„ВАР-ът на Actualno“ е спортна рубрика на Actualno.com, в която чрез коментари и анализи правим по-детайлен преглед на най-наболелите теми в българския и световен спорт.
В българския футбол има един странен парадокс: понякога треньорът си тръгва, когато резултатите са лоши, но понякога си тръгва и когато резултатите изобщо не го налагат. Началото на новия сезон 2026/27 доведе до странен феномен: три от първите четири отбора в класирането смениха треньорите си, въпреки че постигаха не лоши резултати. Причините са различни, но накрая изводът е един – българските клубове убиват проектите си, преди да дадат плод.
Три от първите четири отбора в Първа лига вече смениха треньорите си
ЦСКА, Лудогорец и ЦСКА 1948 смениха хората на пейката си, макар причините да са съвсем различни. Христо Янев сам поиска да напусне ЦСКА, въпреки че ръководството публично застана зад него. Само че преди това той вече беше усетил сериозния натиск от трибуните, включително скандиранията „Оставка“ след отпадането от ОФИ. При Томас Райс ситуацията е още по-различна – германецът избра да продължи кариерата си в Трабзонспор, тоест Лудогорец не го сменя, защото футболният му проект е пропаднал.
Най-интересният случай е ЦСКА 1948 и Александър Александров – Алвеша. Там раздялата изглежда най-трудна за обяснение единствено през резултатите. Човекът завърши предходния сезон на второ място, изведе отбора до европейско участие и достойно отпадане от Панатинайкос в третия квалификационен кръг на Лигата на конференциите, а в новия шампионат тимът продължаваше да се движи в челото на таблицата. След това дойде загуба от Левски – неприятна за всеки клуб, но едва ли сама по себе си достатъчна да обясни защо се започва отначало.
Проблемът не е дали Алвеша е бил правилният треньор. Може и да не е бил. Въпросът е друг: по какъв критерий е назначен и по какъв критерий е освободен? Ако един треньор е втори в България, играе в Европа и започва нов сезон с конкурентен отбор, какво точно трябва да направи, за да получи възможност да развие идеите си? И ако отговорът е „няма значение, защото решението се взема по друга причина“, тогава защо изобщо говорим за спортен проект?
ЦСКА 1948 е особено показателен пример, защото там смяната на треньори отдавна е част от модела на клуба. В определени моменти оставането на човек от самия клуб като временен или следващ наставник създава усещането, че треньорът е сменяемият детайл, а не човекът, около когото се гради футболната идея. Това може да работи за кратки периоди. Но трудно може да бъде стратегия за развитие.
Треньорът в България е първият бушон
Тук трябва да се направи една важна уговорка: не всяка треньорска смяна е грешка. Понякога треньорът не се справя, отношенията се изчерпват или пък има оферта, която клубът не може да спре. Проблемът е, когато няма достатъчно дълъг хоризонт, в който да разберем кое от тези неща е вярно. У нас треньорът често е първият бушон. Загубил си два мача – сменяш го. Не си стигнал групите – сменяш го. Загубил си дербито – сменяш го. Феновете са недоволни – сменяш го.
Така клубът неусетно започва да сменя не само треньора, но и собствената си посока. Защото новият човек почти винаги идва със свои идеи, свои помощници, свои футболисти, различен тренировъчен процес и различно разбиране за играта. След шест месеца резултатите не са достатъчно добри, или пък някой е решил, че играта не е достатъчно добра, и е нужен рестарт на рестарта. Отново и отново.
Какво правят клубовете, които искат да изградят нещо?
Не става дума просто да кажем: „Дайте на всеки треньор пет години“. Това също би било абсурдно. Въпросът е клубът предварително да знае какво иска да изгради. Дали ще се развиват млади футболисти. Дали ще се налага определен стил на игра. Дали приоритет е първенството, Купата, участие в евротурнирите. Или просто да се създаде финансово устойчив клуб, който да създава играчи и да ги продава на добра цена.
В световния футбол има достатъчно примери за това, че един проект не се гради за една или две години. Юрген Клоп не превърна Ливърпул в шампион за няколко месеца, а Пеп Гуардиола също не изгради Манчестър Сити за един трансферен прозорец. Още отеква във времето онова знаково интервю на Жозе Моуриньо за „футболното наследство“, което Сити е създало с инвестициите си години назад.
Всичко това не означава, че всеки клуб трябва да копира тяхната продължителност, а че футболната идея има нужда от време, за да стане система. В българския футбол имаме такъв пример – Илиан Илиев. От началото на 2026 година ситуацията при „моряците“ може да не е добра, но години наред този треньор и Черно море успяха да изградят един общ проект и да гледат в една посока.
Илиев се завърна начело на Черно море през декември 2017 г. и продължава да води отбора години по-късно. В този период Черно море постепенно се превърна от отбор, който просто участва в първенството, в постоянен фактор около челните места и Европа. И това не става с магическа селекция, а с натрупване. Подобна логика може да се види и при Александър Тунчев в Арда – клубът също избра да не реагира панически на всяка турбуленция, а да даде време на треньора да развива работата си.
Проблемът на българския футбол не е, че има шест треньорски промени от началото на сезона. Проблемът е, че след тези шест промени никой не може да обясни какво точно трябва да се промени и защо. ЦСКА има една история. Лудогорец и ЦСКА 1948 – втора и трета. Същото важи и за Дунав Русе и Спартак Варна, които също направиха треньорски смени поради една или друга причина (при „соколите“ даже на два пъти).
Няма смисъл да слагаме отборите под общ знаменател. Но общият въпрос е един: кога един български клуб ще започне да оценява работата на треньора не само по последния резултат, а по посоката? Защото ако всеки треньор получава само няколко месеца, за да докаже себе си, тогава клубът всъщност не изгражда проект. И ако постоянно мислим как да поставяме ново начало, никога няма да видим крайния резултат от свършената работа.
Автор: Стефан Йорданов
ОЩЕ от „ВАР-ът на Actualno“: Със или без титла: Никола Цолов вече доказа, че заслужава шанс във Формула 1
Източник: Актуално
