Идеята за „Европа на различни скорости“ не е нова и дори се прилага на практика, без значение дали държавите от общността го признават. Това се случва не защото „някой в Брюксел“ системно унижава страните с по-слаб икономически напредък или по-тих политически глас, а защото самите страни често избират, чрез решения или бездействие, мястото си в европейската йерархия.
Дебатът около този модел винаги е бил натоварен с повече емоции, отколкото заслужава. Логично е държавите, които внасят повече в общия бюджет и поемат по-голяма отговорност при международни кризи, да имат по-голяма тежест. Звучи грозно, но е факт.
Критиците твърдят, че Европейският съюз е най-силен, когато се движи заедно и че всяка форма на разделяне по даден признак подкопава основополагащия принцип на равнопоставеност. Реалността обаче упорито показва, че интеграцията никога не е била равномерна.
Днес идеята отново изплува на преден план, този път с ясен германски почерк. Берлин открито настоява за Европейски съюз „на две скорости“ като изход от институционалната инерция в 27-членния блок и като инструмент за икономическо съживяване. Според правителството на канцлера Фридрих Мерц решението минава през оформяне на ядро от шест държави членки, способни да действат бързо и координирано по ключови политически и икономически въпроси. Това, поне по замисъл, трябва да направи Европа по-силна, по-конкурентоспособна и по-независима. Причината вероятно е непредвидимата геополитическа среда и заплашителния тон на САЩ в последните месеци.
„Сега е моментът за Европа на две скорости“, заяви германският финансов министър и вицеканцлер Ларс Клингбайл на събитие в Берлин на 26 януари, организирано от вестник „Велт“. Заедно с френския си колега той лансира нов формат, който ще включва шестте най-големи икономики в ЕС – Германия, Франция, Италия, Испания, Полша и Нидерландия.
Клингбайл вече се е обърнал с писмо към тези държави и е предложил да бъде създаден „амбициозен и конкретен дневен ред“ за укрепване на суверенитета, устойчивостта и конкурентоспособността на Европа.
„Да продължаваме по старому не е работещ вариант“, посочва Клингбайл и подчертава, че оцеляването на Европа минава през по-силна координация и по-бързи решения.
Контекстът е повече от ясен. Европейските икономики търсят начин да намалят зависимостта си от вноса на критични суровини от страни като Китай, докато същевременно се изправят пред риска от търговски мита от САЩ, фрагментация на световните пазари и забавяне на растежа.
Планът, очертан в писмото, включва ускоряване на съюза на капиталовите пазари, укрепване на международната роля на еврото, по-добра координация на инвестициите в отбрана и осигуряване на стратегически суровини.
Акцентът според Берлин е, че по-добре интегрирани финансови пазари ще създадат по-добри условия за европейския бизнес, особено за стартиращите и бързо разрастващите се компании. Планът е по-силното евро да се утвърди като сигурно убежище, отбраната да се превърне не само в разход, а в двигател на растежа, а веригите за доставки на критични суровини да станат по-устойчиви, чрез стратегически диалог с международни партньори.
Натискът на Германия за ясно и отчетливо разпределение на ролите в ЕС има дълбоки корени. Още в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, след края на Студената война, когато възниква перспективата за разширяване на общността на изток, темата се появява на преден план. През 1994 г. германските политици Волфганг Шойбле и Карл Ламерс формулират концепцията за Kerneuropa – „ядро на Европа“, което да се движи по-бързо към по-тясна интеграция и да служи като магнит за останалите. С времето тази идея се институционализира чрез механизми като засиленото сътрудничество, еврозоната и Шенгенското пространство. Това са нива на интеграция, в които не всички участват, но дори да са там, ролята им е различна.
През 2017 г. терминът „Европа на различни скорости“ отново набра популярност с Бялата книга на тогавашния председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер за бъдещето на ЕС и сценария „тези, които искат повече, правят повече“. Документът беше подкрепен на събитие в Париж от Германия, Франция, Италия и Испания.
По-късно, през 2023 г., Германия и Франция предложиха не две, а четири нива на европейска интеграция – от дълбокия вътрешен кръг на еврозоната и Шенген, през самия ЕС, до асоциирани членове в единния пазар и Европейската политическа общност, като например кандидатите от Западните Балкани. Според техния план върховенството на закона и основните ценности не подлежат на „изключения“. Това бе явна препратка към страните, които нарушават принципите на ЕС, като Унгария, а и към онези, които все още стоят в периферията по ключови политики.
Тази идея не получи сериозен отзвук, вместо това Франция засили призивите Европейският съюз да превърне в свой приоритет покупката на продукти, произведени в страните от блока, особено в сектори като отбраната, за да се гарантира икономическа независимост. Президентът Еманюел Макрон настоява и за използване на „търговска базука“ – инструментът на ЕС за защита срещу икономическа принуда от трети държави, дори ако това са Съединените щати.
„Европа на различни скорости“ не е въпрос, който ще смути държавите извън „ядрото“, защото те и досега знаеха, че не са там. Въпросът е те също да наберат скорост, за да наваксат изоставането.
Източник: Banker.bg
