Винаги съм мечтал да измина поне веднъж Ел Камино или Пътят на пилигримите от френското градче Сен-Жан-Пиед-дьо-Порт до Сантяго де Компостела. Да почувствам всичко онова, което хората споделят за това пътешествие на духа и страдание на тялото. Но никога не съм имал дързостта, нито времето да го направя. Освен това Ел Камино не е един самостоятелен маршрут, а мрежа от пътища, затова и официалните маршрути наброяват повече от 20. Откъде ще тръгнеш и откъде ще минеш, е твой личен избор. Най-краткият е Camino Finisterre (118 км). Единственият, който не приключва, а започва от Сантяго де Компостела и покрива необходимите 100 км, които трябва да бъдат изминати пеш, за да получиш правото да вземеш сертификат, че си завършил Ел Камино. Води на запад към брега на Атлантическия океан, към нос Финистера (или Фистера от латинското Finis (край) и Terrae (Земя). Бяхме се запътили към Края на света!
След два дни в Сантяго де Компостела, разучили всичко, което ни е необходимо, за да предприемем нашето пътешествие, обърнахме гръб на внушителната, неземна катедрала, чийто стъпала бяха обсипани с уморени перегринос (поклонници), и се отправихме на запад. Очакваха ни почти 100 км. до Края на света!
Следвайки пътя на мидичките, ние се впуснахме в безкрайните предели на галисийската провинция сред дървета и пърхащи птички. В началото на своето пътуване всички поклонници се сдобиват с пилигримски паспорт, в който се слагат печати във всяко населено място, където отсядат. На първата страница е вписано името, държавата и причината, поради която човек е тръгнал да изминава Камино – религиозна, духовна, културна или лична. Наред с паспорта, Камино се стартира и с една голяма истинска мида с червен тамплиерски кръст на нея (позната просто като camino shell). Мидата се слага на раницата отзад и е знак, че си пилигрим и че при нужда трябва да ти се помага. В Испания е приет закон, с който всеки испанец е задължен да им оказва помощ. Защото пилигримът не е турист. Той е нещо много по-специално – той е поклонник, тръгнал по стъпките на Христос, опитвайки се да изживее неговото страдание, за да получи собственото си опрощение.
Изгубени сред морето от напръстничета и папрати, се обърнахме назад и с изненада открихме, че шпиловете на „Свети Яков“ сякаш отказват да изчезнат от поглед и продължаваха да се издигат в небето като молещи се ръце на монахини. А напред ни очакваха óреос – типичните за северозападната част на Иберийския полуостров наколни хамбари или зърнохранилища, изградени от дърво и камък, повдигнати от земята на колони, за да се предотврати проникването на влага и гризачи, а вентилацията се извършваше чрез вертикалните прорези в стените им. Запазената марка на областта се срещаше толкова често, че накъдето и да се обърнехме, те изникваха пред нас. Маркерите с жълти мидички обаче методично и неотклонно отмерваха километрите, а ние сякаш не напредвахме. Все още ни оставаха 90 км. до целта.
Камино минава през красиви зелени планини, лозя, реки и езера. Редуват се коларски пътища с горски пътеки, шосета с чакълести алеи… Съпровождаха ни пеперуди, зайци и дори сърнички, а край пътя – дъхави цветя – синчец, макове, анемонии, маргаритки, делфиниуми, цикории… безкрайна красота и ухание. А ние бързахме към Негрейра, истинско предизвикателство, като се има предвид, че тръгнахме по обед. Но дългите летни дни бяха на наша страна. Така едва следобед дтигнахме прочутия древен мост в Понте Масейра, който живописно се прехвърля с петте си арки над едноименната река.
В Негрейра се намираше нашата ферма, където щяхме да преспим. Истинските пилигрими отсядат в т.нар. албергета (нещо средно между гостоприемници и хостели), които аз избягвах, защото креватите им са на два етажа и понякога се събират по 10-20 души в едно помещение (известни у нас под названието туристически спални). Затова ние избрахме лукс опцията – с фирма, която осигуряваше мястото ни за настаняване в някое B&B, често разположено във ферма, пансион или дори замък, и се грижеше за транспортирането на багажа от екскурзията ни из Испания, която в последния момент решихме да удължим с разходка до края на света. Това ни даваше възможност да се откъснем от всички грижи и да усетим магията и духа на Ел Камино изцяло само с една раница на гърба като истински перегринос.
Във всички кафенета, барове и др. по маршрута предлагат пилигримски менюта, които включват първо, второ и трето, че дори и салата и каничка вино. Цената на пилигримското меню е от 4 до 10 евро. Но ние решихме да се насладим на разточителна, местна вечеря в едно уютно ресторантче, което случайно открихме под падащия мрак, където се оказахме единствените чужденци. Никой не говореше английски, но като им показахме мидичките, на масата ни мигом пристигна печен на грил октопод и шафраненожълта паеля. Поръчахме си и чаша вино, но преводът нещо се обърка и на масата ни се озова цяла бутилка. Не беше удобно да я върнем, а и в крайна сметка решихме, че си я заслужаваме.
Разтваряйки на следващия ден жалузите на прозорците, слънцето заля стаята ни и изведнъж усетих как замайващият дъх на лятото пълни душата ми с наслада, възторг и надежда за нещо по-добро. Вярвах, че Камино ме е извикал, а не че аз съм отишъл при него, защото исках да нахраня душата си, да се доближа до Бог, да попия енергията на хилядите, прекосили този път на упованието. Навън ни очакваше един от онези неземно красиви, изпълнени с щастие и слънце дни, които искаш да запазиш завинаги, да затвориш в кутия, за да си го имаш за студените и мрачни утрини в София. Такива дни и преживявания аз запечатвах в съзнанието си и винаги ги пусках на свобода през зимата пред камината вкъщи. Те огряваха с лъчезарното си сияние картините по стените и никога не се чувствах сам, защото бях богат със спомените си. Но бързият полет на една лястовица, която се стрелна през балкона ни, ме извади от унеса и ми напомни, че е време да тръгваме. След обилната закуска на нашите домакини, ние бързо поехме нагоре извън града, минавайки покрай малка каменна църква и се спуснахме надолу, продължавайки през вълнообразни зелени хълмове и ниви, изпълнени с фермери, които събираха реколтата. Те отдалеч ни поздравяваха с „Оля“, а възрастни дами в типичните за областта черни престилки ни кимаха одобрително изпод дебелата сянка на столетни дървета. Всички бяха добронамерени и отзивчиви, испанците обичат перегринос и с радост им помагат, дори ги подслоняват и нагостяват.
Така за пръв път настигнахме други поклонници – еклектично трио от испанец, канадец и костариканец – които бяха тръгнали по традиционния маршрут от Франция преди 4 седмици и достигнали Сантяго де Компостела, решили да продължат до Фистера. Почувствахме се така, сякаш мамим. За най-достойни се смятат онези, които извървят класическите 800 км от Сен-Жан-Пиед-дьо-Порт. Продължихме с тях за известно време – това импровизирано другарство, така характерно за поклонниците, но в края на деня се разделихме. Те се отклониха към своето алберге, а ние – към нашия хотел със собствена стая и санитарен възел (кашкавал поклонници). Камино е общество от духовни хора, хора с друг вид нагласа, различна от стресовото ежедневие, сетивни за доброто, хора светли. Ние все бързаме, нямаме време, нетърпеливи и нетолерантни сме… материални до безобразие… А тук можеш да спреш… да се огледаш… и да се осъзнаеш! Именно само тук може с дни да вървиш и да мълчиш. Да мълчиш, за да можеш да кажеш… да чуеш вътрешния си глас и да си дадеш ясна представа за изпитанията… а както твърди поговорката: „Признат грях – половин грях“. Заявявайки проблемите си, те вече са наполовина решени.
На следващия ден сякаш Бог ни наказа, защото когато разтворихме жалузите на прозорците, единственото, което заля стаята ни, бе облак мъгла. Навън с мъка се събуждаше сив, навъсен, унил ден и ние с неохота поехме под оловното небе, което сякаш бе слязло до земята. Като че ли това не бе достатъчно, но по обяд и заръмя. Трябваше да изпитаме всички несгоди на Ел Камино. Напредвахме, пружинирайки върху просмуканата с вода гора, сякаш крачехме върху гъба. Миришеше свежо на земя, на пръст, на зеленина. И ненадейно, преодолявайки поредния хълм, като че ли се развали някаква магия. Хоризонтът изведнъж се отвори и сивото бе като всмукано напред в някаква бездна. А от нея долетя соленият, режещ дъх на море. Докато стигнем океана, слънцето вече грееше с пълна сила, озарявайки извивките на брега, които щяха да ни отведат до Края на света.
Последната отсечка бе истинска приказка – лъкатушеше през поляни, изпъстрени с розови и лилави напръстничета, над главите ни ястреби описваха красиви дъги в небето, а напред бавно се разтваряха безкрайните сини очи на необятния океан. Малкото градче Фистера бе кацнало на върха на дълъг полуостров, вдаващ се в Атлантика, от който се откриваха внушителни панорами на юг, изток и запад. Фистера е като всяко друго градче по крайбрежието на Испания, с тази разлика, че вместо китно рибарско пристанище, то страстно е прегърнало красив морски фар, обгърнат от легенди и сказания, чиято трепкаща светлина примигва несигурно като несподелената любов.
Заставайки на последните камъни на полуострова, човек действително може да повярва, че е стигнал Края на света – напред не се вижда нищо друго, освен безкрайната шир на океана. Зад фара няма нищо, освен една купчина камъни, на която се издига бронзовата обувка на поклонника. А отвъд нея е Mare Tenebrosum (Морето на мрака), краят на познатия тогава свят, краят на цивилизацията, началото на хаоса.
Символичен маркер отбелязва 0.0 км. Зад него почти вертикално към морето се спуска скалиста местност, където според поверието в миналото пилигримите захвърляли обувките си или изгаряли част от дрехите си, символизирайки пречистването от греховете и новото начало в живота им след завършването на Камино. Днес практиката е забранена, но обгорелите скали напомнят за ритуала. Ние не изхвърлихме нашите, но се почувствахме преродени, когато се изправихме, стъпили на последната скала на носа, едва крепящи се на нея от силния вятър, който се любеше диво с могъщия океан под нас, а мокрите му целувки ни обливаха целите. По-нататък не можеш да продължиш нито физически, нито духовно, нито емоционално!
Затова поехме обратно. С автобус. Само за няколко часа изминахме разстоянието, което ни отне 3 дена мъки, радости и сълзи (както от страдание, така и от щастие) и дори имахме време да изпием по едно café con leche в Стария град.
Оказали се с един свободен ден след презаверката на самолетните билети, решихме, че е крайно време да обърнем внимание и на шедьовъра на Сантяго де Компостела – катедралата „Св. Яков“. И тя наистина е невероятно претворяване на молещия се човешки дух, въздигнат към небесата, пресъздаден с най-прозаичните земни, материални неща – тухли, вар и пясък. Всеки милиметър от нея обаче е облъхнат от Светия дух, всеки сантиметър е украсен с архитектурни детайли, кулите й са увенчани с христовия кръст, а в тях като в музикална кутия са затворените многогласните камбани. Вътре светлината струи по нефа и се разлива по страничните й кораби, играе си като палаво момченце с колоните, но когато стига до олтара примира и смирено коленичи в молитва. Ние също сме сред многобройните перегринос, благословени от ежедневната литургия за поклонници. Но когато една монахиня подхваща своите благочестиви напеви, ние се свиваме, чувствайки се неловко от едва тридневното ни, почти измамно поклонение. Въпреки това взимаме сертификатите си, че сме изминали Ел Камино и бързо напускаме стихията от романска архитектура, примесена с готика и барок, строена между 1077 и 1122 г.
Навън слънцето грее еднакво за всички. И човек веднага усеща магическото въздействие на испанския град. Той е малък и лесно се обхожда, особено ако си свикнал да вървиш по 30-40 км. всеки ден. Криволичехме наляво и надясно заедно с малките му улички, покрай музеи и заведения, под аркади и пасажи. Вече бяхме станали истински испанци и не седнахме да вечеряме преди 21.30 ч. на открито, глезейки се с морски дарове, докато слънцето не се прибра зад шпиловете на катедралата и улиците не потънаха в онзи призрачен син мрак, така характерен за пред залеза, колебливо разсейван от светлината на уличните фенери. След три бутилки вино в тази невероятна атмосфера решихме, че в края на краищата това бе едно достойно поклонничество – толкова, колкото ни позволяваха силите.
Четете още: Спокойна почивка в Лот е Гарон
Източник: Banker.bg
