Прекрояването на институциите заради конкретен човек не е ново явление, нито е уникално за България. Независимо дали трябва да бъде махнат или ограничен някой неудобен, или на даден пост трябва да бъде инсталиран „свой“ човек, това е част от съвременната политика. Или, по-точно казано, от нейната актуална деградация. Напоследък обаче подобни „подвизи“ придобиха гротесков характер. Например, отнемането от президента на правомощията да назначава лица на ключови позиции в МВР и службите за сигурност. По-нататък ще покажем, че подобни практики не само са принципно недопустими поради разрушителния ефект върху функционирането на институциите и общественото доверие към тях, но и проява на фрапираща глупост.
Нека все пак припомним някои по-характерни
случаи на институционално „клъцни-срежи“ у нас.
Вероятно не всички знаят, че две от заложените в Конституцията изисквания към кандидатите за президент на републиката бяха въведени, за да преградят пътя към този пост на две конкретни личности. Изискването кандидатът да е роден в България бе замислено като препятствие пред Андрей Луканов (въпреки че по-късно бе приложено срещу Георги Пирински), а изискването да е живял в България определено време преди изборите – пред Симеон Сакскобургготски (тъй като през 1991 г. никой не предполагаше, че той ще се върне в страната).
Имаше и по-смешни примери. Така, при формирането на правителството на НДСВ предвидената в проекта Агенция за младежта и спорта внезапно се трансформира в министерство (тогава все още имаше изискване към председателите на агенции да имат завършено висше образование). Много по-драматичен бе епизодът през 2013 г., когато законовите изисквания за заемане на поста председател на ДАНС бяха натъкмени така, че да отговарят на биографията на Делян Пеевски. Резултатът би трябвало да бъде източник на поуки, защото Пеевски бе председател само няколко часа, а скандалът разклати непоправимо правителството на Пламен Орешарски.
Не е нужно да обосноваваме пространно защо подобни прекроявания на институциите заради един човек са вредни и недопустими. Институцията е система от устойчиви правила, валидни за всички, които регулират взаимодействията в обществото. Когато правилата престанат да бъдат устойчиви или да бъдат валидни за всички, настъпват неизбежни последици, без значение какви са били мотивите на подобни интервенции. Можем да изброим само най-важните от тях, които за съжаление ясно се проявяват у нас.
Нараства политическата нестабилност – когато една управляваща сила променя правилата, за да отслаби противниците си,
цикълът на реваншизъм е предопределен.
Подкопава се легитимността на институциите, тъй като гражданите и външните партньори започват да ги възприемат като инструмент в политическата борба. Срива се уважението към принципа на върховенство на правото, тъй като законът не служи на обществото, а на партийните интереси. Почти винаги спада управленският капацитет, защото подобни промени се правят набързо, без сериозен анализ и предвиждане на пълния спектър от ефекти. Държавата се обезкървява откъм ценни кадри – компетентните и принципни служители си тръгват, остават лично и партийно преданите. Обществото се поляризира допълнително, опорочава се публичният дебат, тъй като тежестта пада върху аргументите срещу конкретни личности, вместо за и против политики.
Всички тези последици са добре изучени в различни времена и общества, поради което са влезли във всички учебници по политическа теория и практика. Това обаче не възпира политиците да повтарят отново и отново едни и същи порочни хватки. Ясно е, че не възприемат обществения интерес и дълготрайната репутация на институциите като нещо по-важно от конюнктурната изгода или просто изкушението да си отмъстят на някой опонент. Но наистина е странно защо не могат да проумеят, че този тип прекрояване на институции неизбежно се стоварва върху тях като смъртоносен бумеранг.
Можем – в тяхно оправдание – да посочим
някои реални психологически фактори,
които ясно се забелязват в посочената ситуация с отнемането на президентски правомощия. Първо, партиите и лидерите от управляващата коалиция виждат в лицето на Радев най-голямата непосредствена заплаха и искат да я неутрализират незабавно и с всякакви средства. Като не могат да измислят нещо по-умно, правят това.
Второ, Борисов и Пеевски (особено вторият) осъзнато или не са убедени, че ще бъдат политически „вечни“ или поне ще контролират властта достатъчно дълго, че да не ги засегне идентична промяна с противоположен знак.
Трето, управляващите, изправени пред нарастващи управленски проблеми и засилващо се обществено недоволство, имат нужда от някаква победа тук и сега, за да покажат стабилност и ефективност на правителството.
Тези обясними (д)ефекти на мисленето обаче не отменят значимостта на контрааргументите. Първо, в момента управляващото мнозинство ограничава правомощията на президента, но какво се получава, ако след една година на този пост бъде избран техен кандидат? Ще върнат обратно същите правомощия? Предпочитат „слаб“ президент, дори да е техен? Или на практика признават, че нямат шанс да спечелят следващите президентски избори? Всяка от хипотезите има
негативни политически и електорални последици,
вероятно доста по-негативни, отколкото изглеждат към момента. Да не говорим за още по-неблагоприятните ефекти, ако в следващия мандат мнозинство в парламента имат противниците им, а възможният „техен“ президент ще бъде неспособен да им се противопостави.
Българските политици очевидно не могат да разберат, че стабилността на институциите е много важна и за самите тях, защото самата природа на демокрацията прави редуването във властта неизбежно. Следователно, когато се озовеш в опозиция, имаш нужда от закрилата на същите тези институции, които си съсипал.
От ожесточаването на политическите нрави няма полза не само обществото, но и самата политическа класа. Когато правилата не са „свещени“, а са просто инструмент за надмощие, изборната победа започва да се преживява като шанс за пълно унищожаване на опонента, а не за ефективно управление, което е невъзможно без опозиция. Това затруднява всякакъв вид компромис или сътрудничество между партиите в бъдеще.
От своя страна, гражданите губят доверие не само в една или друга конкретна партия, а в цялата политическа система. Те виждат, че
всички играят по един и същ нечестен начин,
което води до апатия, цинизъм и радикализация.
Иначе казано, ако българските политици имат капка разум в главите си, биха разбрали, че от жизнените и пълноценни институции печелят всички. Силата на една държава не идва от доминацията на временното мнозинство, а от устойчивостта на нейните институции.
Краткосрочните политически разправи над опонентите, достигнати чрез подкопаване на институциите, са пирова победа. Те може да решат днешни проблеми, но със сигурност създават утрешни, а често тези утрешни проблеми ще бъдат още по-сериозни. Мъдрите политици строят институции, които да устояват и да работят добре, дори когато са управлявани от техните противници.
Източник: Banker.bg
