Първото интервю на президента Румен Радев като кандидат за министър-председател предизвика буря от реакции. Наред с повече или по-малко пристрастните оценки един въпрос предизвика разногласия между претендиращите за сериозност икономически анализатори и дори доведе до обвинения в популизъм. Въпросът е може ли да се борят неравенствата в обществото, без да се увеличават данъците. Диагнозата на досегашния социално-икономически модел в България показва, че може.
Прословутият коефициент на Джини измерва разпределението на доходите в едно общество. Нулата показва абсолютно равенство, а 100 – пълно неравенство. В България този коефициент за разполагаем доход (след данъци и социални трансфери) е около 38.4 през 2024 г., което е най-високото равнище сред страните от ЕС. ОИСР отчита, че през последното десетилетие този коефициент в България се е увеличил от 35.6 през 2012 г. до сегашното ниво, показвайки растящи неравенства. За сравнение в ЕС коефициентът е средно 29.4.
Друг основен показател е рискът от бедност или социално изключване. Става дума за лица, които са под прага на бедност (доход под 60% от медианния), изпитват сериозни материални и социални лишения или живеят в домакинства с много ниска заетост. През 2024 г. в ЕС около 21% от населението попада в тази категория, като жените, младите хора и хората с ниско образование са сред най-рисковите групи.
България има най-висок дял в ЕС на хора в риск от бедност или социално изключване – над 30% през 2024 година. Освен това делът на хората, които не могат да посрещнат своите основни нужди, е много по-висок в у нас (18% от населението) спрямо около 6.8% средно за ЕС. Тези данни показват, че в нашата страна не само доходите са неравномерно разпределени, но и голяма част от населението изпитва затруднения с основни жизнени условия, жилище и работа. Това се подчертава и от факта, че в България разликата между доходите на най-богатите 20% и най-бедните 20% от домакинствата е сред най-високите в ЕС (7:1 според някои оценки).
Задълбочаването на социалните неравенства изглежда още по-нелогично на фона на догонващото развитие на България спрямо останалите страни-членки на Европейския съюз. От началото на века икономиката на България на глава от населението нарасна многократно. Тогава тя беше едва около 28% от средното за ЕС, а към момента достига около 66%, според оценки на международни институции.
След присъединяването към общността разликата между БВП на глава от населението у нас и средното за ЕС започна да се стопява, но много бавно. Данните за реалния растеж на БВП в България показват сравнително силни стойности през последните години: 7.8% (2021), 4.1% (2022), 1.7% (2023), около 3.4% през 2024 и около 3.1% през 2025 (по оценки) на фона на около 2% средногодишен растеж в Европейския съюз. Проблемът е, че увеличаването на националното богатство се изработва от мнозина, а се присвоява от малцина.
Задълбочаването на неравенствата вътре в страната противоречи на макротенденцията за сближаване в Европа. През 2014 г. най-богатите страни са имали до 6 пъти по-висок БВП на човек от най-бедните. През 2024 г. това съотношение намалява до около 4 пъти, което показва частична конвергенция, но и неравномерно развитие.
Да се върнем на мантрата, че като вдигне данъците и увеличи преразпределението на
националния доход през бюджета държавата ще въздаде справедливост и ще заличи
неравенствата.
През последните години харчовете на държавата растат главоломно. В републиканския бюджет за 2025-та общите приходи бяха изчислени на около 90 млрд. лв (45.5 млрд. евро), а общите разходи на около 96 млрд. лв (48.6 млрд. евро). За да изпълним критериите за влизане в еврозоната дефицитът беше закован на 3% от БВП. По последни данни на финансовото министерство той излиза 3.1%, но колко е в действителност ще разберем, когато следващото правителство извади на показ машинациите на досегашното управление. За да се вържат сметките държавният дълг трябваше да достигне около 61.7 млрд. лв. (26.6% от БВП), а размерът на новия дълг, който държавата си разреши да приеме през годината, беше около 18.9 млрд. лева.
Основни разходни пера в бюджета са за пенсии и социални помощи, заплати в публичния сектор, здравеопазване, образование, сигурност, капиталови разходи, бюджети на институциите и вноска в бюджета на Европейския съюз.
Следващото голямо перо за харчене са бюджетите на общините, които се оценяват на около 15–16 млрд лв. за 2025 година. Те се формират от собствени приходи и трансфери от държавния бюджет. Интересно е, че делът на собствените приходи е значително намалял през последните години – от над 40% през 2015–2017 г. до около 25% през 2024 година.
Тази структура показва, че повечето общини в България са силно зависими от държавния бюджет, тъй като собствените им приходи покриват само около една четвърт от разходите, а в много по-малки общини този дял е още по-нисък (например 10–20 процента). Само големи градове и курортни общини като София, Варна, Бургас, Несебър и др. имат по-висок дял на собствени приходи – понякога между 40% и 60% от техния бюджет, но дори и там трансферите от държавата остават значителна част от средствата.
Съпоставянето на числата показва ясно, че раздуването на държавните разходи (на цената на бързо задлъжняване) и влошаването на коефициентите на социалното неравенство у нас през последните години вървят ръка за ръка. Правилният въпрос в случая е не много или малко харчи държавата, а за какво и как го харчи. Казано без заобикалки: колко се краде от държавния бюджет и какво би станало, ако спрем изтичането на публични средства?
Достоверни данни в това отношение няма и няма как да получим. За мащабите на кражбите можем да съдим по разкоша, който демонстрират някои олигарси. Колко са парите, изнесени в офшорни сметки обаче, никой не знае. От време на време избухва някой скандал като този с чувалите пари от магистрала „Хемус“, които така и не бяха намерени. После всичко продължава по старому. Поне досега.
Оценки от неправителствени организации и изследователски доклади (като Greens/EFA и други анализи за корупцията в ЕС) посочват, че България губи огромни суми годишно поради корупция и злоупотреби, включително в публични поръчки и бюджетни разходи – приблизително 11 млрд. евро годишно, което според тези оценки е около 14% от БВП. Тази сума е аналогична на три пъти бюджета на здравеопазването в страната и надхвърля много други ключови публични разходи.
Оценката е индикативна и се прави на база широки оценки за ефектите от корупцията върху икономиката и публичните финанси. По-скромни, но също така впечатляващи, са оценките, базирани на документирани случаи.
Европейската прокуратура за 2022–2023 г. съобщава за загуби в резултат на измами с
европейски средства в България, които са били оценени на около 492.6 млн.евро. Това е част от доказани или разследвани случаи от прокуратурата и не обхваща всички злоупотреби, а само онези, стигнали до официално разследване.
Следващото голямо перо със знак минус са пропуснатите ползи за бюджета на България – т.е. несъбрани данъци, мита и неусвоени европейски средства. Оценките често са приблизителни и са базирани на наличните международни и национални индикатори. Един от най-често използваните методи за оценка на пропуснатите приходи е „данъчната дупка“ – разликата между това, което данъчните би трябвало да съберат по теория и това, което всъщност се събира. За България през 2023 г. разликата между потенциално дължимия ДДС и действително събрания е приблизително 781 млн. евро, което е около 8.6% от общата теоретична сума ДДС в страната.
Тези пари не са събрани поради укриване, грешки, некоректни регистри и т.н. Тази
сума не включва други данъци, като корпоративен данък, акцизи или социални осигуровки, където също може да има пропуски. Някои оценки от 2023 г. показват, че събраните корпоративни данъци в България са били по-ниски от заложените в бюджета цели с около 250 млн. евро.
Данните за ДДС могат да служат като индикатор за пропуските и в други данъчни категории като мита и акцизи. Обикновено укриването на единия данък върви едновременно с неплащането и на другите задължения към бюджета.
Безхаберието на политическата класа към общите ни пари е очевидно и при Плана за
възстановяване и устойчивост. България е получила над половината от парите – около 3.2 милиарда евро от общо 6.17 милиарда евро. Загубата на 367 млн. евро, задържани по второто и третото плащане заради провалената антикорупционна реформа, изглежда неизбежна. Тази загуба може и да нарасне, ако Европейската комисия прецени, че има ефект върху последните две плащания на обща стойност 2.5 млрд. евро. За да ги получим трябва да бъдат изпълнени 81 мерки и цели, като към момента е финализирана само една. Рискуваме дори да върнем част от получените пари заради неизпълнени реформи.
Българските управляващи така и не си направиха труда да кандидатстват за преференциалните заеми по същия този план. Вместо това те запълват дупките в държавния бюджет със заеми на свободния пазар. А може би е по-добре, че не са кандидатствали, защото и тия пари биха потънали незнайно къде.
Последната новина е, че политическата нестабилност в България застрашава получаването на 3.26 млрд. евро по линия на финансовия инструмент на ЕС – SAFE, които са ключови за модернизацията на българската армия. Има шанс да загубим тези пари, ако парламентът не гласува специално решение или закон до средата на февруари, с което да развърже ръцете на финансовото министерство да се ангажира с европарите, които би трябвало да дойдат под формата на изключително нисколихвен кредит с 10 години разсрочено погасяване.
Преразпределителните функции на държавата у нас и без това са прекалено застъпени. Увеличаването на данъците в този момент с цел запълване на дефицитите само би увеличило диспропорциите във вреда на бизнеса и би намалило възможностите за растеж. Крайният резултат би бил по-забавено развитие и запазване на неравенствата в условията на относителна бедност. Вместо това държавата трябва да стимулира иновациите в реалната икономика. Ускореният растеж и модернизацията на производството при настоящата демографска ситуация със сигурност ще продължат да подхранват бързото и стабилно увеличаване на разходите за труд.
На фона на неефективното и често пъти престъпно разпореждане с публичните средства нарастването на доходите на хората е впечатляващо. Заплатите в България нарастват устойчиво през последните години и особено през 2024–2025 година, с двуцифрени темпове на растеж, значително над средното за Европейския съюз.
Данни от Министерството на труда и социалната политика показват, че средната месечна работна заплата през третото тримесечие на 2025 г. е увеличена с около 12% спрямо същия период на 2024-та. Според НСИ и други източници заплатите в България са сред най-бързо растящите в ЕС през 2024 г. – с около 13.9% годишен ръст в средногодишната работна заплата в сравнение с 2023 година.
Друг важен показател са разходите за труд. Той измерва не само заплатите, но и всички разходи за труд (осигуровки и други плащания). В България часовите разходи за труд растат много по-бързо (с 13.9% през 2024 г.), докато Евростат отчита среден ежегоден ръст на работните разходи в ЕС около 4% през 2025 година. България обаче остава с най-нисък среден часов разход за труд в ЕС (около 10.6 евро/час).
Основен фактор за бързото повишаване на разходите за труд е демографската криза и нейното следствие – растящата диспропорция между увеличеното търсене и намаляващото предлагане на пазара на труда. Това обяснява защо темпът на повишаване на заплатите в България е двойно по-висок от средния темп в ЕС през последните години (13–14 % срещу 5–6 %). Абсолютното ниво на заплатите обаче остава много по-ниско – около една трета от средното за Европейския съюз.
Изпреварващото нарастване на трудовите възнаграждения спрямо БВП е най-елегантния начин за повишаване на жизненото равнище на хората и намаляване на неравенствата. Важният въпрос тук е увеличаването на заплатите да не изпреварва ръста на
производителността на труда, за да не убием златната кокошка, която снася яйцата.
Образованието е много съществен фактор за намаляване на неравенствата. По данни от
бизнеса в България има над четвърт милион незаети работни места. Много от тях са за
квалифицирани и висококвалифицирани специалисти. В същото време необосновано високият брой висши учебни заведения у нас бълва притежатели на дипломи, голяма част от които никога не започват работа по специалността си.
Дупката между търсенето и предлагането е голяма и при доста по-ниски категории труд в туризма, строителството и редица индустриални производства. Там също част от решението е в прилагането на дуалната форма на обучение.
Логично е, че високото качество на образованието и правилното разпределение на
обучаваните според реалните нужди на икономиката ще доведе до увеличаване на
производителността и на възнагражденията, а оттам и до намаляване на неравенствата.
Най-болният въпрос по темата за социалните неравенства в България е за жизненото равнище на пенсионерите. Правилото за актуализация на пенсиите („швейцарското правило“) ги свързва с инфлацията и растежа на доходите, което води до регулярни увеличения. За 2026 г. средната пенсия в България се очаква да достигне около 541 евро. Това представлява номинален ръст с около 8.5 % спрямо 2025-та. Въпреки нарастването пенсията като процент от средната заплата остава ниска – около 26% през 2023 г., което показва, че разликата между доходите на работещите и пенсионерите се увеличава през годините. Най-големият проблем в това отношение е, че пенсиите у нас са ниски, но възможностите за догонващо нарастване са имагинерни. Те и досега се увеличават по пътя на теглене на заеми и трупане на дефицити в бюджета.
Пенсионният модел в България отдавна е изчерпан. Той по същество е фалирал и се поддържа с все по-големи инжекции от бюджета. Впрочем това е проблем, пред който се изправят още много европейски страни. Необходим е нов модел, който да не доведе в крайна сметка до фалит на цялата държава и в същото време да осигури достойни старини на възрастните хора.
За да сме коректни трябва да кажем, че въпреки ръста на номиналните заплати и пенсии, натрупаната инфлация през последните няколко години достига двуцифрени стойности, което намалява реалния ефект от увеличенията.
Подводните камъни пред политика, която да подобри живота на хората без да увеличава данъчната тежест, са много. Независимо от препятствията такава политика е единствено правилната, особено в случая на България, която се намира по средата на пътя и трябва да забърза ход, а не да се озърта назад или да криволичи встрани.
Валентин Съйков, председател на „Гражданска инициатива България 2050“
Източник: Banker.bg
