Масай Мара се намира на 45 минути път със самолет от Найроби. Намирахме се в земите на масаите и затова ни посрещна висок, строен местен, загърнат в традиционната пурпурна роба, с копие в ръка. Той ни се усмихна и представи като Алън – нашият гид и шофьор. Натоварихме багажа си в камуфлажния джип и поехме към лагера ни.
Когато пристигнахме, останахме с отворена уста. Бейз Кемп представлява 15 глемпинг-палатки или иначе казано луксозни шатри, изградени на повдигнати платформи, всяка със своя собствена веранда, където може да се наслаждавате на сутрешното си кафе и хамак, в който да се отпуснете вечер след изнурителния ден с книга, да речем, на Хемингуей в ръка!
След обеда, сервиран под сянката на централната шатра – просто покрив, поддържан от няколко колони без стени, имахме само броени часове да се настаним и отпочинем, защото още същия ден потеглихме на първата си обиколка. Туровете привечер или рано сутрин са сред най-предпочитаните, тъй като тогава животните са най-активни: едните вече се приготвят за сън, а хищниците – за лов. Бързо попаднахме на два жирафа, които с безкрайните си шии, грациозни движения и дългите си по 180 см. крака позираха като манекенки пред камера, преследвахме един гепард, само за да установим, че джипът ни не може да набере от 0 до 100 км/ч. като петнистото живо порше, което се изстреля след една антилопа, спряхме на 7 м. разстояние от две много сънени лъвици, които нямаха никакво намерение да се карат с нас, докато се прозяват. Продължихме към стадо хиени, което безцелно се мотаеше напред-назад, Алън ни посочи една дългоуха лисица, изглеждаща почти комично със своите огромни уши, щръкнали настрани, на няколко пъти срещнахме газели и ни стана ясно как се е родил изразът „стройна и елегантна като газела“.
И тогава Алън натисна спирачките. Всички се обърнахме. Млада лъвица се опитваше да преведе през реката своите три малки, за да се присъедини към прайда си от другата страна. Две от тях вече бяха преминали потока, но третото седеше на брега, някак си объркано и сладко притеснено, както може да изглежда само едно лъвче в беда. Тя му изръмжа окуражително, но то само я погледна и отново насочи уплашен поглед към плитката, но бързотечащата вода. Изминаха пет минути, през които то очевидно събираше смелост, преди да се хвърли в „страшното“, да зацапа с крака и да се добере успешно до отсрещния бряг. Майка му го възнагради с щедро лизване, а по-смелото му братче го тупна с лапа по гърба.
Вечерта в курорта дойдоха група масаи, които изнесоха представление, а после (след като те ни бяха забавлявали, трябваше и ние да ги позабавляваме) ни учиха как се хвърля копие, намирайки несръчните ни опити за много комични. Няколко от нас все пак успяха да улучат мишената, а след подобно усилие беше редно да се подкрепим с чаша какао и сладки около лагерния огън. А масаите седнаха до нас и ни заразказваха в мрака невероятни истории, от които ни побиха тръпки и ни показаха белезите си от срещите си с лъв, леопард и двойка недоволни жирафи. Легнахме си чак към полунощ, когато хищниците вече се вихреха в кървава вакханалия и аз не успях да мигна, наостряйки слух при всеки шум.
С първите лъчи на слънцето в ограденото пространство ни очакваха трима масаи за първия ни пешеходен тур: Артър, нашият следотърсач, Амос, който беше нарамил няколко копия и Ндоробо, бивш бракониер и експерт по оцеляване. Амос ни инструктира: ако срещнем лъв, да се скупчим заедно, за да изглеждаме като едно голямо животно; ако срещнем бивол, да се покатерим на дърво, а колкото до слоновете – минаваме откъм подветрената страна и вървим срещу вятъра: тези животни имат лошо зрение, но отлично обоняние. „И най-важното – не бягайте!“, предупреди ни Амос. Аз малко се разтревожих. Ами ако се натъкнем на далекоглед слон? Или краката ми се паникьосат и побягнат сами, преди да осъзная какво правя? В крайна сметка те развеждаха групи всеки ден, така че нямаше от какво да се притесняваме. А и ако човек е толкова плашлив, не бива да се записва на пешеходен тур.
Малката ни компания напусна сигурните предели на лагера и се озовахме в буша – начело с Артър и Ндоробо. Видях няколко газели и импали, които са почти навсякъде, но докато се намирахме в Ленд-Роувъра предните дни, те сякаш ни игнорираха и ни позволяваха да се приближим, докато сега, щом ни зърнеха, се разбягваха. Попитах Амос и той ми обясни, че животните в резерватите са свикнали с джиповете, но когато се движиш пешком, ти си още едно, вероятно непознато (или може би твърде познато с опасното си поведение) животно и затова странят от теб, още повече, че бяхме цяла група.
Връщайки се в курорта, закусихме с цели връзки банани, печен боб и черно кафе. После се излегнахме на шезлонгите по верандите, припичайки се на слънце, четейки и дремейки, очаквайки транспорта си за следващата ни дестинация на другия ден – езерото Найваша. По пътя спряхме да наблюдаваме как изгрява величественото кенийско слънце, надничайки иззад кратера на изгасналия вулкан Лонгонот. Червеножълтата му светлина прогони и последните остатъци от мрака, пролази по скалистите му склонове, плисна през гъстата растителност и се спусна като поток до покритата с роса зеленина по брегове на Найваша. Няма по-добър начин от този човек да започне своя ден! А ние се носехме през тази неземна картина, разстилаща се над сърцето на Голямата рифтова долина към имението Лонгонот. Първоначално построена за писателката Марта Гелхорн, третата съпруга на Ърнест Хемингуей, господарската къща обитаваше една стръмна скална тераса, гледаща към рифтовата долина и поредицата от вулканични езера в далечината.
Дните в Лонгонот, както навсякъде в Африка, започваха рано с настойчивото цвърчене на птиците и дразнещия обонянието дъх на току-що сварено силно, черно, кенийско кафе. Закусваше се или на верандата, или под клоните на гигантско пиперово дърво в градината, където се определяше и програмата за деня. Опциите включваха риболов и разходка с лодка из Найваша, конни походи за наблюдение на животни, екскурзия до извисяващите се планински откоси, проломи и геотермални извори в националния парк „Адските порти“ и така нататък.
За разлика от животните в Масай Мара, тукашните бяха по-диви, по-боязливи, по-малко склонни да отстояват земята си. На втората нощ нашият водач Честър търчеше из цялата къща, за да съобщи на всички, че е забелязал два леопарда в границите на имението, което заемаше площ от 300 кв. километра. Всички веднага се натоварихме на Ленд-Роувърите и още щом се озовахме в долината, разбрахме, че нещо е уплашило животните. По-рано те се бяха разпръснали навсякъде, кротко пасяха по цялото й протежение под ведрото слънце, мучейки и пръхтейки весело наоколо. Сега над долината тегнеше гробна тишина, бе тъмно като в рог и всички се бяха скупчили до отвесните вулканични скатове. Сякаш цялата природа беше само зъби и нокти – почти долавяхме нейният дъх, наситен с кръв, месо и глад. Нямаше съмнение, че един от най-изкусните ловци на Африка дебнеше наоколо. Слязохме от джиповете и след половин час издирване най-ненадейно се озовахме очи в очи с хищника, чийто път очевидно бяхме пресекли и без шанс за отстъпление, той нямаше друг избор освен да се конфронтира с нас. Ние обаче не искахме да се конфронтираме с него. Леопардът знаеше какво можем да му причиним, но и ние бяхме наясно той какво може да ни стори. Затова просто застана пред нас, погледна ни със светещите си от фенерите ни очи, най-търпеливо ни изчака да се дръпнем встрани като плашливо стадо и гордо продължи напред, размахвайки опашка. Ние се върнахме в имението и понеже никой не можеше да заспи след тази среща, се събрахме около огнището и в компанията на бутилка уиски всеки започна да разказва кой какво е видял и почувствал, когато леопардът се изправи пред нас.
Зората донесе облекчение и под пиперовото дърво всички шеговито нахокахме Честър, а той се ухили доволен и повдигна копието си. Днес без разногласия решихме да посветим деня си на нещо по-лежерно като например да поплуваме с лодка из езерото Найваша. То е изпълнено с живот, бреговете му са покрити със свежа зеленина и рехави горички, а крайбрежието му е наглеждано от острия поглед на орела-рибар, който спокойно се носи над едва набраздяваната от лек бриз повърхност. Именно тук в писмо до своята майка през 1917 г. Карен Бликсен (баронеса Карен Кристенце фон Бликсен, която добива световна известност с автобиографичния си роман „Отвъд Африка“, превърнат от режисьора Сидни Полак в един от най-романтичните филми на всички времена („Отвъд Африка“, 1985, с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд) пише, че „Найваша е раят на Земята… като красива и крехка стара картина“. Друга авторка, също покорена от очарованието на местността, е известната австрийско-британска писателка и природоизследователка Джой Адамсън, чиято книга „Родена свободна“ описва наблюденията й по време на връщането на отгледаната от хора лъвица Елза към естествената й среда и веднага се превръща в международен бестселър.
Завръщайки се в Лонгонот, високо над Найваша, наблюдавах как сумракът се спуска като тънка рибарска мрежа над околността, а луната увисва на хоризонта, лъвовете надигат муцуни и разтърсват гриви, а слоновете отпускат хоботи и накланят глави. В пещта на открито лумна голям огън, на който скоро започнаха да цвърчат апетитни парчета говеждо. Още две огнища, разположени под високи тенти, обградени от извити в полумесеци около тях миндери, постлани с възглавнички и одеяла, допълваха уюта и вечер, когато температурите спаднат до 10 градуса (защото на 2000 м. през нощта може да стане доста студено), създаваха невероятна обстановка, предразполагаща обсъждането на обиколките през деня, а те вървяха най-добре в компанията на чаша вино. След подобен дълъг ден, разпускайки край огъня, човек има чувството, че се потапя в безкрайността на времето, усеща го как преминава през него, как часовете изтичат между пръстите му и осъзнава, че две седмици в рая са малко.
Четете още: Вкусът на слънцето в чаша вино
Източник: Banker.bg
