Не е за чудене, че когато дойде лятото, изкусителните брегове на Южна Португалия, по-познати като Алгарве, буквално изчезват под навалицата от туристи, които наводняват градчета, села, курорти, голф-игрища, частни марини, бутици, магазинчета за сувенири, крайбрежни кафета и летни дискотеки.
Виновна за всичко това е единствено невероятната красота на Алгарве. Простирайки се от испанската граница в продължение на около 150 км. покрай скалистите брегове на Атлантика до най-югозападната точка на континента, Португалската ривиера е благословена с фин като пудра пясък, златистожълти до бледокафяви вълшебни скали, изветрени в най-необичайни форми в горната си част и изпъстрени с тайнствени и мрачни пещери в подножието. Морските деликатеси са превъзходни, а цените – скромни, особено ако ги сравним с такива дестинации като Френската ривиера или Амалфийското крайбрежие на Италия.
При тази неустоима комбинация от поразителен релеф и удивителна храна, възхитителни пейзажи и изумителни цени, не е за чудене, че около 2 милиона души ежегодно „дебаркират“ в Алгарве подобно на десанта в Нормандия през Втората световна война. И тогава изниква въпросът: Има ли по-спокойно Алгарве? Ведро и безметежно, където вкусът на миналото все още вибрира в съзнанието и върху езика?
В търсене на това идилично Алгарве, скрито зад малките сводести прозорчета с решетки и пребрадени красавици с изумителни очи, така характерни за мавърското минало на областта, моят път ме отведе покрай изгорени от слънцето хълмове, осеяни тук-таме с редуващи се малки рибарски селца и градове-крепости, в сянката на които някогашното Алгарве е все още живо.
Тавира е крайбрежен град близо до испанската граница, в чийто останки прозира връзката му с древните финикийци и по-късно римски заселници. Белите варосани постройки с балкони от ковано желязо изпълват тесните калдъръмени улички, лъкатушещи покрай многобройните ренесансови и барокови църкви, които свидетелстват за някогашното му благосъстояние, придобито от производството и търговията със сол. Дори и днес, плитките басейни се пълнят с вода при прилив и океанът продължава да отлага солените си сълзи в тези мъждукащи на слънцето езерца.
Поемайки на разходка из Тавира, на стария, римски мост, единият от двата, прехвърлени над река Гиляу, вливаща се в Атлантика, трима музиканти с китара, акордеон и тамбурина свиреха весели народни песнички, а минавайки покрай ренесансовата църква „Милосърдие“ малко по-нагоре, където реших да се скрия на хлад за кратка почивка, попаднах на брадат учител, който дрънкаше на разстроена китара, а пред него няколко деца, момчета и момичета, облечени в традиционните за района ленени ризи, деряха гърла в нещо подобно на репетиция. Той не изглеждаше особено доволен, нито пък аз, затова скоро продължих към крайната си цел. На върха на хълма се издигаха руините на средновековен замък и напълно запазената часовникова кула от ХVIII в. на църквата Санта Мария ду Каштелу, които доминираха над морето от оранжеви покриви.
Соленият дъх на Атлантика изпълваше градчето с приятно шумолене и бризът ухажваше цветовете на бугенвилиите, изпращайки им постоянно нежни въздушни целувки, докато слизах към Праса да Република или иначе казано градския площад. Германска и холандска реч се носеше от близките кафенета, но не можеше да заглуши гръмогласните местни поздрави Bom dia! и Tudo bem!
Обикаляйки Тавира, зад всеки ъгъл се натъквах на възстановени исторически постройки. Във величествената сграда от XVI в. Паласио да Галерия се помещава местният музей. Всяка година управата му организира някоя уникална изложба и тазгодишната бе Dieta Mediterranica. Сред експонатите можеха да се видят кошници с изсушен рожков, торби с морска сол, бутилки със зехтин, консерви с риба тон, пирамиди от фурми. И тогава ме осени! Та тази изложба беше тук единствено защото по същото време се провеждаше ежегодният двуседмичен Festival de Gastronomia do Mar на Тавира. Много ресторанти бяха реорганизирали менютата си, за да демонстрират местната кухня, състоящата се главно от сардини, скумрия, октоподи, миди и какви ли не други дарове на Нептун.
Малко по нагоре по хълма от другата страна на улицата ресторант „Тавира“ предлагаше сочни миди и скариди върху канапе от кисели краставички с лек фюжън нюанс на добавени ягоди, последвани от печен кефал, поръсен със зелени подправки и кехлибарени капки златист зехтин. Десертът беше тежко смокиново парфе, поднесено върху брауни от рожков.
Нетърпелив да занеса поне част от тези невероятни вкусове вкъщи, влетях в Ex Libris Gourmet, по чийто рафтове сияеха красиво опаковани сладка от червени домати, ликьори от зелени смокини, опушена морска сол на кристали, бутилки с гъст зехтин, включително местната гордост марката „Монтероса“, за която жителите на Алгарве твърдяха, че е най-добрата.
На следващия ден пътят ни лъкатушеше сред лимонови и портокалови горички, които ни освежаваха със своя аромат, поели към Силвеш. Скоро на възвишението пред нас започнаха да изплуват масивните очертания на тежка крепост с червени бойници, които надвисваха над разсипалото се по склоновете му малко градче.
Половин час по-късно се присъединихме към разнородна група от чужденци за обиколка на цитаделата, която според думите на нашата екскурзоводка била най-голямата и най-добре запазената в Алгарве. „Тук дошли араби от Йемен още през ХI век“ обясни ни тя, имайки предвид първите заселници и владетели по тези земи. Мюсюлманите нахлули на Иберийския полуостров и завладели големи части от Португалия. Силвеш станал столица на Ал-Гарб Ал-Андалус както те сами наричали региона на запад от Андалусия („ал-гарб“ т.е. „на-запад“, което по-късно се превърнало в ал-Гарв=Алгарве). В последвалите години обаче маврите от Северна Африка превзели града, докато не бил освободен по-късно от християните по време на Реконкистата. Въпреки това арабското влияние е видно и до днес. „В португалския език има около 3000 арабски думи“, отбеляза тя, включително наименованията на много населени места в областта: Албуфейра, Алфамбрас и други.
Днес Силвеш е побратимен с мароканския Маракеш, но връхната точка на това културно сътрудничество е мавърският средновековен фестивал, провеждан ежегодно от 2 до 11 август. Насред реконструирания сук, хамам, медина, джамия – изобщо цял арабски квартал, половината истински, половината изкуствено пресъздаден, всяка година се изсипват хиляди туристи и местни, които се разхождат наоколо в средновековни одежди и поглъщат огромни количества храна и напитки, типични за времето си, докато се наслаждават на възстановката на ключови епизоди от история на Силвеш, включително кулминацията при 15-дневната кървава обсада на града от кръстоносните войски през 1189-а.
Но не само тогава, а и през останалото време от годината, накъдето и да погледнеш, ще видиш нещо мавърско: цветните керамични плочки с арабски мотиви, леко олюляващите се на вечерния бриз марокански фенери от кован месинг и цветно стъкло, които разпръскват една обагрена в много цветове, но и изпълнена с много мистика, и наситена с много тайни приглушена светлина, така характерна за привечерния арабски сук.
Преситени от ориенталско разточителство, на следващия ден се отправихме към най-западната част на Алгарве, де факто най-югозападната точка на Европа. Шосето се промъкваше покрай лишени от растителност кафяви хълмове, осеяни с останките на порутени каменни жилища и руините на варосани селца. След като няколко пъти спирахме да питаме за посоката, в един момент просто се озовахме на площада на Педралва сред павирани с камъни улици и възобновени, прясно боядисани снежнобели къщи.
Съществуването на Педралва е истинско чудо за района. Само допреди няколко години то било на ръба на изчезването. Населението му намаляло до 9 жители и много от стопанствата от XIX в. западнали. „Педралва се бе превърнал в истински призрачен град“ е лайтмотивът на местните. Но второто им изречение винаги е: „Добре, че беше Антонио да ни спаси“, имайки предвид Антонио Ферейра, бивш рекламен стратег от Лисабон, който съхранил Педралва като го трансформирал в нещо ново и оригинално. След прекаран инфаркт, а все още в своите 30 години, Ферейра напуснал напрегнатата си работа с идеята да се върне към спокойствието. Но вместо да си купи апартамент в някои от безбройните курорти покрай атлантическото крайбрежие на Алгарве, на път за тях той попаднал под магията на 200-годишното забутано село, където спрял само за почивка. Заедно със свои бизнес партньори започнал да изкупува и възстановява старите каменни имения и след няколко години отворил „Алдея да Педралва“, еко-туристическо селище, изпълнено с калдъръмени алеи, варосани домове, зарзаватчийница на ъгъла и ресторант на главната улица с традиционна алгарвска кухня. Идеята тук е да се откъснеш от стреса и напрежението на големия град – шум, коли, трафик, интернет, светещи реклами, безкрайно количество никому ненужна информация. В белите къщички, сякаш изскочили от някой гръцки остров, но с малко по-различна архитектура, няма телевизори, нито мобилно покритие на телефоните. Няма и интернет. Селището е заобиколено от горички средиземноморски бор, в които вместо дискотеки и нощни клубове, се чуват единствено подскоците на зайците и крясъците на кукумявките. Там и ние прекарахме една незабравима нощ, която се отрази благотворително както на джоба ни, така и на претовареното ни съзнание: гледките и преживяванията се уталожиха, а телата ни се възродиха!
Четете още: Насаме с Тоскана
Източник: Banker.bg
