На втората година от управлението си американският президент Доналд Тръмп успя да настрои милиони хора срещу своите политики. Масовите протести през уикенда се утвърждават като едно от най-мащабните граждански движения в съвременната история на Съединените щати.
Третият кръг от демонстрации, проведен на 28 март, мобилизира според организаторите около 8 милиона души в над 3200 събития във всички 50 щата, както и в над 10 държави по света. Макар точният брой участници да остава трудно проверим, самият обхват на демонстрациите показва ясно, че става дума за обществено недоволство, което надхвърля традиционните политически разделения.
Големи митинги се проведоха в Ню Йорк, Далас, Филаделфия и Вашингтон, където десетки хиляди излязоха по улиците. Но най-същественият елемент на тази мобилизация е фактът, че приблизително две трети от събитията се проведоха извън големите градски центрове, включително в традиционно консервативни щати като Айдахо, Уайоминг, Монтана, Юта, Южна Дакота и Луизиана, както и в ключови щати като Пенсилвания, Джорджия и Аризона. Това подчертава разширяването на протестното движение извън традиционната база на демократите, а изводът е само един – все повече американци са недоволни от президента си.
Причините за протестите са многобройни, но сред тях изпъква агресивната имиграционна политика на администрацията на Тръмп, която в Минесота доведе до смъртта на двама американски граждани – Рене Гуд и Алекс Прети, застреляни от федерални агенти.
Този инцидент превърна градовете близнаци Минеаполис– Сейнт Пол в символ на съпротивата и епицентър на движението. Губернаторът Тим Уолц, който беше кандидат за вицепрезидент на демократите през 2024 г., отправи силно емоционално послание към протестиращите там, а към него се присъедини сенаторът Бърни Сандърс, който е дългогодишен критик на икономическото неравенство и корпоративното влияние в политиката.
Присъствието на популярни личности, като Брус Спрингстийн, който изпълни песента „Streets of Minneapolis“ („Улиците на Минеаполис“), посветена на трагичните събития, както и на Робърт Де Ниро, който определи Тръмп като „екзистенциална заплаха“, придаде допълнителна тежест на протестите.
Недоволството обаче не се ограничава до имиграцията. Протестиращите се безпокоят от нарастващите разходи за живот, предполагаема корупция на високо ниво, ограничаване на гражданските права, както и от влиянието на милиардерите от кръга на Тръмп върху политическите решения. В Топика, Канзас, демонстранти използваха сатирични костюми и плакати, за да осмеят властта, докато в Сиатъл група активисти организираха символични акции, насочени срещу федералните имиграционни служби.
Реакцията на властите и политическите опоненти допълнително изостри напрежението. Белият дом, чрез говорителя си Абигейл Джаксън, отхвърли протестите като продукт на „левичарски мрежи, които ги финансират“ с ограничена обществена подкрепа. Републиканците в Конгреса също ги осъдиха като „митинги на омразата към Америка“.
По време на някои демонстрации избухна насилие. В Далас се стигна до сблъсъци между протестиращи и контрапротестиращи, включително група, свързана с крайнодясната неофашистка организация Proud Boys („Гордите момчета“), ръководена от Енрике Тарио. Няколко души бяха арестувани след сбивания.
В Лос Анджелис около 1000 протестиращи обградиха федерална сграда, което доведе до сблъсъци с полицията, използване на сълзотворен газ и съобщения за ранени служители на реда. Тези инциденти показват, че протестите имат потенциал да прераснат в опасни обществени конфликти.
Паралелно с вътрешното напрежение, външната политика на САЩ допринася за усложняване на ситуацията. Конфликтът с Иран, който започна с американско-израелските удари на 28 февруари, се превърна в регионална война с участието на множество държави.
Напрежението в региона продължава да нараства без ясна перспектива за разсейване. Редица експерти, като например бившият американски правителствен служител Нейт Суонсън, още преди избухването на войната подчертават, че Иран няма да се поддаде на натиск, а ще отговори с асиметрични действия, насочени към глобалните енергийни потоци и международното корабоплаване.
Атаките срещу енергийна инфраструктура и затварянето на Ормузкия проток, което доведе до повишаване на цените на горивата, стоките и услугите, потвърди техните прогнози. Следвайки логиката им, повишените разходи за живот, особено за енергия, ще засилят още повече недоволството на гражданите, а продължителният военен ангажимент би поставил под съмнение капацитета на администрацията на Тръмп да управлява външните процеси.
В същото време, с наближаването на междинните избори през ноември, натискът върху Доналд Тръмп се увеличава и съществува реална възможност Републиканската партия да загуби контрол над Конгреса.
Мнозина политически коментатори в САЩ предупреждават, че демонстрациите през уикенда са силен сигнал към Тръмп, но сериозна промяна на политиките не се постига с два-три протеста, а с редовно участие в такива събития, както на местно, така и на национално ниво. Това за американците едва ли ще е проблем, защото тяхната демокрация стъпва на силна основа. Първата обща стачка в Северна Америка се е провела през 1835 г. във Филаделфия, където 20 000 работници в 40 сектора искат 10-часов работен ден и справедливо заплащане. Чрез митинги, вестникарски кампании и други прояви тези работници постигат целите си и стачката им се превръща в огромен стимул обществото да се разбунтува и да потърси правата си.
През 30-те години на миналия век чернокожи американци организират кампаниите „Не купувайте там, където не ви позволяват да работите“. Те бойкотират предприятия, собственост на бели в северните градове и благодарение на това си извоюват право на труд по време на Голямата депресия.
В този смисъл протестите „Без крале“ представляват не само реакция срещу конкретни политики на екипа на Тръмп, а израз на дълбока криза на доверието в него. Те съчетават различни форми на недоволство – социално, икономическо и политическо, и поставят основата на събития, които трудно могат да се предвидят.
Източник: Banker.bg
