Страната ни често участва в международната политика като случаен минувач, застанал на огромна опашка пред магазин, без да знае за какво се е наредил. Напоследък България изглежда като държава, която бърза да заеме място във всяка международна „опашка“, но не защото знае накъде води тя, а защото самото присъствие изглежда важно. Политиците ни с готовност ни присъединяват към различни инициативи и формати, но сякаш с мълчаливото условие да не се стига до истинско участие.
Външната ни политика все по-често се превръща в упражнение по символично присъствие, вместо в реален ангажимент с последствия. Но зад тази привидна ангажираност нерядко стои една по-прагматична, дори предпазлива стратегия – ние да се запишем, пък те едва ли са опрели да разчитат на нас. Това поведение поражда съмнения за яснотата на националните приоритети и за способността на страната да поема отговорности към партньорите си. Такъв е и случаят с инициативата за гарантиране на безопасното преминаване през Ормузкия проток.
България е в процес на присъединяване към декларация, която беше предложена от Великобритания и подкрепена от редица държави. Документът, базиран на международни договори, призовава за осигуряване на свободно корабоплаване и деблокиране на един от най-ключовите енергийни маршрути в света. Въпреки това, както обясни външният министър Надежда Нейнски, става дума за политически акт, който не ни ангажира с реално участие в операции по разчистване или охрана.
Нейнски категорично подчерта, че към България не е отправено искане, нито от Европейския съюз, нито от Съединените щати, за участие в гарантирането на сигурността на корабоплаването в Ормузкия проток. Това добре, какво ще стане обаче, ако напрежението ескалира до степен, която ще наложи участието на всички държави, подкрепили декларацията?
Тази позиция илюстрира двойствения характер на българската външна политика – от една страна, подкрепяме всевъзможни международни усилия, а от друга – бягаме като дявол от тамян от конкретни действия.
Значението на Ормузкия проток за глобалната икономика е безспорно, тъй като всяко възпрепятстване на корабоплаването води до поскъпване на петрола и сътресения на световните пазари. В този смисъл подкрепата на България наистина има символична стойност, но не и оперативна тежест.
Ситуацията в региона е допълнително усложнена от заплахите на Иран и липсата на ясни перспективи за изход от кризата. Анализатори смятат, че именно контролът върху Ормузкия проток може да се окаже решаващ за развитието на конфликта. Опитите на Техеран да разшири напрежението чрез ракетни атаки към страните от Персийския залив налагат още по-спешни действия. Но те едва ли ще се случат с наше участие.
Докато България демонстрира активност на международната сцена, вътрешнополитическите процеси често показват липса на консенсус за степента и формата на ангажимента ни в подобни инициативи. Показателен пример е случаят със Съвета за мир на американския президент Доналд Тръмп. България се присъедини към инициативата през януари заедно с още 18 държави на церемония в Давос, на която бившият премиер Росен Желязков подписа хартата на формата. Той обаче участва в учредяването на Съвета на базата на засекретено решение на Министерския съвет. Това решение не беше обсъдено нито институционално, нито от обществото и предизвика многобройни критики.
Лидерът на „ДПС – Ново начало“ Делян Пеевски открито подкрепи присъединяването към инициативата, което доведе до допълнително напрежение и ускорено внасяне на проекторешение в парламента. Така въпросът за участието на България в международни формати се превърна и във вътрешнополитически конфликт.
По-късно кабинетът в оставка отказа да внесе предложението за ратификация, като си изми ръцете, че подобна стъпка трябва да бъде предприета от редовно правителство. Тази седмица Конституционният съд пък образува дело по искане на служебния кабинет, който оспорва решението на парламента да го задължи да направи това.
В мотивите е записано, че решението на Народното събрание противоречи на принципа на правовата държава, на принципа на разделение на властите и на правомощието на правителството да осъществява вътрешната и външната политика на страната.
На този фон участието на България в т.нар. коалиция на желаещите за подкрепа на Украйна изглежда по-структурирано и съдържателно. Страната наистина предоставя военна помощ под формата на оръжия, боеприпаси и техника, както и готовност за логистична и обучителна подкрепа. В същото време обаче ясно е поставена граница, че няма да бъдат изпращани български войски на украинска територия, което е в съответствие с решенията на парламента.
Този модел показва, че все пак имаме капацитет да съчетаваме реален принос с ясно подчертани ограничения. Участието в подкрепата за Украйна се вписва и в по-широките европейски усилия за сигурност, особено в региона на Черно море, където страната има пряк интерес.
По-добре да сме там, където можем да помогнем реално, отколкото на места, където хич не знаем какво правим.
Източник: Banker.bg
