвуча не просто като политическа провокация, а показа криза на лидерството на най-високо ниво.
Вече се видя, че няма особен смисъл американският президент да бъде провокиран, защото ще вдигне митата до небесата. Това обаче не означава, че висши политици трябва да помпат и без това чутовното му его. Тук не става въпрос за стратегия, а за самоуважението, както на Европа, така и на НАТО.
В залите на Световния икономически форум, където обикновено речите са особено премерени, а дипломатичният тон е на висота, думите на Рюте прозвучаха като признание за провал, изречено с гордост. Според него, ако Тръмп не се беше върнал в Белия дом, европейските държави нямало да отделят дори договорените 2% от БВП за отбрана. После Рюте отиде още по-далеч, като заяви, че макар да не е „долюбван“ заради защитата си на американския президент, той искрено вярвал, че Европа трябва да е благодарна, защото Тръмп я „принудил да се активизира“.
Разбира се Рюте е прав, че Европа вдигна разходите си за отбрана най-вече заради заплахите на Тръмп. Но Брюксел взе това решение и заради войната на Путин в Украйна. И е хубаво все пак, че Рюте не ни призова да благодарим и на Кремъл.
Шефът на НАТО може би си дава сметка, че в случая не става дума просто за защитата на един противоречив лидер, а за откровено оправдание на политиката на натиск, заплахи и унижения, които се превърнаха в запазена марка на Тръмп спрямо съюзниците.
Контекстът прави изказването му още по-тревожно. То бе направено на фона на нарастващите апетити на Тръмп към Гренландия, която е автономна територия на Дания и част от НАТО.
Американският президент не просто настоява за „покупката“ на острова, а многократно намеква, че анексирането е възможен вариант, включително чрез икономически и дори военен натиск. Това вече не е ексцентрична идея, а последователна линия в неговата политика, представяна като въпрос на „национална и международна сигурност“.
Именно тук би трябвало ролята на генералния секретар на НАТО да е пределно ясна. Необходимо е той да защитава принципите на алианса, суверенитета на държавите членки и международното право. Вместо това Рюте предпочете да хвали и да говори уклончиво.
Той отказа да коментира напрежението около Гренландия, уверявайки, че работи „зад кулисите“. В същото време на практика легитимира аргументите на Тръмп, като посочи, че САЩ и другите лидери са били прави, че „трябва да се направи нещо повече“ за защита на Арктика от руско и китайско влияние.
Рюте със сигурност работи зад кулисите и се опитва чрез мека сила да умилостиви Тръмп, само че легитимира опасен прецедент. Ако утре друга велика сила реши, че дадена територия на неин съюзник е „недостатъчно защитена“ и следователно трябва да мине под неин контрол, с какъв аргумент НАТО би могло да възрази?
Ръководителят на западния алианс може би усети, че стъпва накриво и опита да пренасочи фокуса към Украйна, настоявайки, че тя трябва да остане приоритет номер едно за алианса. Дори предупреди, че Киев няма достатъчно средства за противовъздушна отбрана.
Тази загриженост е съвсем основателна, защото ПВО за Украйна се купува от САЩ с пари на съюзниците от НАТО и обтягането на отношенията между Вашингон и Брюксел може да остави Киев без ракети-прихващачи. Но тази тема не може да служи като параван за избягване на неудобни въпроси. Защото същият този алианс, който уж е изцяло фокусиран върху Украйна, е разтърсван отвътре от действията на своя доминиращ член.
Самият Тръмп пък използва Давос като глобална сцена за демонстрация на сила и самоувереност. Той обеща да не използва военна сила, за да придобие Гренландия, но настоя за незабавно започване на преговори и изрече недвусмислени заплахи.
Изявленията му, че Дания е твърде слаба да защитава острова, че САЩ „глупаво“ са го върнали след Втората световна война и че Гренландия е „на практика е част от Северна Америка“, ни връщат към едни отдавна отминали времена.
Още по-показателно е, че Тръмп представи потенциалното завземане на острова като нещо, което би „укрепило сигурността на НАТО“. Но когато американският президент казва, че за да защитиш дадена територия, трябва да я притежаваш, той в действителност подкопава самата идея за колективна отбрана.
Давос показа и нещо друго. Докато Тръмп открито критикуваше Европа за миграцията, енергийната политика и икономическата ѝ посока, и дори говори за „цивилизационно заличаване“, европейските лидери изглеждат неспособни да формулират ясен, уверен отговор. Вместо това те слушат, въздишат и се надяват някой „зад кулисите“ да измисли компромис.
Генералният секретар на НАТО би трябвало да бъде гласът на колективната воля и принципите на алианса. Когато този глас звучи като оправдание за натиск, заплахи и териториални апетити, проблемът вече не е само в един човек, а в състоянието на световните институции. Давос не даде отговор дали НАТО ще излезе по-силно от тази криза, но ясно показа колко дълбока е тя.
Източник: Banker.bg
