Александър Гавалюгов е име, което все по-често ще чуваме в баскетболния свят. Част от голямо семейство, в което играта се предава от поколение на поколение, той израства с оранжевата топка в ръце, открива любовта към баскетбола и не спира да преследва мечтите си. Те го отвеждат далеч от родния му Ботевград – през международни кампове и турнири, десетки мачове с националния екип и няколко национални титли до колежанските зали в САЩ, където пише история.
Интервю с баскетболиста Александър Гавалюгов
В интервю пред Actualno.com Александър Гавалюгов разкрива повече за началото, за тежестта на фамилното име, за увереността да поемаш решаващата стрелба в последната секунда и за голямата мечта на момчето от малкия град.
Помниш ли първия момент, в който усети, че баскетболът вече не е просто игра, а нещо, което ще определя живота ти?
Още от бебе знаех, че професията ми ще бъде баскетболист. По разкази на семейството ми, още съм нямал и годинка и баща ми ми е сложил топката в ръце. Дори и на прощъпулника ми съм избрал баскетболната топка. Оттогава съм влюбен в нея и не съм си представял друго бъдеще.
Когато си израснал в баскетболно семейство, по-скоро вдъхновение ли е това или допълнителна тежест?
И двете. Дядо ми и леля ми са били национални състезатели и са имали успешни кариери на клубно ниво. Мама и тате също са били професионалисти, но не толкова успешни. Както е известно, баща ми е кмет на Ботевград от доста години и докато растях, по типично нашенския манталитет, повечето хора смятаха, че успехите ми се дължат заради политическата позиция на баща ми, а не на моя собствен труд. Разбира се, както всички родители, така и моите винаги са ме подкрепяли, но същевременно са ме възпитавали, че мечтите се постигат с труд и упоритост в залата.
Какво беше първото нещо, което те изненада в баскетбола извън Европа?
Баскетболът в Америка е много по-физически, отколкото този в Европа. Защитниците са много по-агресивни и специално в колежанското първенство празните пространства на игрището са много по-малко.
Известен си с невероятно точната си стрелба – какво казваш на себе си в последните секунди, когато топката е в ръцете ти?
Нищо не си казвам, просто се доверявам на стрелбата, която я чувствам най-сигурна и съм я тренирал хиляди пъти през годините.
Тройката в последните секунди е момент, който публиката помни. А ти какво помниш – шума на скандиращата публика или тишината на залата, когато никой не гледа?
Спомням си колко пъти съм чувал от треньори и съотборници, колко хазартни са тези стрелби и че трябва да търся по-сигурни решения. Аз обаче смятам, че точно такива отигравания са част от чара на играта ми. Затова ги тренирам всеки ден и когато дойдат решаващите моменти в мачовете, не се страхувам да поема отговорност и да завърша със стрелби, които за други изглеждат нископроцентни, но за мен са напълно нормални.
Кое е нещото в баскетбола, което никой не може да научи с тренировки?
Талантът. Това е дар от Господ, а вече от самия играч си зависи до каква степен ще го развие.
Ако баскетболът изчезне утре, какъв човек ще остане Александър Гавалюгов?
Добър човек със същата усмивка, а за професия не съм мислил, защото искам цял живот да съм близо до играта.
Как изглежда перфектният ден за теб след 10 години?
Успял баскетболист, но преди всичко човек, който е изградил здраво и стабилно семейство.
Ако кариерата ти беше филм, как би се казвал?
“От Ботевград до върха” или “Мечтата на едно момче от Ботевград”. Много държа родният ми град да е част от заглавието, тъй като там съм израстнал.
Какво е следващото стъпало, което предстои да изкачиш?
Да облека екипа на мъжкия национален отбор и да подпиша договор в НБА.
Ако можеше да се срещнеш с 6-годишния Сашо, какъв съвет би му дал?
Да мечтае смело дори и да е единственият, който вярва, че тази мечта ще се превърне в реалност.
Автор: Кристин Попова
Още: Когато мечтите надхвърлят океана: историята на Александър Гавалюгов и пътя до НБА
Източник: Актуално
