Рецензия на Диана Маркова
Четеш и възклицаваш, приплакваш, засмиваш се и неизбежно си вадиш цитатите, които искаш да съхраниш и носиш в тефтера навсякъде със себе си. Не е ли това всичко, което можем да искаме от една книга?
Нека добавим и мъдростта, която Ангел Иванов събира, анализира до пълно разбридане – като размотаването на кълбо прежда, подрежда според смисъла на емоциите и тяхната роля в порастването и полага в мекото пухено легло на литературните форми. Разказите от „Игра. 25 истории за децата на 90-те“ е книга, която ще отшумява в нас много след първия прочит – и подозирам, че за никого няма да остане единствен. Накрая просто ще вземем наново намотаното кълбо с историите от детството и ще го понесем към игрището за някое и друго разиграване.
Деветдесетте години са чувствителна тема в нашето общество и мнозина обичат да чешат езици с нестабилната политика, спекулациите, немотията, кражбите, битовата престъпност, пиянството на народа. Но знаем добре, че всяко генерализиране води до грешка в резултата. Истината следва да се търси при очевидеца, при патилия, при детето, което няма да те излъже, защото е чисто като прозореца в кухнята на чевръста домакиня. И неговата истина – на онова дете от 90-те – ще бъде освен реалистична картина на не толкова далечното минало, но и сладка приказка. Също и някоя и друга сълза, в случая Ангелска.
От частното към общото е добре известен научен подход, а аз бих казала: частното над общото. В ръцете си държа една библия на порастването в онова време, по нашите земи, сред каляващите условия на прехода и узряването за прошка на човека, който днес говори от стрийма на монитора, гласува закони, пише код, превозва пътници и си спомня. Библия на порастването на всеки, но и на Ангел Иванов. С неговите сълзи се подписва Опрощаването на низкото и жестокостта у детето, което се подиграва на друго дете, не отстъпва в играта или злослови зад гърба му. И ще дойде благодатното време на разкаянието и осъзнаването. Мирът в църквата, в която се причестяват украинската майка и трите ѝ деца, ще настъпи и при другите деца и ще ги научи да бъдат човеци.
Но и друго голямо качество намираме в тази книга. Диалогът, който Ангел Иванов отваря в пространството, е важна стъпка към сплотяването ни като общество от зрели индивиди. Четейки „Игра“, ние си припомняме. И споменът носи желанието да дариш усмивка и на друг. Всички наши игри, за които писателят разказва, оживяват в приятелски разговори; всеки иска да разкаже – как е било при него, в неговата махала, в неговия дом, при неговите приятели, родители, баба и дядовци, с неговите каки и батковци, съученици, съседи, възлюбени или омразни познати. Историята се дописва и всички, които живяхме тогава, сме автори. А ти помниш ли, когато играехме тетрис? А знаеш ли, че този тетрис го бях спечелил на война? А помниш ли, че после го размених за монополи? И май тетрисът мина през ръцете на всяко дете в квартала. Докато червейчетата му не умряха на дисплея.
„Игра. 25 истории за децата на 90-те“ излезе от печат през тази година, с логото на издателство „Жанет 45“ и под редакцията на Деян Енев, и веднага си спечели немалко кътче в сърцата на читателите от нашето поколение. Деветдесетарското поколение, което се срамуваше от старите съветски коли на родителите си и тайно завиждаше на децата, чиито татко и мама притежаваха западна трошка на петнайсет години. Ние всички преминахме през това – като колективна болест, като някаква поразяваща, но изграждаща имунитет епидемия. Дори си спомням как багажникът на нашата жигула се отваряше внезапно и всички наоколо се смееха, а на мен ми идеше да се скрия под одеялото и да заплача от срам. Ангел Иванов пише за жълтия москвич на техните, за своя срам. Но това беше дамгата на цялото поколение. И днес, вече през смях, темата на разговорите се върти около футболната топка, която мнозина слагаха на задното стъкло на автомобила, радиото, което задължително бащите ни сваляха и прибираха, преди да заключат колата, безсмъртните голи сцени от „Титаник“ и тъжните пространства на кината, днес превърнати в игрални зали и търговски центрове.
И ми се иска, Ангеле, да ти разкажа и за моето село, където едно лято с брат ми изядохме всички плодове от сливата и не остана материал за ракията на дядо. За блока, в който големите убиха случайно, със скачащо топче, което се заби в окото ѝ, болонката на каката на Марто. За киното, на което на теб поне не са ти забранявали да ходиш. За лагерите на морето, на които не отидох, защото не исках да се отделям от мама и тати. А те така и не ми купиха маратонки с мигащи подметки; тати ме заплаши, че ще сложи проследяващ чип в тях и ще следи къде ходя. За всички случки, в които също като теб съм била зла; за горчивината на сълзите и сладостта на разкаянието след години, което и ти познаваш добре.
За обичта, която искам да даря. Която и ти познаваш добре.
За цялото твое детство (и девство), което беше и мое. И на твоята кака, и на моя брат. И когато ни беше студено на краката, ни караха да нахлузваме чорапогащник. Но ние простихме. Простихме и това, че беше трудно.
Тази книга, мисля, е една чудесна отправна тока към политическото (особено внимание по този въпрос заслужава разказът „Бежанци“), към материалното (историята за велурените мокасини, заради които всички се подиграват на момчето, а то копнее за маратонки – за да спре тормозът; а маратонките са скъпи!), към социалното (разказите изобилстват от примери за това как се учехме да бъдем добри, как ставахме големи), към етичното, любовното, честното и вярното. И то отправна точка, по-значима от сложните статистически изследвания, от всяко учебникарско разискване. Най-силният аргумент – историята на едно детство. Това детство, Ангеловото и нашето.
От премиерата
Всеки разказ в „Игра“ е ненадмината по своята драматичност – и понякога комичност – творба. Но бих искала да обърна вниманието към някои от тези, които не мога да забравя.
В „Майка“, признавам си, не успях да възпра сълзите си от началото до края. Не помня друг разказ да е предизвиквал съчувстването ми до такава, просълзяваща степен. Героят заминава на летен лагер в някаква занемарена почивна станция; другите от лагера всяка вечер събират масите в столовата, украсяват тавана с камуфлажни ленти и си правят дискотека. Събират се по двойки – с готините момичета, или на момчешки тумби. Но нашият герой не се вписва в нито едно от тези „гнезда на надушването“, ако мога да ги нарека така. Той се разхожда сам и през цялото време е тъжен; сприятелява се единствено с жената, която мие чиниите. Вечерта, когато всички се прибират в спалнята, опиянени от емоции и джин, той се завива през кръста с чаршафа, вглежда се в тавана над него и започва да плаче с горещи, но безмълвни сълзи. Плаче за майка си – която винаги се е била за него. Къде е тя и сега…
Вярвам, че повечето от нас са изпитвали подобно чувство поне веднъж в живота си, ала малцина, дори сред писателите, дръзват да разкрият тази на вид малка, но дълбаеща в сърцето болка, изпитвана тайно в тъмното, сред донесения в леглото морски пясък. Трогателен, откровен и предизвикващ дълбока емпатия разказ за чувстването, посято у всеки, дори и у онзи, който някога ще стане мъж.
„Дядката“ на свой ред акцентира върху способността ни да съчувстваме, но в него присъства и приключенското, и разтърсващото, и докосването до мисълта за смъртта, и страхът, и мъката по отиващия си живот. Този разказ е идея по-сериозен, някак зрял на фона на останалите парчета от книгата; като че ли момчето, което разказва, тук вече е голям мъж, само че все още несвикнал с изненадващите обрати в живота. И въпреки драматичния, суров обрат на историята, в нея открих преди всичко прозиращата привързаност към възрастните хора. Непускащата до последно обич към дядо и болката от неизбежната раздяла с него. Този разказ блещука и с голяма художественост. Като че ли Ангел Иванов тук е повече писател, отколкото реминисциращ разказвач.
Сред останалите разкази от сборника намираме голямата празнична сплотеност на българите по време на световното първенство по футбол през 1994-та г., тормози ни босненското момче Риад, избягало от войната в родината си чак в Габрово, посещаваме кака в болницата за белодробно заболели деца, която ни провокира, със своята стерилност и своите изстрадали детски главици, показващи се оттук и оттам, да изтръпнем, осъзнавайки колко сериозно нещо всъщност е животът. Разхождаме се из миналото, в което плакахме – защото го имаше злото. И после отново плакахме – защото понечихме да го победим. А успяхме ли?
Отговаряме си на този въпрос всеки ден, когато се наложи да разкажем за пътя на другия след нас. И не е вярно, че сълзите са само от мъка.
Източник: Актуално
