Замъци, реки и история, увита в бръшлян, предлага Югозападна Франция
Хората пътуват по различни причини: едни по работа, други – за да си починат, а трети си поставят някаква конкретна цел – кулинарна, религиозна, културно-историческа… Аз събирам най-доброто от трите – съчетавам полезното с приятното, а ако през това време науча и някоя интересна информация, значи пътуването е изпълнило своите цели. Но за да може човек да си почине качествено, той заминава за мечтаната дестинация, а там се озовава в някакъв курорт, където се сблъсква с онова, от което се е опитал да избяга – хора, шум, ранно ставане за еднодневни екскурзии, работно време на музеи и забележителности… Къде да отидем, за да си отдъхнем подобаващо? Има ли място, което да съчетава и трите предимства на безупречната почивка? Естествено. И то се нарича Лот е Гарон. Толкова е екзотично, колкото и името му.
Лот е Гарон притежава едно особено спокойствие, от онова, което едновременно вълнува и успокоява, една плътна тишина, която сякаш чуваш и в същото време заглушава всички останали звуци, някаква лека отпуснатост и дори една едва доловима мързеливост – лениво безвремие, в което се е изгубил целият регион със своите изумрудени поля, обсипани с полски цветя, огромни дворове, затулени от пищна зеленина, сред която надничат средновековни имения, дълги редици от живи плетове и кристално чисти потоци, забързани към могъщата Гарона. Тук нямате нужда от часовник, защото всичко е минало. Департаментът е обсипан с укрепени градове, окъпани от тихата светлина на слънцето, натежали от история, свързани с тесни шосета, по които се носехме с ентусиазма на малки деца, попаднали в сладкарница.
Гарона е голяма река и околностите й са насечени от малки бързеи, между които са се образували тесни и дълги долини, обърнали взор на югозапад. Може би най-известни са Сеун и Ла Петит Сеун или Баргелон и Ла Петит Баргелон. Те са потънали в изумруденозелено, нашарено от багрите на диви цветя, затворени в крепката прегръдка на сиви скали, обточени с горски масиви; толкова са изолирани, че в тях не се чува нищо друго, освен жуженето на насекомите и ромоленето на ручеите. Покрай тях се вият шосета, по които едва минава по един автомобил на 20 мин. и атмосферата е така мистична, че на човек не му се и иска да разгадава тайните й.
Докато пътувахме един ден по протежението на долината Будуису, сред група клонести дървета блесна загадка: достолепна, внушаваща респект сива постройка с висока, четвъртита кула в единия й край. Според картата това трябваше да е Шато дьо Родие. Можех да отворя пътеводителя и да прочета всичко за него, но онова, което всъщност направих, бе да се разходя по буренясалия път донякъде, да спра по средата му и да съзра замъка през дърветата, окичени с гроздове гарвани като в разказ на Едгар Алън По, опустошен и занемарен насред смарагдено зеленото поле, мрачен свидетел на далечна епоха, когато долината е ехтяла от цвиленето на коне и тропота на тежко въоръжени рицари. Не ми трябваше нищо повече, за да видя живота тук – нито години, нито имена, нито десетки страници, изписани със ситен текст, обясняващи сухо и безцветно кой кога е властвал и срещу кого се е сражавал. Стоях там, гледах изоставената постройка и живеех в едно друго време. После просто се обърнах и върнах при автомобила, без да знам нищо за Шато дьо Родие, освен фактът, че тази долина се бе превърнала във вълшебна за мен, в място, където различните светове и епохи се преплитат.
Будуису е една от най-изолираните и същевременно една от най-чаровните от тези малки речни долчинки. В източния й край едноименната река подскача надолу през плодородните поля на югозападна Франция, преди да се спусне под сянката на най-известната и в същото време най-мистична забележителност на Турнон – църковната му кула. Това не е камбанария, но не е и донжон. Формално се води църква, но фактически всичко – от масивната й структура до тесните процепи ниско под козирката й, говорят, че е част от крепост.
Но подобни сурови сгради не са най-характерната черта за малките селца наоколо, осеяли съседните хълмове като пръснати конфети. Едно от тях е Турнон д’Ажене, включено в официалната асоциация „Най-красивите села на Франция“ (Les Plus Beaux Villages de France). То е прекрасно място да отседнете поне за ден, за да може на следващия да закусите с кафе и кроасан с масло под цветната фасада на някоя средновековна къща, с обсипани с цветя первази, излязла сякаш от картина на Моне и да продължите с подновени сили обиколката на Лот е Гарон. Кацнало на хълм, от Турнон д’Ажене се разкрива панорамна гледка към Гарона, притоците й и сгушилите се помежду им потайни долчинки. Не случайно селцето е сред най-красивите укрепени градове на Франция.
Те възникват през XII – XIII век, когато тези земи представляват гранични райони, преминаващи ту в едно, ту в друго кралство. Крепостните градове се различават от обикновените по това, че всъщност са своего рода фортификационни съоръжения, оградени от дебели стени, повечето от които обаче не са участвали в действителни военни конфликти. Това ги е запазило непокътнати през вековете до ден днешен и де факто през годините са се превърнали в център на влияние за околните райони, привличали са население със сигурната си защита, която е гарантирала и спокойствие за стоката на търговците, така че през средновековието се превръщат в едни от най-големите пазарни центрове на Южна Франция. Отличават се от другите градчета и по изчистените си и строги архитектурни планове, типично военни, така че в тях липсват характерните за средните векове неуредици, хаос и мръсотия, царял ред, законност и спокойствие. Много от тях били сред първите селища, построени в района, така че наименованието „вилньов“ означава укрепен или пък са наричани на своите основатели, напр. Либурн на Роже дьо Либурн или Бомарше на Юстас дьо Бомарше.
Спускайки се надолу, долината на Лот разкрива пасторални пейзажи, отдадени изцяло на винопроизводството. За целта лозята са покачени на стръмните брегове и високите бели скали, между които танцува реката. Над тях се издигат горички от дъб – от най-младите, крехки фиданки до достопочтени, внушаващи респект гиганти на стотици години – които са приятна гледка, тъй като в нашия забързан свят тези бавно растящи дървета му придават някакъв здрав смисъл.
Когато енолозите представят червени вина, те обикновено използват думи като „черен шоколад, мока, карамел, касис, пипер“. Аз употребявам „дъб“. За да се опише плътното, силно, тъмно вино от Каор, не са нужни „кожа, зрели горски плодове, тютюн“, защото, което и да е вино, се ражда благодарение на допира му с дъба. Асимилацията на дъб при отлежаването в дъбови бъчви му позволява да се обогати и разкрие в пълна степен богатия си вкус. Подобни еликсири са идеални сътрапезници за блюда от червено и дивечово месо, както и за острите, ароматни френски сирена. Те се произвеждат на изток, в Керси, последната област в департамент Лот, преди да се превърне в Лот е Гарон на запад, а quercus на латински означава дъб.
Храната по своя произход тук върви ръка за ръка именно с подобни рубинено-гранатови красавици. Както в цяла югозападна Франция, така и тук, на почит е касулето – тази бавно приготвяна яхния с фасул, наденица, свинско, овнешко и консервирана гъска, ароматно подправена с чесън и билки. Под влияние на модерните течения за вредите от холестерола и почти фанатичната обсебеност, която французите проявяват към здравословната кухня, предполагах, че ще видя касулето в упадък. Предположенията ми обаче претърпяха пълен крах. Французите може и да са горещи привърженици на всичко ново и модерно, но когато опира до традициите им, ги пазят ревниво. Затова другото, богато на холестерол ястие, което властва в областта, е „ла ливр ан Шабесал“ (заек, пълнен със свинско или телешко), и, естествено, „ла ливр а ла Роял“ (заек с фоа гра).
Фоа гра или гъшият дроб, заедно с трюфелите, са сред най-известните деликатеси на местността. Разбира се, гъската се вписва добре в кухнята на югозападна Франция, особено в плодородните селски райони, познати с идеалния си баланс между слънце и дъжд. При тези обстоятелства човек би очаквал гъбите да са основен продукт, но по поречието на Гарона, особено в горното й течение, традицията да се готви пъстърва заема първо място. Трюфелите, които растат в изобилие в Лот е Гарон и околните департаменти, винаги са били високо ценени, но на местна почва те не само украсяват голям брой ястия, но и се консумират самостоятелно.
Ала дори и да сте противник на чревоугодническите влечения и да решите да се храните монашески, преживявайки само на хляб и сирене, пак ще ви е трудно да избегнете гастрономическите традиции, защото Лот е Гарон е близо до родното място на някои от най-бележитите френски сирена като „Кантал“ и „Рокфор“, а багетите, както е известно, дори и от най-непретенциозната квартална пекарна, винаги са хрупкави и невероятно вкусни.
Но след толкова много изкушения за небцето, всички тези кулинарни шедьоври трябва да се полеят с нещо. Ажан е прочут със своя ликьор от сини сливи. Вероятно никога не сте предполагали, че може да се влюбите в толкова незначителен плод, но опитате ли го веднъж на някой от местните пазари, ще разберете защо безцветният сливов ликьор, който дестилират тук, е гордостта на областта.
Всъщност Лот е Гарон е регион, който кара всеки да вижда нещата по различен начин – той е така ведър и лазурен, свеж като изворна вода, така въодушевяващ и възторжен, екзалтиращ като първата любов, така истински и земен, черпещ сила от дългата си история, че пътешествието из него никога не е скучно, а изненадва с нови гледки, нови преживявания и нови вкусове зад всеки ъгъл.
Четете още: Островите Уитсъндей – къс от Рая, паднал на Земята
Източник: Banker.bg
