Екотуризмът е бъдещето на областта
Щом приятели и близки подочуваваха за къде съм се запътил, веднага ме заливаха с вълна от въпроси: „Какво?! Пантанал ли? Това какво е? Къде е? И какво ще правиш там?“ Отговарях им, че Пантанал е едно от най-големите убежища на дивата природа в света и се намира в сърцето на Южна Америка, там, където границите на Бразилия, Боливия и Парагвай се събират. Състои се от хиляди езера, реки и притоци на р. Парагвай, която след обилните валежи през декември прелива и наводнява цялата равнина, с площ почти колкото Великобритания. Огромната по територия местност се преобразява в мочурище, над чийто води остават да се подават като очите на природата единствено малки островчета, хълмови горички, наречени капойнс и тропическите галерийни гори кордилейрас. Пантанал идва от португалското pântano, което означава „блато“. Заради богатата си флора и фауна този необятен район е включен в Списъка на световното природно наследство на ЮНЕСКО. През влажния сезон се превръща в истински рай за безброй блатни птици като белите чапли, кормораните, бекасите и др., сред които най-странният им представител е ябиру – вид щъркел с гола, черна глава, на ръст достига рамото на човек, а размахът на крилете му е почти 3 м., но има също така много каймани, милиони риби, хиляди видри, тапири и капибари. Ягуарите и оцелотите предпочитат сушата, но битките им с каймани са смразяващи (от които победител излиза естествено ягуарът, въпреки страховитите челюсти и твърдата „броня“ по гърба на противника му). А това че ягуарите обядват с бикове не е особена новина тук. Обикновено лешоядите алармират ранчиеросите, те извикват професионалните ловци, които ги проследяват, застрелват и оставят трупа на петнистата котка в гората за храна на мършоядите. Въпреки че ловът в Бразилия е забранен, той все още се използва като средство за справяне с проблема по време на сухия сезон, когато водите се оттичат и из равнината остават само малки локвоподобни езерца, които тук наричат байас. Мочурището се „пресушава“ до светлокафява савана, из която продължават да текат само някои от най-големите притоци на Рио Парагвай.
Във фазендата, в което се настанихме ние, този път нямаше да има хайка за ягуари, въпреки че на собственика му липсваха два бика. Той бе подписал договор с неправителствена екоорганизация, полагаща усилия да опази застрашените котки в Пантанал. Видяхме техен представител, който дойде, за да се убеди, че биковете на Рамиро наистина са атакувани от ягуар. След доклада му, той щеше да бъде реимбурсиран за загубата. „Частично, приятели, частично“, добави сухо, когато експертът си отиде. „Нямам нищо против котките. И те трябва да ядат. Но кайманите и блатните елени са трудна плячка, докато биковете са лесна, защото стоят в оградени пространства и не се налага нито да ги дебнат, нито да ги гонят. Но… времената се менят, Пантанал също и ако искаме да оцелеем, трябва да се променяме и ние. Иначе ще изчезнем като ягуарите“, заключи Рамиро и почерпи всички по една бира.
Кацнахме на маркираната с автомобилни гуми тревясала писта в ранчото му и влязохме в бъдещия ни дом за следващите няколко дни под 4 от най-големите мангови дървета, които бях виждал. Fazenda Santa Lucinda обхваща 220 кв.км., но в момента по-голямата й част се намираше под вода, а самият чифлик бе кацнал на върха на един хълм с площ от около 0.5 кв.км. Тя датира още от 30-те год. на ХХ в., но след модернизирането си отваря врати за туристи през 2012 г. Рамиро обаче е наследник още на първата емиграционна вълна от Европа в началото на ХIХ в. и е горд пантанейро. Дълги къщи с по няколко стаи и окачени пред тях хамаци представяха хотелската част, а срещу тях бе ресторантът и зоната за отдих с дървени пейки и маса. Сервираха ни обяд, който типично по бразилски се състоеше от ориз, боб, маниока, месо на скара и разноцветни плодове за десерт.
Попитах Рамиро колко голямо е имението му и отговорът ни смая. Той отвърна, че 220 кв.км. са нищо. „Нуждаеш се от много земя, ако искаш да отглеждаш добитък, когато три-четвърти от нея е под вода 3 месеца в годината.“ Това е невероятно влажно и особено непригодно за животновъдство място. Въпреки това през ХIХ в. Пантанал е „раздаден“ на необятни ферми за добитък, наречени фазенди. Разположени на големи разстояния едни от други, те по-скоро опазват екосистемата в района, отколкото да я нарушават, защото 15 души и 200 бика няма как да унищожат естествените условия върху 220 кв.км. „До 50-те и 60-те год. имаше фазенди от по 2 000 кв.км. Фермата Рио Негро на север оттук едно време се е разпростирала на 2 800 кв.км. Но разделяна през годините между наследниците днес е разпокъсана на по-малки стопанства.“ Да отбележа само за сравнение, че област Русе е 2 803 кв.км.
След обеда той ни разведе из стопанството си. Пребивавайки тук в края на влажния сезон, голяма част от земята му беше под вода. Потоци с цвят на чай се носеха върху пасищата, заличаваха пътищата, поглъщаха оградите и удавяха вратниците. Тъй като Пантанал е равнинен, водата трудно се оттича и за три месеца по нея се развиват и цъфват водни лилии, водни хиацинти и всичките близо 250 вида подобни растения, а реките се разпознават единствено като бързо течащи ручеи през бавно носещите се маси.
„Сега всичко е едно. Не можеш да разбереш къде е било суша, къде езеро“, каза водачът ни, докато яздехме през безбрежното мочурище. Коловози, пълни с вода, се простираха през необозримата савана и изчезваха в безкрайността, сливайки се с хоризонта. „Момчетата току-що прекараха добитъка на по-високите пасбища. Минахме оттук сутринта.“
Вечерта се наслаждавахме на питие и приятни разговори. Папагали и тукани формираха постоянното присъствие в двора на имението, а ярките им цветове и цвъртящи писъци бяха част от отличителните елементи на живота в Пантанал. „Оставям ги в имението, защото тук са на сигурно. В същото време те ни сигнализират за опасности и ние ги прогонваме, от което пък те се възползват. Затова сме в… как се казваше… симбиоза“, заключи той, гледайки с умиление двойка тукани, кацнали на манговото дърво.
Ориентираните към туризма фазенди трябва да предлагат различни турове на своя територия като езда, обиколки с джипове (през сухия сезон) и разходки с лодки (през влажния). Затова следобед малката ни група се насочи към две лодки, с които щяхме да навлезем сред по-плитките канали на блатата, където можехме да видим каймани. А те бяха навсякъде и често се излежаваха на слънце на ниските пясъчни брегове. При приближаването ни, те бързо се разбягваха, тичайки тромаво на четирите си крака и цамбурваха във водата, но после подаваха очи и нос, за да видят какво се случва в царството им. От опит знаеха, че шега с нас не бива. Затова само ни наблюдаваха, докато отминавахме. По-надолу, където брегът ставаше стръмен, срещнахме и гигантската видра, един от топ представителите на бразилската фауна.
Великата петорка на областта са ягуарът, гигантската видра, тапирът, големият мравояд и гривестият вълк. Последният е най-едрият от семейство „Кучета“ в Южна Америка. Характеристиките му наподобяват тези на лисица, но не е нито лисица, нито вълк. Наричан още „лисица на кокили“, той може би е най-известен със своя необичаен „рев-лай“. Когато се почувства застрашен, космите на гривата му щръкват, което го кара да изглежда по-внушителен.
Не чухме неговия „рев-лай“, но имахме щастието да наблюдаваме няколко минути един малък ягуар, който явно вече бе свикнал с туристите покрай реката и се беше примирал с постоянното им присъствие в ловните си полета, както и един гигантски мравояд, който зърнахме само за малко. Да се видят животните тук е много по-лесно, отколкото на сафари в Африка, защото територията на Пантанал е все пак по-ограничена и второ през влажния сезон сушата намалява тройно, така че животните нямат голям избор.
Прибирайки се вечерта научих от Амансио, един от нашите водачи, че собствениците не живеят тук целогодишно. Всеки месец те прекарват по една седмица в Акидауана, единственото по-голямо селище наоколо, където повечето ранчиероси поддържат къща и купуват провизии.
„Със затоплянето на климата валежите се засилват, наводняват все по-обширни територии и става все по-трудно за нас, животновъдите“, ми каза Рамиро. „Затова реших да се обърна към туризма.“ Черно-златната икона на Пантанал – петнистата котка – играе важна роля в плановете му. „Губя средно по 2 глави добитък на месец заради тях, но екотуризмът превърна ягуара в туристически артикул. Сега всички идват заради него… и другите четири.“
Може би екотуризмът наистина е бъдещето на Пантанал, осигурявайки част от така необходимите пари на ранчиеросите при влошаващите се условия, сред които са принудени да гледат животните си. За жените и дъщерите на гаучосите той осигурява работа, каквато иначе няма за тях тук. Реимбурсацията възпира собствениците да убиват ягуарите, отговорни за нападенията над добитъка им.
Колко големи котки обитават Пантанал понастоящем никой не знае. Един от най-прочутите ловци, известен като Тони Ягуара, днес работи с биолозите, като използва уменията си да стреля по тях с упойващи стрелички, за да им бъдат поставяни радиояки за проследяване. Така учените установяват, че от 2010 г. насам хищниците увеличават своя брой и са все по-склонни да излизат по бреговете на реките, отколкото да се спотайват в гората.
Седейки зад бюрото си години по-късно се чудя как може този свят, населен с ягуари и каймани, напоен с толкова много история и легенди, наситен с толкова много приключения и преживявания, а в същото време и с такава завладяваща тишина, пълно спокойствие и абсолютен покой вечер, когато единствено саваната разказва приказки за лека нощ, а сутрин единствено слънцето събужда Пантанал за още един нов ден, може да е на същата планета, на която са и София, и Рио де Жанейро; да съществуват съвместно, по едно и също време, на една и също място… и изпитвам огромно задоволство от факта, че това е възможно.
Четете още: Едно пътешествие до Края на света
Източник: Banker.bg
