Дебатът за минималната работна заплата в България от години се води около въпроса: “Колко да бъде тя?”. Много по-рядко обаче се задава един друг, не по-малко важен въпрос – “Правилно ли е изобщо минималният праг да се определя като месечна сума?” От 1 януари 2026 г. минималната работна заплата е 1213 лева, или 620.20 евро, а минималната часова ставка е 7.31 лева, или 3.74 евро. Именно тази почасова величина може да се превърне в по-гъвкава и икономически по-логична основа на системата.
Месечната минимална заплата има един съществен недостатък – тя прикрива разликите в реално отработеното време. Работникът не продава на работодателя „месец“, а „часове труд”.
При минимално почасово възнаграждение логиката е проста: всеки отработен час има гарантирана минимална цена. Ако човек работи 8 часа дневно, пет дни седмично, доходът му се формира от часовата ставка. Ако работи 4 или 6 часа, възнаграждението се изчислява пропорционално. Това би дало значително по-голяма свобода както на работниците, така и на бизнеса. И ще е особено важно за отрасли с непостоянна заетост – туризъм, ресторантьорство, търговия, сезонно земеделие, услуги.
Една от слабостите на сегашния модел е, че месечната минимална заплата често се превръща в административен ориентир, който няма достатъчно пряка връзка с производителността на
конкретния труд. Почасовият минимум променя перспективата. Вместо държавата периодично да казва „минималната заплата е толкова“, тя определя „минималната цена на един час труд”. Останалото оставя на договора между работодателя и работника.
Това е по-близо до логиката на пазара на труда. Не е случайно, че Германия например прилага национално минимално възнаграждение, определено именно като сума за час – от 1 януари 2026 г. то е 13.90 евро бруто на час.
Повечето държави в Европейския съюз и по света имат законно установено минимално почасово или месечно възнаграждение. Нидерландия има изцяло фиксирана минимална почасова ставка, която за лица над 21 години е 14.71 евро бруто на час. Във Франция законовият минимум е 11.50 евро на час. Люксембург е държава рекордьор с 16 евро на час.
Други държави с почасови минимуми в ЕС са Ирландия, Белгия, Испания, Полша, Румъния, Гърция и др. Пет страни от общността нямат национална минимална заплата със закон: Дания, Италия, Австрия, Финландия и Швеция. В тях минималното заплащане на час не се определя от държавата, а се договаря чрез браншови колективни трудови договори между синдикатите и работодателите.
При нас е нещо подобно, досега. По закон Министерският съвет определя месечната минимална работна заплата.
Вярно е, че и почасовият минимум не е магическо решение. Идеята има и своите рискове. Ако бъде въведена механично, работодателите могат да бъдат стимулирани да ограничават работното време, за да намалят общите си разходи. Затова почасовият минимум трябва да бъде придружен от ясни правила за работното време, извънредния труд, непълната заетост и социалното осигуряване.
Необходимо е държавата да следи дали частичната заетост е реална или се използва само за прикриване на действително отработени часове. Именно тази трудност прави идеята непривлекателна за политиците.
Впрочем истинският въпрос е каква е цената на труда. Днес България вече разполага с минимална часова ставка, но тя е производна на месечната минимална заплата. Следващата стъпка би могла да бъде обратната – почасовото възнаграждение да стане основният нормативен минимум, а месечната заплата да бъде резултат от него.
Според Добрин Иванов, председател на Асоциацията на индустриалния капитал (АИКБ), въвеждането на почасово заплащане би дало гъвкавост работникът да бъде зает толкова, колкото е необходимо за предприятието. Той смята, че при почасовото заплащане ще се увеличат ефективността и производителността на работниците. Това обаче би променило и самия характер на политическия спор. Вместо всяка година да се води битка за една административно определена месечна цифра, разговорът би се насочил към по-съществения въпрос: „Колко струва минимално един час труд в България и как тази цена трябва да се променя спрямо инфлацията, производителността, икономическия ръст и пазара на труда?”
Точно тук е същинската алтернатива. Минималното почасово възнаграждение не означава отказ от защита на нископлатените работници. Напротив – то може да направи тази защита по-прозрачна и по-пряко свързана с реално положения труд.
Въпреки това пак се обсъжда нов модел за определяне на минималното възнаграждение, който да отчита не само досегашните механизми, но и показатели като производителност и инфлация. Въпросът вече не е дали България трябва да има минимално възнаграждение. Въпросът е дали то трябва да бъде закотвено в календара или в труда.
Ако целта е по-гъвкав, прозрачен и икономически обоснован пазар на труда, минималната цена на труда за един час може да се окаже по-добрият отправен пункт.
Другото съображение -„стабилност”, също се превръща в антипод. Минималната заплата ще се актуализира на всеки 3 години, което е добра новина за бизнеса, но много лоша за работниците, поради дългия по време таван на възнаграждението. Защото никой не знае за три години къде ще са инфлацията, цените, стандарта на живот… На практика имаме замразяване на минималната работна заплата за следващите 3 години. Само че това едва ли вълнува властта – министерските и депутатските заплати, се актуализират на всеки 3 месеца. Обърнете внимание, на три месеца, а не на три години.
Източник: Banker.bg
