„Една партия се създава от съмишленици, които имат интерес от нея.“ (Бойко Борисов пред форум на ГЕРБ-младежи в Разград)
В поредица от монолози през последните две седмици Бойко Борисов изрече куп глупости и много лъжи, но зад тях се откроиха по безпощаден начин някои горчиви истини – за партията му, за българската политика и за страната. Колкото по-настойчиви бяха твърденията му, толкова по-очевидно ставаше, че истината е точно обратната. Алабализмите относно безпроблемния бюджет за следващата година и обещанията за поредни милиардни увеличения бяха една от най-точните илюстрации на този театър на политическия абсурд, особено на фона на опасенията, изразени от БНБ, работодателите и приближените му финансисти.
Но нека оставим засега типичните популистки лъжи и се обърнем към необичайния емоционален драматизъм на последните изяви на лидера на ГЕРБ. Общият знаменател на чувствата на „лирическия герой“ (както характеризира себе си Борисов) е страхът, който той сам определи с епитета „животински“.
Опитите да се представи като смел, силен и дори жертвоготовен лидер са просто отчаян вопъл на човек, който губи всичко, осъзнава го и е ужасен от приближаващия край. Това е финалът на една
многогодишна драма, която е на път да приключи като фарс.
Би могло да се твърди, че няма нищо ново – изявления от типа на „от нищо и от никого не ме е страх“, бяха типични за неговия политически стил в най-силните му години – уверен, прям, понякога конфронтационен или лицемерно компромисен.
Ако речта в Разград бе произнесена през 2013, 2017 и дори през 2021 г., тя можеше да бъде интерпретирана като успешна политическа комуникация, насочена към поддържане на имиджа на силен лидер, укрепваща вярата на поддръжниците, че може да се справи с най-тежки ситуации и ясен сигнал към политическите опоненти, че е готов да води безкомпромисна битка.
Но ние сме в края на 2025 година. Светът, България и българската политика са съвършено различни. Днес Борисов и ГЕРБ са бледа сянка на отминало могъщество, независимо от буквалната трактовка на данните, представяни от социологическите агенции. За разлика от преди, на формално първата партия и нейния лидер се отрежда ролята на послушен изпълнител на чужда воля и на всички е съвсем ясно какво наказание ще последва за отказа да бъде следван този сценарий. За разлика от ГЕРБ-младежи в Разград, които бодро демонстрираха куче-робот, тази горчива реалност пролича ясно от плаката, издигнат от ГЕРБ-младежи във Враца: „Не сме изядени!“ (Разбирайте „все още“).
След плахия опит да се разбунтува, на Борисов
бързо бе припомнена логиката на политическия реализъм,
а именно, че той отдавна не е на първа позиция. От гледна точка на публична популярност той е далеч зад президента Румен Радев. Радев е единствената фигура с национална легитимност (два пъти пряко избран от народа) и с реално влияние върху общественото мнение. Той представлява автентична идеологическа и политическа алтернатива на Борисов, чиято власт се основава на задкулисни комбинации, а не на неоспорима обществена подкрепа. Борисов вече е предопределен губещ във всеки вариант на пряка и честна политическа конкуренция с президента.
От гледна точка на реална власт той вече не командва нито в държавата, нито дори в партията си. Силният човек е Пеевски, който показа кой решава – кой ще бъде премиер, ще има ли промени в правителството, ще се сменя ли председателя на парламента. Нещо повече,
именно Пеевски ще реши политическото бъдеще на ГЕРБ
и на неговата върхушка. Това личи ясно от поведението на почти всички приближени на Борисов.
Пеевски първо го унизи с акта на публична капитулация (обичайната снимка под герба), а след това снизходително му позволи да изиграе етюда на смелия и отговорен политически лидер, който е вкарал България в Европа. Борисов на практика призна, че не само всичко зависи от Пеевски, но и че водачът на „Новото начало“ може да продължи да консумира всички облаги на властта, като цялата отговорност се носи от ГЕРБ. Не нещо друго, а именно страховете на Борисов са факторът, който (засега) крепи правителството.
Що се отнася до „криминалите“, тук нервите на Борисов просто не издържаха на постоянните обвинения, че обслужва интересите на определени сенчести босове. В допълнение, няма как да не е притеснен от факта, че – доколкото е известно – повечето от тези „криминали“ са взели страната на Пеевски. Иначе е добре известно по времето на чии управления бяха изградени мрежите от трайни и дълбоки връзки между политиката и организираната престъпност у нас.
Една интересна част от речта на Борисов е признанието му, че
изпитва „животински страх“ от задаващата се война.
Тук той се опитва да прикрие един свой личен, основателен и политически „заслужен“ страх с екзистенциален общочовешки страх. Истинското послание на Борисов е: „Страхувам се, че моите политически решения (или липсата на такива) ще въвлекат България във война и аз ще бъда идентифициран като виновник за това.“ Това е страх от политическа отговорност и историческо проклятие.
Но като политик със силен инстинкт Борисов се опитва да ни убеди, че като „обикновен“ депутат и патриот се страхува за родината и за народа си. Иначе, трансформира своя личен проблем на човек, който носи голяма политическа отговорност, във всеобщ човешки страх.
Това не е лоша тактика, въпреки че се прилага от политик, който
отдавна не буди дори и минимум доверие.
Всеки нормален човек се бои от война, особено когато днес тя е реалност близо до границите ни. Споделяйки на глас този всеобщ страх, Борисов се опитва да се представи като един от милионите „обикновени“ българи, вместо като политик, който носи отговорност за поредица от минали и днешни решения.
Освен това, подобна поза го представя като мъдър лидер (който дори съветва президентите на великите сили да се разберат), вижда проницателно опасността и се опитва да я предотврати. В действителност, именно неговите действия и бездействия, продиктувани през последните години от стремежа за оцеляване на всяка цена, увеличават риска от въвличане на България във война.
Иначе казано, в поведението на Борисов всеки истински професионален психолог вижда проявлението на
два добре известни и отлично изследвани механизма –
проекция и заместване. От една страна, той се опитва да проектира сила и увереност именно спрямо личностите, от които се чувства най-силно заплашен (Радев и Пеевски). От друга страна, старае се да замести своя личен страх от политическа отговорност с всеобщия екзистенциален страх от война.
Много вероятно е – било интуитивно, било по нечий съвет – Борисов да се опитва да реализира стратегия за лично оцеляване. Той се старае да преопакова основателните си лични страхове в истории, които да му помогнат да се спаси политически. Но фактът, че пукнатините и слабостите на тази стратегия са толкова видими, говори за истинската дълбочина на кризата – не само на Борисов, но и на цялата ни политическа система.
Източник: Banker.bg
