Силният превес на разходите за активно лечение в болничната помощ в България като че ли не оставят пространство за услуги, от които често се нуждаят по-възрастните хора и хората с хронични заболявания. Дългосрочните здравни грижи у нас все още са под 0,4% от БВП (въпреки нарастването им след 2019 г.) – около три пъти под средното за ЕС и далече под лидера Нидерландия. Но това далеч не означава, че нужда от такива грижи няма или те не се полагат – просто огромният дял от дейностите и разходите се извършват от българските пациенти или семействата в дома.
Дългосрочните здравни грижи включват широк набор от медицински и социални услуги, целящи намаляване на страданието на пациенти с влошен здравен статус. Тези грижи често се извършват поне отчасти от непрофесионалисти, като например роднини или приятели. Дългосрочните грижи са на границата между медицинските и социалните услуги и обикновено се предоставят на хора с физически или психически заболявания, на възрастни хора и на определени групи лица, които имат нужда от помощ при изпълнение на ежедневните си дейности.
Данните на Евростат показват, че в България се отделят общо 0,33% от БВП за дългосрочни медицински грижи (при 1,62% средно за ЕС). Най-голям е делът им в Нидерландия (2,87%), а най-нисък – в Словакия (0,03%). Прави впечатление сравнително високия дял на този вид грижа в скандинавските държави. Разпределението на разходите за дългосрочни здравни услуги у нас също се отличава от това в повечето държави – те на практика липсват в болничната и извънболничната помощ, а преобладават в домашни условия. Сходна е ситуацията в Малта и Полша.
*Еднодневната грижа се състои от планирани медицински или парамедицински услуги, предоставяни на пациенти, приети в лечебно заведение, но с ясно намерение за освобождаването им в рамките на същия ден.
** Грижата в дома включва медицински, сестрински или допълващи услуги, предоставяни на пациентите в домашни условия, които изискват физическото присъствие на медицинското лице.
Ниският разход за дългосрочни здравни грижи всъщност е индикатор за ограничен достъп до услуги, като те практически отсъстват от здравноосигурителния пакет – въпреки неблагоприятните демографски показатели. В България през 2024 година населението на възраст над 65 години е 24%[2]. Други категории лица със значими нужди от дългосрочни здравни грижи са лицата с психически и физически увреждания (27 на 1 000 души от детското население и 124 на 1 000 души от населението на възраст 16 и повече години и лицата, нуждаещи се от палиативни грижи. Демографските тенденции ясно показват накъде следва да се насочат усилия:
- Трансформация на част от лечебните заведения за болнична помощ и леглата в тях в заведения за дългосрочни медицински грижи – медицински центрове, хосписи, структури за рехабилитация или друг вид заведения;
- Прехвърляне на част от ресурса за болнична помощ към услуги, насочени към лица, които имат потребност от продължително лечение, вместо поемането им от настоящата болнична помощ;
- Не на последно място – разширяване на правата и възможностите на медицинските специалисти по здравни грижи да участват активно в предоставянето на дългосрочните медицински грижи, включително – да разкриват самостоятелни практики и да сключват договори с НЗОК[5] за тази дейност.
Източник: Институт за пазарна икономика
Източник: Economic.bg
