На пръв поглед автократичните политически лидери („вождовете“) по света и у нас изглеждат всемогъщи, уверени в себе си, окъпани в преклонение. Но това е измамна видимост. На практика (почти) всеки, който управлява еднолично партия и държава, има множество потенциални уязвими места, може би дори повече от „слабите“ им колеги. Ако се изразим метафорично, този тип водачи донякъде приличат на стоножки или поне на паяци, защото имат множество „ахилесови пети“.
Нека първо разгледаме накратко универсалните, независими от конкретните национални особености структурни слабости, обусловени от дълбоката природа на този тип власт. После ще проследим тяхната проекция в днешните български условия, които наистина са твърде специфични.
Първото слабо място е свързано с концентрацията на партийната, а често и на държавната власт в едни ръце. От преценките и дори прищевките на автократа зависи положението, благополучието, а понякога и съществуването на всички наоколо и надолу по йерархията. Това поражда специфично деформиране на обратната връзка, известно като „ехо ефект“ –
водачът чува само това, което иска да чуе.
Членовете на колективните (а на практика декоративни) органи, както и съветниците избягват да предоставят информация, противоречаща на идеите и намеренията на лидера, да не говорим да се противопоставят на неговите решения. Липсата на критичен анализ, сблъсък на мнения и механизми за поправяне на грешките водят неизбежно до неспособност на управлението да решава проблемите с произтичащите от това социални и политически последици.
Рано или късно се получава добре известното „капсулиране“ на водача в затворен кръг от лакеи и угодници, които, ръководени от собствените си интереси, филтрират информацията и създават у лидера фалшиво чувство за непогрешимост. Така дори и най-умният и опитен ръководител започва да се откъсва от действителността, а това е сигурна предпоставка за погрешни решения, водещи до политически провали и дори до национални катастрофи. Историята, вкл. и българската, дава много примери в това отношение.
Втората уязвимост на автократите се поражда
от дефицита на легитимност, осигурена от свободно изразената воля на партията и народа чрез честни избори. Дори когато са дошли на власт чрез избори, повечето авторитарни лидери рано или късно започват да я укрепват и разширяват чрез открита или „мека“ репресия, медийни манипулации и контрол на информацията. И най-могъщият автократ дълбоко в себе си се страхува от загуба на властта, започва да развива параноични наклонности и възприема всяко противопоставяне и дори различно мнение като екзистенциална заплаха. Появява се най-вредната нагласа за един политически водач – страх от народа и от прякото общуване с него.
Третата „ахилесова пета“ е породена от типичните инструменти, с които боравят автократите –
репресивните методи, клиентелизма и корупцията.
Лицата и групите, които отговарят за тяхното функциониране, придобиват голяма власт и в един момент могат да застрашат властта на водача (или най-малкото той започва да го подозира). Непрекъснатото подхранване на клиентелистките мрежи с нови и нови „порции“ неизбежно води до управленска неефективност, икономически трудности и нарастващо обществено недоволство, особено по чувствителната тема за злоупотребите на любимците на властта.
Накрая, автократичните водачи имат голям проблем с един изключително важен механизъм в публичното управление – приемствеността и предаването на властта. Първостепенна отговорност на всеки истински лидер е да „отгледа“ следващо поколение лидери, които да наследят и продължат делото му в нужната на страната и нацията посока. Разбира се, практиката показва, че това е голямо предизвикателство дори за най-добре функциониращите политически демокрации. Но при автократичните режими е практически невъзможно заради острата конкуренция в тясното обкръжение на водача и неговите страхове от заговори и претенденти за поста му. Опасността тук е
кризата на приемствеността да засегне не само дадената партия,
но и цялото държавно управление.
Нека повторим, че списъкът от посочените уязвимости, безспорно непълен, отразява техния системен характер. Те са присъщи на политическата автокрация като форма на ръководство навсякъде и винаги, поне в модерните времена. Автократичните лидери често са принудени да отделят огромно внимание и ресурси в управлението на очертаните рискове – опозицията в елитите и обществото, задоволяването на клиентелистките мрежи, контрола на информацията. Дори в краткосрочен план те да са стабилни, в дългосрочна перспектива тези слаби места ги правят уязвими към внезапни промени, особено във външен и геополитически мащаб.
Нека сега проследим как особеностите на автократичното политическо водачество се проявяват в България, като се ограничим до периода след 1990 г. и проследим най-вече процесите след 2016 г., когато българската политика изпадна в системна криза. Разбира се, по Конституция и на теория България е парламентарна демокрация и де юре не се управлява от типичен автократичен режим. Въпреки това, скоро след началото на прехода,
започват да се засилват определени автократични тенденции,
в които все по-ясно и с все по-вредни последици за обществото се проявяват очертаните по-горе недъзи на политическия автократизъм.
До 2001 г. това бяха първоначални симптоми, в една или друга степен сдържани от все още живите механизми на вътрешно-партийна демокрация, висока обществена активност и относително самостоятелни медии. Въпреки че Иван Костов и Жан Виденов носеха типичните характерологични и поведенски особености на автократа, тези тенденции бяха до един момент сдържани от механизмите на колективно вземане на решения в СДС и особено в БСП.
След края на управлението на СДС и до възхода на Бойко Борисов и ГЕРБ автократичните тенденции бяха временно укротени и заменени от своеобразни пактове между различни лобистки кръгове, основани на предпоставката, че обществените ресурси са достатъчно богати, „за да има за всички“. Това бе подхранено от илюзиите за предстоящ рог на изобилието след приемането ни в ЕС.
Идването на власт на Бойко Борисов като
ясно изразен едноличен собственик на партия ГЕРБ
сложи началото на нова ера. За определен период от около 6-7 години в страната се установи типично автократично управление с пълен личен контрол над държавата. Но именно поради посочените по-горе уязвимости на автократичното водачество хегемонията на този център приключи бързо. Тук към системните причини се добави и ниското „качество на матряла“ – Борисов и пръкналите се по негово подобие по-дребни партийни автократи и автократки много бързо изхабиха потенциалните предимства на този модел и ескалираха неговите недостатъци. (Все пак, ако искаш да се задържиш във властта колкото Виктор Орбан, трябва да имаш поне качествата на Орбан.) Крахът на едноличното автократично господство на Борисов бе ускорен и от неочакваната поява на една нетипична (но също носеща вътрешно присъщи автократични черти) за българската политика фигура – президента Румен Радев. Дали Радев ще се изяви като партийно-политически автократ обаче зависи от неговото политическо бъдеще, което засега е неясно.
След това автократите започнаха да се умножават и изравняват по сила, което породи ново, рядко срещано явление в съвременната история –
„висша лига“ на претендентите за званието „автократ №1“.
Към момента имаме поне трима изявени конкуренти – Пеевски, Борисов и Костадинов, въпреки че последният има трудно преодолима рамка на възможностите, поне при днешната политическа линия на „Възраждане“. И при тримата се наблюдават посочените по-горе поведенски симптоми и уязвимости на автократите.
И тримата са заобиколени от сервилни „съратници“, които ги превъзнасят и с това засилват обективно предпоставения „ехо ефект“. И тримата са готови без колебание да отстранят всеки, които би могъл да застраши властта им или дори не се държи достатъчно угоднически. И тримата проявяват видими симптоми на мания за величие и чувство за непогрешимост, въпреки че много често вземат спорни или погрешни решения и също така непоколебимо отказват да поемат отговорност за тях. И тримата развиват – според възможностите си – свои клиентелистки мрежи, на които разчитат за запазване и укрепване на властта си.
Разбира се, Костадинов е в по-особено положение, защото той и партията му са в „глуха опозиция“ – положение, в което могат да говорят всичко и не носят отговорност за нищо. По всичко личи, че това положение ги задоволява, защото не правят нищо, което би могло реално да го промени.
Уникалното за актуалната българска ситуация
е, че имаме двама автократи с относително изравнени възможности (Пеевски и Борисов), които в момента управляват държавата във временен съюз, но в същото време всеки разглежда другия като реална заплаха за собственото си влияние. Въпреки характерологичните и биографичните различия, в останалото двамата много си приличат, което прави невъзможно продължителната колаборация помежду им.
Непосредствената перспектива на този сблъсък е интригуваща, особено ако имаме предвид спецификата на инструментариума, който предпочитат. Макар и ярко изразени автократи, Борисов и Пеевски принадлежат към два особени архетипа – „лъвове“ и „лисици“, блестящо описани от Вилфредо Парето в неговата теория за циркулацията на елитите. Към настоящия момент Борисов е типична „лисица“ – политик, който избягва прекия сблъсък, а предпочита задкулисните действия, интригите и постепенното подкопаване на силата на противника. На свой ред, Пеевски се отличава с типичните черти на политиците-лъвове (да ме прости царят на животните) – директен, разчитащ на груба сила, наблягащ на ефекта от бруталния натиск.
В теорията на Парето лъвовете и лисиците се сменят циклично, което дава една песимистична картина от гледна точка на последиците за обществото. В действителността нещата са по-различни, което поставя въпроса кой и какво ще дойде след като по един или друг начин приключи сблъсъкът между Борисов и Пеевски.
Източник: Banker.bg
