Най-видимата, на пръв поглед опростена форма на контролиран вот е покупко-продажбата на гласове – явлението, с което днес се води активна, дори в известна степен показна борба. Но това е само върхът на айсберга. Под повърхността действат мощни механизми на зависимости и интереси, в които са въвлечени не само уязвими и бедни слоеве, но и институции, партии и елити. Преследването на търговците на вот на дребно е необходимо, но не отстранява причините за явлението. Въпреки че често се споменава, много по-малко (и сигурно по-неефективни) са действията срещу т.нар. корпоративен вот, не само защото той често остава в сивата зона на законността и морала, а най-вече, защото се използва от всички партии. Или поне от тези, които изглеждат най-близо до властта.
Отделна, но не по-малка тема обхваща модификацията на реализирания свободен вот на избирателите (чрез фалшификации и манипулации на изборни книжа), която в точния смисъл на думата не е контролиран вот. Мащабът на проблема поне отчасти бе разкрит чрез експертизите и основаното на тях решение на Конституционния съд за ревизия на резултатите от парламентарните избори, проведени през октомври 2024 година.
Преди всичко, нужно е да се внесе яснота какъв е фактическият обхват на контролирания вот в България и най-вече – какво е реалното му отражение върху резултатите от изборите. По обясними причини точни и обективни данни липсват, а
преценките варират в широк диапазон – от 200 хил. до 500 хил. гласа.
Според бившия заместник-министър на вътрешните работи Филип Гунев купеният вот се колебае между 3 и 5 процента, а корпоративният е два или дори три пъти по-голям. Според данни от социологически изследвания през 2024 г. над 12 на сто от анкетираните заявяват, че биха приели някаква форма на облага в замяна на гласа си. Така или иначе, повечето експерти смятат, че ако бъде достатъчно консолидиран, контролираният вот може да осигури представителство в парламента на една или две партии, което е съществено при днешното фрагментиране на българската политика. Още по-голямо е значението му при местните избори, но това е отделна тема.
Широко разпространено е мнението, че тежестта на контролирания вот е обратно пропорционална на нивото на изборна активност, затова често политиците призовават за масово гласуване, което да го обезсили. Това обаче не е безспорно твърдение. Например, ако предположим, че на предстоящите избори пред урните се явят „нови“ 500 хил. избиратели (такива, които не са гласували през последните години), каква е гаранцията, че решението на всички тях ще бъде непременно свободно и лично? Едно може да се приеме за доказано от науката – нагласите за включване в контролиран вот (както и реалното включване) са пряко свързани със степента на (не)доверие към честността на изборите и като цяло – към държавните институции.
Ако се обърнем към
днешната картина на контролирания вот в България,
първото, което прави впечатление, е диспропорцията на наличната информация за разпространението и противодействието спрямо различните му форми. Заливат ни сводки за полицейски операции срещу купувачи на гласове, по-оскъдни са сведенията за разкрити случаи на злоупотреба с услуги за уязвими групи, а практически липсва информация за прояви на корпоративен вот. Ето някои факти.
Според данни, представени от и.ф. главен секретар на МВР Георги Кандев, около две седмици преди изборите се наблюдава значителен (в пъти) ръст спрямо изборите през 2024 г. на подадените сигнали за изборни нарушения, броя образувани наказателни производства, задържаните лица и предупредителните протоколи. Това, което обаче – поне засега – липсва, е разбивката на сигналите и мерките според характера на нарушенията на изборното законодателство и политическите права на гражданите. За сравнение, в отчета на МВР след изборите през октомври 2024 г. е записано, че от постъпилите 984 сигнала, 724 са свързани с купуване на гласове в полза на политически партии или коалиции, 80 – за неправомерна агитация, 14 – за унищожаване на имущество, 3 – за корпоративен вот и 163 – за други нарушения, свързани с изборния процес.
Обърнете внимание:
подадените сигнали за корпоративно влияние
върху волята на избирателите са едва 3 (три) на брой! Любопитно ще е да видим този път следизборния отчет на МВР какви данни ще предостави именно в направлението на противодействие на корпоративния вот, който не само е в пъти по-мащабен от купения, но и очевидно се ползва от практически всички големи участници в изборния процес. Между другото, големият саморекламен шум, който се вдига около „войната с дилърите на гласове“ на улично ниво, може да има опасен бумерангов ефект. Например, ако изборните резултати се окажат благоприятни за обозначените като основни бенефициенти на контролирания вот, една от възможните последици би била тяхното „избелване“.
Сред множеството потайности на корпоративния вот има една, която е особено интересна и важна за разбирането на корените на явлението. Наред с примерите за достатъчно ясна подкрепа към една или друга партия (например, мажоритарен собственик на голям холдинг отива „на крака“ в централата на дадена партия, или медийната група на друг неприкрито поддържа определена коалиция), сме свидетели на нещо, което образно може да се нарече „хеджиране на политическия риск“. Иначе казано, значителна част от големите корпоративни структури подкрепят по един или друг начин не една-единствена партия, а помагат на няколко, като по този начин се застраховат при възможни различни резултати от изборите, респ. конфигурации на управлението. Истината е, че това не само съществува, но е
доминиращата стратегия за оцеляване на големия бизнес.
Тази стратегия не е морално оправдана, но е напълно обяснима с оглед настъпилите тежки структурни деформации на политиката у нас.
Както във всяко начинание с големи последици, истински сериозните участници рядко „слагат всички яйца в една кошница“, т.е. образно казано, разпределят залозите. Най-често срещаният подход в България не е да подкрепиш безрезервно една партия, а да осигуриш достъп и влияние при всички потенциални управляващи. Голяма бизнес група чрез свои „проксита“ (приближени лица, включени в листи на различни партии, фондации, адвокатски кантори, канали за влияние в медии) поддържа връзка и с „Прогресивна България“, и с ГЕРБ, и с ДПС „Ново начало“, а може би и с други.
Мотивацията е очевидна: „Който и да спечели изборите, ние оставаме в играта“. Това осигурява запазване на държавни поръчки, регулаторни облекчения или просто информация за предстоящи промени. Дори на преден план да излизат ангажименти към една сила, задължително се поддържат „отворени врати“ към останалите значими политически играчи. Това не е идеологическа всеядност, а чисто и просто бизнес стратегия.
Мащабното разгръщане на това явление има редица причини, но една от тях е парадоксална. Тъй като след 2021 г. корпоративните дарения за партии са забранени у нас, фирмите бързо намериха обиколни пътища. Това направи „опасните връзки“ неформални, нерегламентирани и именно поради това – много по-гъвкави и практически недоказуеми. Тъй като няма официален финансов трафик към конкретна партия,
бизнесът не е „изгорил мостовете“ с никого.
Той използва други механизми (медийно влияние, услуги, лобизъм), които позволяват да сменя предпочитанията си според ситуацията.
Затова значителна част от големия бизнес в България не подкрепя една партия, а инвестира в достъп до всички. Това е форма на корпоративна застраховка. Но за служителите тази практика е дори по-демотивираща от откритата подкрепа, защото разбират, че вотът им е просто суровина, която шефовете могат да доставят на този, който на даден етап им е по-полезен.
Преодоляването на проклятието на контролирания вот изисква преди всичко не полицейски операции, а цялостно оздравяване на институциите и принципно ново отношение между политиката и бизнеса. Всичко останало е предизборна пушилка.
*Най-общо казано, контролираният вот е гласуване, при което волеизявлението на гласоподавателя не е (напълно) свободно и лично, а е повлияно от външна сила (физическо или юридическо лице) с цел осигуряване на желан от тази външна сила резултат. Влиянието може да се изразява в принуда или натиск, но и чрез предоставяне (или обещание за предоставяне) на облаги или аргументи за избягване на нежелани последици.
Източник: Banker.bg
