По повод книгата „Анти Бай Ганьо. Книга за българите. Алеко Константинов. Лице и опако“, (С., 2026 г.)
Още: Некоректни спекулации с книгата „Анти Бай Ганьо. Книга за българите“ (2020)
Всеки е свободен да изразява своя позиция, но в такива случаи е важно какви претенции има. Това ми първо изречение е породено от книгата „Анти Бай Ганьо. Книга за българите. Алеко Константинов. Лице и опако“, (С., 2026 г.) чийто съставител е Петко Н. Колев. Все съм си представял, че комплексът ни „Бай Ганьо“ може да се изроди, но в такава степен дори е неочаквано. Съставителят си служи с текстовете на известни български историци и културолози, обхванал е цялата българска история, даже е учудващо, че е пропуснал траките, дал е воля на чуждите пътешественици да ни възхваляват, посочил е в кои случая сме гениални. И всичко това, за да внуши колко е несъстоятелен Бай Ганьо за българската култура и същност. А в посвещението е отбелязал: „На нашите потомци – завещаваме оръжие за укрепване на българското достойнство“. Очевидно тук се натъкваме на едно неразбиране за това как се проявява българската култура, тъй като реално съставителят иска да отстрани бай Ганьо като чуждо тяло и в тази връзка да внесе доста негативни оценки за автора. Безспорно Алеко Константинов е противоречива личност, в някаква степен подвластна на времето и на политическите борби, но като автор на хумористични фейлетони и в редица случаи сатирик, той е в правото да бъде едностранчив. И въпреки това изрично отбелязва, че за да обикнем народа си трябва да го познаваме всестранно. Хуморът е също част от културата и защо тогава го използваме, за да се комплексираме. Трябва да отбележим, че добър хумор, с ярки типажи, се създава тогава, когато обществото е в икономически, стопански и културен възход. Тогава има духовната енергия да бъде отвъд отрицанието. Българското възраждане роди Любен Каравелов и „Българи от старо време“. Да не би Хаджи Генчо и дядо Либен да са с по-малко негативни черти от Бай Ганьо? Вазовите „Чичовци“ са от подбалканските градчета, които са икономически и просветно най-добре развити. През 90-те години на 19-век, когато държавата ни е в подем, Алеко Константинов създава „Бай Ганьо“, но като Любен Каравелов отбелязва, че са го ръководили добри чувства към героя. Икономическият подем през 30-те години на 20-век роди наивистичния и добродушен хумор на Райко Алексиев и Чудомир. Фейлетоните на Райко Алексиев във в. „Щурец“ „Приключенията на Гуньо Гусков“ са най-четени на времето, а Чудомир направи така, че хумористичните герои да са „Нашенци“. Но те не са много далеч от бай Ганьо и от розовото масло. Ето защо подобно четене, което ни предлага Петко Н. Колев, е манипулативно. Хуморът не може да се разглежда отвъд способността на един народ да се надсмее над себе си – тъкмо тогава той е зрял духовно и нравствено. В „Послеслов“ Петко Н. Колев изцяло отрича тази възможност, тъй като се поддаваме на „масовата психоза от ганьовизиране“, а в литературата според него не е създаден „противодействащ положителен образ, който да е по-жизнен и действен“ (с.269). В литературата тези неща не са въпрос на противодействие, а на потребност, за да не отстъпи естетиката на идеологията. Иначе, когато Димитър Димов създава образа на Лила в романа „Тютюн“, за да намали обаянието на Ирина, читателят трябва да повярва, че това е станало възможно. Напразни усилия.
Има и нещо друго, което премълчава Петко Н. Колев – романът „Бай Ганьо“ е най-дописваната книга в българската литература, при което героят е поставен в семейна среда и тогава се утвърждава като положителен герой – „Братът на Бай Ганьо Балкански“ от Георги Х. Бонев (1897 г.), „Дъщерята на Бай Ганьо и нейните кандидати“ от Сава Злъчкин (1921 г.), „Внуците на Бай Ганьо“ от Георги Савчев (1946 г.) и др.. Защо в българската литература не си посипваме главата с пепел, че имаме такъв герой, а само в критиката, в политическите и идеологически ангажирани текстове. Изглежда е удобно да направим героя сериозен, а не комичен. Тъкмо това прави Петко Н. Колев. И тези концепции и книги, които не му прилягат, той не ги използва. Направил е така, че вече не можем да се смеем, когато четем „Бай Ганьо“ и така самите ние ставаме за смях, но през сълзи. Когато Алеко Константинов пише фейлетоните за бай Ганьо след издаването на книгата (1895 г.), той споменава вече и „безгрижния смях“. И като се разхожда из историята Петко Н. Колев е трябвало да прочете по издълбоко Алековия текст, вместо предимно неговата рецепция. Бай Ганьо не е чуждото тяло на българската култура, а образ, чрез който по-добре можем да видим себе си, но смеейки се.
Още: Продължават спекулациите с книгата „Анти Бай Ганьо. Книга за българите“ (2020 г.)“
Автор: проф. Радослав Радев, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Източник: Актуално

