Тоскана не може да бъде опозната през лятото, пълна с туристи и шум, който е непривичен за нея. Ако искате да усетите истинската душа на тази област, посетете я през есента и зимата, когато Тоскана остава с онези, които са я създали, а не препълнена с онези, които я ползват. Така убедих група приятели, че зимата е най-удачното време човек да види красотата и да почувства светлината на пасторалните пейзажи на лъкатушещите лозя из вълнообразните хълмове, добре поддържаните обработваеми райони с китни селца, сгушили се сред малките възвишения, които все още имат вид на ренесансов рай, изскочил сякаш изпод четката на великите художници от сиенската школа, без да съзнавам, че това ще е последното ми пътуване за следващите две години в Европа. Така една студена, мъглива утрин се оказахме във фиат, който с мъка се катереше нагоре по баира към идилична каменна вила от ХV в., кацнала на върха на златен хълм, с прозорци, втренчили поглед към легендарните лозя на Монтепулчано, които отдавна бяха забравили смеха на гроздоберачите и по това време на годината, тъмнееха призрачно.
Забравете рекламите „Скритата Тоскана“, „Непознатата Тоскана“ и прочие. В местност, привличала поклонници повече от хилядолетие, няма и един непознат квадратен сантиметър. Но истинската Тоскана, както твърдят местните, се проявява през зимата, когато тълпите са си отишли, а цените в ресторантите са значително по-ниски. През студените месеци хората тук са някак си по-приятелски настроени и Вал д`Орча остава притежание на жителите й, връщайки се към своите корени.
В подобно настроение отпътувахме една свежа утрин към средновековното градче Сант Анджело, за да опитаме местните специалитети в подходяща обстановка. Докато карахме започна да роси, а когато пристигнахме, заваля. Четвъртият сезон в Тоскана е влажен и приятно прохладен, макар че понякога температурите спадат до 0 градуса по Целзий. Но именно тогава пейзажът избуява в ярко зелено – единственото място, което през зимата става по-цветно, отколкото през лятото.
Селището, със своите палаци с цвят на пясък и калдъръмени улички с износени от времето павета, беше потънало цялото в мъгла и дъжд, и се бе излегнало на върха на хълма като спящо животно. Наоколо нямаше жива душа, а ние паркирахме фиата и се мушнахме в „Ил Лечо“.
Става дума за тратория, но колосаните покривки, кристалните чаши и рицарските брони, окачени по стените, ме накараха да се почувствам като че ли съм поканен на прием в някой замък. Менюто е пълно с тоскански деликатеси, а заведението е прочуто най-вече с избата си от 4000 бутилки и се приема като неофициално средище на местните винопроизводители. През зимата може да седнете до човека, произвел бутилката вино, която сте си поръчали! Тук се събират енолози и собственици на винарни, за да обсъдят реколтата, да се оплачат от времето и да поръчат бутилка – от конкуренцията, разбира се. И действително, докато ровехме в нашите равиоли със спанак и рикота, през вратата влезе Джанфранко Солдера – една от най-колоритните личности в индустрията. Неговата изба Case Basse се намира в югозападната част на Монталчино, където царува сортът Санджовезе. Тогава той се наема да произведе различен стил Брунело, без намеси, като по този начин се превръща в един от пионерите на естественото винопроизводство и в продължение на 50 години произвежда само един вид вино.
Местният рефрен е: всичко в Тоскана е най-доброто от Италия! Освен това кухнята на Вал д`Орча е зимна: акомпанирана от плътни червени вина, тя разгръща своя есенен букет от гъби порчини, които придават остър, горски аромат на почти всяко ястие, тъмночервени кестени, подправящи със сладкия си вкус месните блюда, богатата гама от сосове, с които тосканците заливат пастата, филираните върху нея трюфели…
Зимата, с други думи, е кулинарен сезон в Тоскана. За да проверим това, се насочихме към Ил Казале, странна на вид и почти фантастична ферма близо до Пиенца, стопанисвана от може би най-ексцентричното семейство в долината. За да стигнем до нея, се спуснахме по дълъг, кален път, целият обрасъл с трева, докато не зърнахме типичната, сладка, каменна вила, подаваща керемидите си като очичките на анимационен герой над стотиците овощни дървета в градината. Но в момента, в който слязохме от колата, бяхме посрещнати от лая на рошави овчарски кучета, кукуригането на петли и цялото очарование на истинска ферма.
Предприехме това пътуване, защото научихме, че Ил Казале е еко ориентирано стопанство и всичко в него е чисто и натурално. То е собственост на швейцарец, емигрирал тук още през 1991 г. заедно с жена си Сандра и за 30 г. двамата са отгледали петима синове и стотици животни.
След чай със сладки, който продължи до тъмно, натоварихме горкия фиат с буркани мед, тенекии с най-финия и прозрачен зехтин, който съм срещал и един малък калъп пекорино, подарък от Сандра. Когато се върнахме във вилата и седнахме на терасата, загърнати в якетата си, решихме, че няма смисъл да оставяме сиренето да се втвърди, както е прието навсякъде: разрязахме го, а ножът потъна като в кашкавал. Разполовихме Pane Toscano, вид местен хляб, който купихме още горещ от една пекарна, изляхме в една чинийка малко зехтин и отворихме бутилка брунело ди монталчино, виното, с което се гордее областта. Не знам дали заради вятърът, дали зарад стелещата се мъгла, която започна да прибира под плаща си жълтозелените хълмове на Тоскана или заради залязващото слънце, греещо на хоризонта само през една пролука в облаците, но късният обяд ми се стори много по-вкусен и вълнуващ, отколкото на собствената ми тераса в София.
Но Тоскана не е само кулинарна дестинация. На следващата сутрин поехме към Баньо Виньони – средновековно селце, построено върху термални извори, известни още от римско време. Централният площад представлява огромен басейн, пълен със затоплена от земните недра вода, чиято пара рисуваше в кристализиралия въздух причудливи картини. Гореща баня през лятото едва ли би изглеждала примамлива идея, но във ветровития есенен ден би приповдигнала настроението на всеки.
Срещу 28 евро се увих в голяма, пухкава хавлия и изкачих стъпалата до покривния басейн на новооткрития Le Terme Wellness & Spa. Отпуснах се в един шезлонг до две гранд дами, които въпреки своята възраст бяха с идеално лакирани нокти и носеха с достойнство своите бисерни огърлици. Незапознат с тосканския спа етикет, реших да се водя по тях. Когато те си наливаха светъл лавандулов чай от сребърен сервиз, си наливах и аз; когато те влизаха в горещата вода и изчезваха от поглед сред вълмата пара, влизах и аз, но плувах малко повече, понеже басейнът беше празен, а когато идваше време да излязат и да се загърнат в пухкавите си роби, отдавайки се на клюки, аз също излизах и вземах книгата си; но да затворя очи и да слушам напевния италиански език ми се стори много по-обаятелно от романа.
Последният ден, прекаран из полетата на тази зеленооранжева магия, наречена Вал д`Орча, решихме да посветим на околностите й и по-конкретно на Монте Амиата. Древният вулкан, чийто конус доминира над Тоскана и хвърля тежката си сянка над долината, е видим отвсякъде, но малцина се осмеляват да го изкачат. Ако някъде все още има „Неоткрита Тоскана“, то това е Монте Амиата.
Отправихме се към подножието му и запъплихме нагоре, минавайки покрай изоставени каменни къщи, от които се е координирала планинската съпротива в Италия през Втората световна война. Теренът бе скалист, горите – гъсти, а в един момент стволовете им се озоваха потънали в сняг.
На върха човек се чувства в напълно различен свят – десетки хора, мотаещи се напред-назад в скиорски костюми, чайна, предлагаща горещ шоколад и един стар, скърцащ, метален лифт, който тъкмо започваше работни си сезон с голяма въздишка, сякаш знаейки какво го чака през следващите месеци.
Ние също обиколихме билото и определено се почувствахме не на място. Ски курорт насред Тоскана е толкова сюрреалистично изживяване, колкото и едно пътуване в региона през зимата.(
Четете още: Хакуна Матата или едно приключение в Кения
Източник: Banker.bg
