Цар Самуил е един от най-значимите владетели от последния период на Първото българско царство. Той управлява като цар от 997 до 1014 г. и е първият владетел от династията на Комитопулите, заел българския престол.
Самуил е роден около 950–960 година. Той е най-малкият син на комит Никола и съпругата му Рипсимия. Има трима братя – Давид, Мойсей и Арон, известни като комитопулите.
Началото на управлението
След смъртта на цар Петър през 970 г. Самуил и тримата му братя поемат съвместното управление на България. Когато цар Борис II се завръща от Цариград през 970–971 г., четиримата признават неговата власт.
След завладяването на Североизточна България от Византия и пленяването на Борис II през 971 г. братята отново застават начело на свободните български територии на запад от река Искър. При установеното четиривластие Самуил управлява най-северната част на държавата със средище Видин.
През 976 г. той активно участва в борбата за освобождаване на българските земи от византийската власт и води военни действия на север от Стара планина. След смъртта на братята си Давид и Мойсей Самуил постепенно се превръща в основния водач на българската държава.
През 977 г. във Видин той приема Роман – син на цар Петър, който е избягал от Византия. Самуил признава Роман за законен български цар и поема ролята на негов главен военачалник. По това време столицата е преместена в Скопие.
Победите над Византия
Между 977 и 983 г. българската армия, ръководена от Самуил, разширява контрола си на юг. Българите завладяват Тесалия и след тригодишна обсада превземат Лариса.
Една от най-значимите победи на Самуил е при Траянови врата на 17 август 986 година. Българската армия разгромява нахлулите византийски войски, а император Василий II успява да се спаси с бягство към Филипопол (днешен Пловдив). Според средновековните хроники византийците оставят на бойното поле дори императорската палатка и символите на владетелската власт.
Победата при Траянови врата значително укрепва позициите на Самуил като водач на българите и показва военната сила на държавата.
През 991 г. Самуил отново воюва с Византия, като в хода на тези действия цар Роман е пленен. Пет години по-късно Самуил предприема поход до Термопилите, но при завръщането си е разбит край река Сперхей.
След смъртта на Роман през 997 г., тъй като няма пряк наследник от Симеоновия род, Самуил е избран за български цар. Вероятно по това време той премества столицата в Преспа, а по-късно тя е установена в Охрид.
Борбата за независимостта на България
Почти цялото управление на цар Самуил преминава в продължителна война с Византийската империя. В продължение на близо две десетилетия той успява да се противопоставя на император Василий II и на няколко пъти му нанася сериозни поражения.
През 998 г. Самуил предприема поход срещу Сръбското княжество, за да предотврати възможността сърбите да се превърнат в съюзник на Византия в тила на България. Той подчинява областите Зета, Дукла и Требине и пленява сръбския княз Иван-Владимир.
Самуил използва и активна дипломация за укрепване на държавата. Той получава признание на короната си от папския престол, сключва съюз с Унгария и организира редица династични бракове. Синът му Гаврил-Радомир се жени за дъщерята на унгарския крал Геза. Дъщеря му Косара се омъжва за Иван-Владимир, когото Самуил по-късно връща като управител на Зета. Другата му дъщеря Мирослава се омъжва за византийския военачалник Ашот Таронит, който е изпратен като управител на Драч.
Последните години и битката при Ключ
В началото на XI век конфликтът между България и Византия се задълбочава. През 1001 г. византийците отново завладяват Североизточна България, а през 1002 г. превземат Тесалия. В периода 1003–1004 г. византийските войски обсаждат и превземат Видин.
За да отклони вниманието на византийската армия, Самуил предприема поход към Източна Тракия и превзема Одрин. Въпреки това Василий II успява да завладее Скопие. При Перник обаче византийците са отблъснати с тежки загуби.
Самуил организира и два похода срещу Солун. Военните действия между България и Византия продължават до 1013 г., без да се стигне до решаващ край на конфликта.
През 1014 г. българската армия изгражда преградна стена в клисурата между планините Беласица и Огражден, край днешното село Ключ до Петрич. Целта е да бъде спряно настъплението на византийците.
На 29 юли 1014 г. войските на Василий II успяват да заобиколят укреплението и нападат българската армия в гръб в северното подножие на Беласица. Самуил е принуден да отстъпи.
След битката около 14 000 пленени български войници са ослепени по заповед на Василий II. На всеки сто души е оставян по един войник с едно око, който да ги води обратно при българския владетел. Заради тази жестокост византийският император остава в историята с прозвището „Българоубиец“.
Смъртта на цар Самуил
Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 година. Според традиционно разпространените сведения той получава сърдечен удар, след като вижда ослепените си войници, оцелели след битката при Ключ.
През целия си живот Самуил защитава българската независимост, държавност и духовно наследство, оставено от неговите предшественици Крум, Борис и Симеон. Средновековните сведения го представят като изключително смел и силен владетел, посветил управлението си на продължителната борба срещу Византийската империя.
Гробът и тленните останки на цар Самуил
Цар Самуил е единственият известен български средновековен владетел, чийто гроб и тленни останки са запазени.
Гробът му е открит през 1969 г. в базиликата „Св. Ахил“ на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро в Гърция. Откритието е направено от гръцкия археолог проф. Николаос Муцопулос.
След откриването тленните останки на владетеля се съхраняват в Музея на византийската култура в Солун. Въпросът за тяхното връщане в България бе периодично поставян от български историци, археолози и държавни институции.
Източник: Banker.bg
