Седем пъти е определян за най-добър съдия по рапира в света. Съдийствал е на две олимпийски и на три младежки олимпийски игри, а в Рио де Жанейро през 2016 г. ръководи и трите финала за олимпийско злато на рапира. Флорин Георге обаче познава фехтовката и от другата страна на пистата – като дългогодишен треньор. Работи със състезатели на „Стяуа“ и „Балеста“ в Букурещ, като е и сред основателите на втория клуб.
Въпреки десетилетията опит на най-високо ниво едно от изреченията, които повтаря, е: „Не съм собственик на истината.“ Именно в това привидно противоречие – между необходимостта да вземеш решение за части от секундата и готовността да признаеш, че можеш да грешиш – се разкрива философията му за фехтовката.
Срещнахме се в Шумен по време на тренировъчен лагер, събрал млади състезатели от Шумен и София. В два последователни дни Георге проведе семинари за треньори и съдии, следени и от самите фехтовачки и фехтовачи. Разговорът ни започна от олимпийската писта, но стигна много по-далеч – до различните школи във фехтовката, възпитанието на младите състезатели, ролята на родителите, бъдещето на спорта и проблемите пред рапирата в Румъния и България. И до един въпрос, който стои зад почти всичко останало: как се научаваш да виждаш?
Разговаря Марта Монева
От десетилетия сте съдия по рапира на най-високо международно ниво, включително на олимпийски финали. Спомняте ли си какво беше усещането да застанете на пистата преди олимпийски финал? И как се справяте с отговорността, че едно-единствено решение може да повлияе върху това кой ще стане олимпийски шампион?
– Да. Участвал съм като съдия на две олимпийски игри и на три младежки олимпийски игри. Първата ми олимпиада беше Рио де Жанейро 2016 г., а втората – Токио 2020 г., която всъщност се проведе през 2021 година.
През 2016 г. във фехтовката все още се разиграваха само десет комплекта златни медали и не всички оръжия имаха отборна адпревара. На рапира имаше само три финала за златен медал и аз съдийствах и трите. Напрежението беше огромно. Това беше първата ми олимпиада, а когато ти пука, усещаш отговорността. Добре е, че имаме видеоповторение. То не променя това кой си или какво си направил правилно или грешно.
Отиваш, виждаш, че си сгрешил, и след видеоанализа променяш решението си. В това няма нищо лошо. Но ако видиш, че си сгрешил, и въпреки това не промениш решението си, тогава си допуснал грешката два пъти. Според мен това е по-лошото.
Всъщност смятам, че всички срещи са трудни. Най-важните може би са дори срещите в предварителните групи. Ако сгрешиш при едно туше, можеш да промениш мястото на състезателя в схемата. Затова всяка една среща е важна.
Как учите младите състезатели да се справят с подобни ситуации? Особено на регионално ниво, където, както във всяка професия, има по-добри и по-слаби съдии. Как трябва да реагират на решение, което според тях не е правилно?
– Опитваме се винаги да им предадем едно: бъди готов за следващата ситуация. Каквото
и да се случи – случило се е. Не можеш да го промениш. Затова не оставай в него. Премини към следващото. Към следващото. Лично аз и екипът, с който работя, никога не говорим за нивото на съдиите и особено за техните грешки. Срещата е приключила.
Анализираме единствено собственото си представяне – какво сме направили добре и
какво сме направили грешно.
Какво вижда в една сложна фехтовална фраза съдия с Вашия опит, което по-неопитният съдия все още не вижда? Може ли този начин на виждане да бъде научен?
– На първо място става дума за разбирането кога се губи приоритетът – за времето, в което можеш да използваш правото си на атака. Например удряш острието на противника или той спира и ти предава правото на атака, но ти не предприемаш действие.
Или удряш острието и след това не правиш нищо. Има разлика. При някои съдии този интервал е по-дълъг. Зависи и от школата, от която идват. Преценката може да бъде много различна при различните съдии. Но ако съдията съди последователно, състезателят трябва да се адаптира. Аз може да не виждам фразата по същия начин, но съдията е последователен. Трябва да се адаптираш към начина, по който той съди.
Вчера описахте фехтовката – и спорта като цяло – като пирамида от умения, на чийто връх в крайна сметка може да стои едно-единствено действие, което носи успеха. Какво изгражда основата на тази пирамида и какво стои на върха?
– Основата е познаването на всичко още от най-ранните етапи – нападателни действия, защитни, контранападателни, всички възможни ситуации: близък бой, голяма дистанция, малка дистанция. Нищо не може да бъде напълно предвидимо, защото срещу теб има противник.
Можеш да анализираш, но не можеш да фиксираш всичко на хартия и да бъдеш сто процента сигурен: този състезател е нападател. В едно състезание може да е направил сто атаки срещу петима различни противници, а в следващото, срещу други петима, да направи много по-малко. Тази информация ти помага, можеш да работиш с нея, но тя не е абсолютна.
Затова трябва да създадеш всички тези ситуации за младия състезател, така че, когато ги срещне в истински двубой, да разпознае моделите. Колкото повече модели разпознава, толкова повече проблеми може да реши. С годините се развиват скоростта, координацията, издръжливостта, експлозивността – всички физически качества. Състезателят се научава и да прикрива намерението си. Може да предпочита едно действие пред останалите и да го използва по-често, но се научава да го скрива.
Има една поговорка: не се страхувай от човека, който прави хиляда различни неща. Страхувай се от човека, който е направил едно нещо хиляди пъти.
Вчера казахте: „Красивата и добрата фехтовка не се свежда до бързина, дължина или експлозивност.“ Какво тогава прави фехтовката добра? И какво я прави красива?
– Красотата на фехтовката е в това, че тя е диалог. Не става дума за един фехтовач, а за двамата. Единият може да бъде много бърз и експлозивен, а другият – бавен, почти да изглежда мързелив, с едно експлозивно действие едва накрая. Но диалогът между тях – начинът, по който се движат назад и напред, приближават се един към друг, контраатакуват, влизат в близък бой – това е красотата. Това преминаване на приоритета от единия към другия.
Експлозивността, разбира се, е много важна във фехтовката. Нуждаем се от тази експлозивна сила, защото тя ти дава онзи много кратък момент, в който можеш да изненадаш противника и той няма време да реагира на действието ти. Ако си бавен, той има време да реагира. Но можеш да успееш и когато си бавен.
Този диалог е свързан и с нещо друго, което казахте вчера – че фехтовката възпитава качества, които можем да пренесем в живота.
– Вземаме правилата и красотата от пистата и ги пренасяме в живота си, а не мръсотията и мизерията от живота си, за да ги внесем на пистата.
Споменахте италианската фехтовка и 80-те години. Какво е спечелила съвременната фехтовка оттогава – и има ли нещо, което е загубила?
– Ние, в тази част на Европа, в Източна Европа, до голяма степен идваме от славянската, руската школа. Като методика на обучение руският стил е много строг: правиш нещата по този начин. Границите са много ясно поставени.
В Италия още от 80-те години подходът не беше такъв. Там говорят, обясняват, показват, а след това всеки започва да прави нещата според собствените си способности. Например едно дете застава пред маестрото и той му казва: „Докосни ме.“
След това започва да му противодейства, да създава непредвидими ситуации – изпъва ръката, търси острието – и детето трябва да се адаптира, само да открие решението. В Италия подборът е по-естествен, той се основава повече на естествените способности. Но това не означава, че излизат извън технически правилното. Ако една позиция трябва да бъде такава, тя трябва да бъде такава. Иначе движението се деформира, губиш динамиката и прецизността.
Аз обичам сигналите – да говориш с оръжието си, с ръката си, а не с устата. Ако просто кажеш на детето: „Удари ме там“, то ще изпълни движението, но няма да анализира, няма само да открие решението. Вместо това го питаш: „Виждаш ли друга цел, когато направиш това движение?“
И то започва само да мисли: къде е тя, как мога да стигна до нея? Ако после възникне проблем в състезание, връщаме състезателя в залата и пресъздаваме ситуацията, без да му казваме: „Това е ситуацията, която не успя да решиш в онази среща.“ Просто я създаваме отново и той трябва сам да намери решението. Особено италианците работят по този начин.
Вчера казахте: „Не съм собственик на истината.“ Това е забележително изречение от един от най-опитните съдии в света. Какво означава за Вас?
– Означава, че мога да греша. Означава, че правя грешки и ги признавам. Може би затова съм най-добрият – защото никога не съм имал его. Когато съм допускал грешка, съм променял решението си. И винаги съм казвал: „Съжалявам.“
Мисля, че през всичките ми двайсет години като съдия – или колкото са били – може би е имало един-единствен ден, в който съм се прибрал в хотела с усещането: днес не допуснах нито една грешка. През всички останали дни съм имал съмнения за някои тушове.
Чувствал съм се зле. Повярвайте ми, чувствал съм се зле. Защото ми пукаше. И има още нещо. Има разлика между това да фехтуваш, да бъдеш треньор и да бъдеш съдия. Когато фехтуваш или тренираш някого, мислиш най-вече за това да бъдеш бърз, правилен, красив, прецизен. Но съдията гледа по друг начин. За него е важно действието да бъде навреме, да бъде ефективно, парадът да бъде взет в точния момент. Няма значение дали парадът е красив.
Ако си го направил и след това си нанесъл туш, приоритетът е твой. Съдиите виждат фехтовката по различен начин.
Когато обучавате млад съдия, освен познаването на правилника, кои качества са най-трудни за преподаване?
– Начинът, по който се справяш с треньорите и състезателите. И с родителите, знаете…
Особено при по-малките.
– Напълно съм съгласен, но се шегувам, разбира се. Имаме същия проблем и в Румъния. Но всъщност родителите не са проблем на съдиите. Родителите са проблем на клубовете, към които са картотекирани децата им. Те нямат право да бъдат в състезателното поле.
Просто не прилагаме правилата както трябва. Например при индивидуалните състезания и треньорът няма право да бъде в състезателното поле. Това, че при директните елиминации му се поставя стол, за да може да разговаря със състезателя между периодите, е жест към него.
Но при състезания до U14 и U17 много родители водят децата си по състезания, защото треньорът невинаги пътува с тях. И когато се окажат до пистата, често не разбират достатъчно добре рапирата и не знаят как да се държат.
– Именно. И това възпитание отново е работа на треньора. Ако оставиш родителите да пътуват със състезателя без теб, трябва да подготвиш и тях за подобна ситуация. И ако трябва да бъдем честни: ако аз правя голям цирк край пистата, смея се, крещя на съдията, държа се ужасно – независимо дали съм треньор или родител – с поведението си помагам ли на това дете?
Вчера работихте тук, в Шумен, с треньори, а днес – със съдии. Всъщност в семинарите смесихте и двете перспективи. Колко тясно трябва да бъдат свързани тези два вида обучение?
– Смесих ги, защото така е по-добре. Когато преподаваш едно действие, трябва да знаеш как изглежда то от гледната точка на съдията. Трябва да знаеш как ще бъде отсъдено. А за съдията едно от най-трудните неща за преподаване е именно това усещане – как да се справяш с хората. Как да говориш с тях.
Докъде можеш да приемеш протеста им, ставането им, викането им. Как да реагираш. Когато си съдия и на семинара виждаш как треньорът дава урок, какво иска да постигне с него, започваш да разбираш по-добре какво се случва на пистата. Започваш да разбираш и самото действие по-добре. Много е трудно да се научиш да бъдеш съдия само с видео.
Трябва да отидеш на пистата. Трябва да правиш грешки. Трябва да си блъскаш главата в стената, да грешиш и след това да се коригираш.
Наблюдавате как международната фехтовка се променя вече няколко десетилетия. Къде виждате бъдещето на фехтовката като цяло – и на рапирата в частност?
– Миналата година FIE (Международна федерация по фехтовка) направи анкета сред състезатели, ръководители на делегации и треньори на национално и международно ниво. Питаха за качеството на съдийството, какво бихме искали да променим, за организацията и други подобни неща.
Един от най-големите проблеми е, че започваме в девет сутринта и приключваме в десет вечерта. А всичко е свързано с маркетинга, с начина, по който правиш спорта видим.
Парите идват само така. Една телевизия не може да излъчва фехтовка дванайсет часа, в които има толкова много неактивно време. Трябва да разказваме и историите на състезателите. Когато например Ариана Ериго и Лий Кийфър се фехтоват, можеш да дадеш на зрителя малко повече информация за тях – откъде са започнали, къде са учили, факти от живота им. Така хората започват да познават състезателите, които гледат.
Според мен има неща, които могат да направят фехтовката по-привлекателна. Защо състезанията трябва да бъдат толкова дълги? Можем да мислим за различни формати и за по-ефективна организация. Проблемът е, че тези решения се вземат от Конгреса.
Гласуват хора, които ръководят федерации, но не всички са имали опит във фехтовката на международно ниво, а понякога има и политически интереси. Освен това, когато предложиш много промени наведнъж, хората се противопоставят на всички. Ако ги правиш една по една, може би е по-лесно. Да вземем видеото. То помага, но във фехтовката проблемът е, че разполагаме само с една гледна точка.
Трябва да има камера отгоре, трябва да има и друга гледна точка от противоположната страна. Защото грешки се случват и от една позиция може просто да не ги видиш.
Фехтовката днес е значително по-бърза. Как гледате на тази промяна?
– Разбира се, че скоростта се увеличи. Мисля, че това е нормално. Не е някаква мода. Просто хората започнаха да работят целенасочено върху това. Затова вече се използват камери със 120 или 240 кадъра в секунда, защото действията се случват все по-бързо.
Това, което аз забелязвам особено, е физическата страна на фехтовката. Тя става все по-видима при мъжете. Днес мъжката фехтовка е много по-физическа.
Вие сте и треньор в Румъния. Как бихте оценили състоянието на румънската фехтовка днес? От какво има нужда румънската рапира, за да стане по-силна на международно ниво?
– На първо място, тя се нуждае от финансиране. Пари. Това е необходимо на всяка държава. Една от причините италианците да са толкова добри е, че имат добри спаринг партньори вътре в собствената си страна.
А откъде могат да дойдат парите?
– От частния сектор. Но трябва законово да му се създадат условия да инвестира тези
средства.
Което отново изисква действия от държавата.
– Точно така. Но при сегашната икономическа ситуация в Румъния наистина изпитваме
сериозни затруднения. В момента имаме финансиране от Олимпийския комитет само
за няколко оръжия. При рапирата положението е много лошо, особено при мъжете, ако
говорим за международно ниво. От години за някои състезания пътуваме със собствени
средства.
Другият голям проблем е, че треньорите не са добре платени. Много от тях избират да
заминат в чужбина и да работят там. А когато нямаш треньори, имаш по-малко клубове.
Когато имаш по-малко клубове, имаш по-малко фехтовачи. И тогава започва да изглежда така, сякаш разчитаме на случайността – да се надяваме, че ще намерим онзи един изключителен състезател, слава Богу. Но това, разбира се, не е достатъчно. Това не е ключът към успеха.
България е географски разположена много близо до Румъния. След тези два дни в Шумен, а и след държавното първенство в София, на което наскоро съдийствахте, какво забелязахте в българската рапира? Къде виждате най-големия потенциал за развитие?
– Ако говорим за рапира – в продължение на години липсата на участие в състезания на международно ниво доведе до това и треньорите да не се развиват достатъчно. Ако не участваш международно, не знаеш накъде се развива фехтовката. Не знаеш какви действия се използват, каква подготовка можеш да развиваш. Затова се стигна до застой.
Но сега, с помощта на родителите и с това младо поколение, наистина имате добри, интересни деца. Виждал съм ги и на международни състезания. Отивате в Полша, в Румъния, в Гърция, в Турция. Турция вече има добро ниво на фехтовка. Според мен за бъдещето не е необходимо да преоткриваме Балканското първенство.
Може да се действа директно на ниво федерации. Румънската, българската, гръцката и турската федерация могат да разговарят помежду си и да организират турнири за определени възрастови групи, които да се провеждат последователно в различните страни. Така ще се развиваме заедно.
А как фехтовката всъщност изобщо влезе във Вашия живот?
– Идвам от семейство с военна среда. Баща ми беше военен. Това беше по времето на
комунизма и тогава всеки имаше някакво занимание. Баща ми първо избра хандбала за
мен и за брат ми, който е две години по-малък. Отидохме, но се оказа, че няма група за
нашата възраст.
В семейството ни никой нямаше нищо общо с фехтовката. Но баща ми си каза: „Флорин е малко холеричен. Никога няма да може да работи в отбор, ако другите не правят същото като него или не се стараят толкова. Нека бъде индивидуален спорт.“ И така избра фехтовката за нас.
Днешните млади състезатели растат с мобилния телефон постоянно до себе си. Като треньор как се справяте с това? Смятате ли, че постоянните дигитални разсейвания променят способността им да се концентрират?
– Ако се разсейват, разбира се, това е много лошо. Затова харесваме централизираните лагери като форма на подготовка. Когато всеки е в своя град, не знаем какво прави след тренировката, къде ще се храни, в колко часа ще си легне. Но когато си на лагер, като треньор трябва и ти да се адаптираш.
Не можеш да останеш в собствената си епоха – извинете, в Ледниковата ера, или както искате я наречете. Не е достатъчно просто да вземеш телефоните и да кажеш: „В осем вечерта ги оставяте тук, после ще ви ги върна.“
Можеш да го направиш, нямам нищо против, но децата живеят с тези неща. Когато трябва да почиват, натовари ги така, че да имат нужда от почивка. Или запълни свободното им време с игри, които могат да играят заедно. Днес има игри, които ги карат да взаимодействат помежду си и развиват креативността. Технологиите могат да се използват – ако ги използваш по правилния начин.
След всички тези години – с какво фехтовката все още успява да Ви изненада?
– С почтеността на хората, които срещам всеки ден.
Източник: Banker.bg
