5.9 C
София
понеделник, 16 ное. 2026

Когато волята не стига: има ли друг изход от зависимостта?

Най-четени

Още от същото

Проф. д-р Христо Кожухаров за психологията на зависимостите, границите на волята и защо намаляването на вредата понякога е по-реалистичният подход.

Никой не планира да стане зависим. Всичко започва с удоволствие, любопитство или желание за бягство от ежедневието. Още едно питие, още един залог, още няколко минути в социалните мрежи. Постепенно обаче границата между удоволствието и необходимостта се размива, а това, което някога е било въпрос на избор, започва да управлява поведението ни. Как се озоваваме в капана на зависимостта и защо е толкова трудно да излезем от него, дори когато осъзнаваме вредата?

Алкохолът, хазартът, наркотиците, никотинът, а понякога и прекомерната употреба на социални мрежи имат различни механизми на въздействие, но поставят един и същ въпрос – защо продължаваме да правим нещо, което знаем, че ни вреди? Особено показателен е примерът с тютюнопушенето. В България близо 37% от хората пушат, въпреки добре известните здравни рискове. За мнозина отказването се превръща в поредица от неуспешни опити, обещания и връщане към стария навик.

Според проф. д-р Христо Кожухаров зависимостта е заболяване, при което волята невинаги е достатъчна. Затова съвременната психиатрия прилага и подхода за намаляване на вредата – когато пълният отказ не е постижим, да се ограничат негативните последствия. Може ли този принцип да бъде решение и за заклетите пушачи, каква е ролята на бездимните алтернативи и защо забраните невинаги променят поведението? За трудния път от зависимостта към по-малко вредния избор, психологическите бариери и уроците от шведския опит разговаряме с психиатъра проф. Кожухаров.

Проф. Кожухаров, в психиатрията намаляването на вредата е утвърден подход при лечението на зависимости. Какви са основните му принципи и доколко са приложими при тютюнопушенето?

Това е един от основните подходи при зависимостите. Идеята е, че не всички хора могат да спрат употребата на дадено вещество, въпреки че знаят, че трябва да го направят. Зависимостта е тежко заболяване и пациентите преминават през различни фази – на въздържание, на употреба, понякога и на непрекъсната употреба.

При хората, които са правили многократни неуспешни опити да спрат, се прилага подходът, наречен harm reduction, или намаляване на вредата.

Един от най-известните примери е метадоновото лечение при зависимост към опиоиди. Пациентите получават контролирано вещество, което им позволява да избегнат част от тежките последствия от употребата на нелегални наркотици. Тъй като метадонът се приема през устата, се избягват рисковете, свързани с инжектирането и използването на общи спринцовки, включително заразяването с хепатит С. Намаляват и социалните последствия от зависимостта. Част от тези хора започват работа, създават семейства и се интегрират по-добре в обществото.

Подобен принцип се прилага и при алкохолната зависимост. Пълното въздържание остава цел, но не всички пациенти успяват да го поддържат дългосрочно. Затова съществуват медикаменти, които намаляват влечението към алкохола и могат да ограничат количествата, честотата на употреба и тежките запои. По този начин се намаляват вредите както за самия човек, така и за неговото обкръжение.

При тютюнопушенето логиката е сходна. Когато човек не успява да се откаже от никотина, преминаването от горими цигари към бездимни алтернативи може да бъде възможност за ограничаване на част от вредите, свързани с горенето.

Какви са особеностите на никотиновата зависимост при хората с психични разстройства и защо отказването от цигарите често е допълнително предизвикателство за тях?

При пациентите с тежки психични заболявания, като шизофрения, мания и депресия, както и при хората със зависимости към други вещества, тютюнопушенето е сериозен проблем.

Особено характерно е, че пациентите с двойна диагноза – например зависимост към хероин, амфетамини или кокаин, съчетана с никотинова зависимост – често започват да пушат повече, когато прекратят употребата на основното вещество. Това създава допълнителни рискове не само за тях, но и за хората около тях, особено когато се намират в затворени пространства. Съществува и риск от пожари, включително в домовете и лечебните заведения.

Бездимните алтернативи могат да ограничат някои от тези рискове. От една страна, липсва горенето, характерно за обикновените цигари. От друга, пациентът получава алтернатива, чрез която продължава да приема никотин, без да изпитва симптомите на абстиненция, свързани с внезапното му спиране.

Това е същността на намаляването на вредата – да предложим реалистичен избор на човек, който на този етап не успява да преодолее зависимостта си.

А когато многократните опити за отказ от тютюнопушене са неуспешни, какво място може да има този подход при пълнолетните пушачи извън психиатричната практика?

Това също е възможност. В идеалния случай бихме искали всички хора да спрат да пушат. Но при всяка зависимост, независимо дали е към вещество или определено поведение, не всички успяват да прекратят употребата или да поддържат въздържанието за дълъг период.

За тези пълнолетни пушачи преминаването към бездимни продукти може да бъде вариант за намаляване на вредата. Те продължават да бъдат изложени на определени рискове, но идеята е тези рискове да бъдат по-малки както за самите тях, така и за околните.

Намаляването на вредата не означава, че вредата изчезва. Означава, че когато не можем да постигнем идеалния резултат, трябва да търсим възможност за по-малко неблагоприятни последствия.

Доколко забраните и рестриктивните мерки могат да бъдат ефективни в борбата с тютюнопушенето?

В България морализаторският подход и забраните невинаги дават желания резултат, защото често не се спазват. Спомнете си какво се случи след въвеждането на ограниченията за пушене на закрито. Намериха се различни начини за заобикалянето им и на практика контролът се оказа труден.

Проблемът е, че у нас няма достатъчно силно усещане за неизбежност на санкцията при неспазване на правилата.

Според мен по-ефективно би било да обясняваме на хората, вместо да ги морализираме. Трябва да им покажем, че съществуват възможности да заменят едно поведение с друго, при което вредите за тях и за близките им могат да бъдат по-малки.

Тогава мисля, че бихме постигнали по-голям ефект.

Как посланието за намаляване на вредата може да достигне до повече хора и да доведе до реална промяна в поведението им?

Това не е въпрос само на индивидуален разговор. Необходима е цялостна държавна политика, която да бъде последователна, дългосрочна и да започва още от най-ранна възраст.

Наскоро бях в скандинавски държави, където ограниченията за тютюнопушене се спазват. Причината не е само в страха от наказание, а и в това, че обществото не толерира нарушаването на правилата.

У нас често проявяваме толерантност към поведение, което застрашава както самия човек, така и околните. Подобно отношение наблюдаваме и към употребата на алкохол, включително когато някой се качва зад волана след употреба.

За да има промяна, трябва да се промени и общественото отношение. Хората трябва да разбират защо определено поведение е рисково, а не просто да чуват, че е забранено.

Швеция успява да намали дела на пушачите до около 5%, като много от тях избират бездимни алтернативи – традиционно снус, а през последните години и никотинови паучове. Какво можем да научим от шведския опит и приложим ли е този подход в България?

Швеция има дългогодишни традиции в употребата на снус и историята на този продукт е много интересна. Има изследвания, които разглеждат здравните последствия при хората, преминали от цигари към снус, включително по отношение на онкологичните и сърдечносъдовите заболявания.

Разбира се, не можем механично да пренесем шведския модел в България, защото говорим за различни общества, традиции и нагласи. Но можем да вземем най-важното – разбирането, че когато хората не успяват да се откажат от дадена зависимост, трябва да им предложим и възможности за намаляване на вредата. При пълнолетните пушачи, които въпреки многократните опити продължават да пушат, бездимните алтернативи могат да бъдат част от този подход.

Много важно е обаче как достигаме до хората. Трябва да намерим начин да ги убедим, без да ги плашим и без да морализираме. Това може да стане чрез интересни кампании, развлекателни формати и различни начини за ангажиране на аудиторията. Защото промяната в поведението не настъпва само с налагането на забрани, а когато човек разбере защо и как може да направи различен избор.

В противен случай губим младото поколение и хората в активна възраст. В България особено мъжете умират сравнително млади, а разликата в продължителността на живота между мъжете и жените е значителна. Тютюнопушенето и свързаните с него заболявания са сред причините за това.

Затова смятам, че големият урок от Швеция е, че трябва да търсим начини да променяме поведението, вместо единствено да забраняваме. Когато пълният отказ не е постижим, намаляването на вредата също трябва да бъде част от решението.

За проф. д-р Христо Кожухаров, д.м.

Проф. д-р Христо Кожухаров е специалист по психиатрия, началник на Втора психиатрична клиника в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна и зам.декан факултет-медицина Медицински университет – Варна.  Председател на Българската психиатрична асоциация (2012–2016 г.); 2020- понастоящем. Научните му интереси са в областта на клиничната психиатрия, зависимостите, психотерапията и психофармакологията. Автор е на над 90 научни публикации и две монографии.

Източник: Актуално

spot_img

Последни публикации