„Аз никога не лъжа. Ако не искам да кажа нещо, просто няма да го кажа.“ Бойко Борисов
Едно от най-странните неща в днешната политика – както българската, така и световната – е удивителното упорство на мнозина публични личности да отричат неоспорими факти от действителността. Както и обратното, почти маниакалната привързаност към оценки и прогнози, опровергани от логиката и от хода на събитията.
Когато става дума за всекидневието на „обикновените“ хора, изправени пред житейски перипетии, често намираме отговора в популярни психологически или психиатрични теории и модели. Виждали сме мъже, които отказват да повярват, че любимата им изневерява, или бизнесмени, които никакъв финансов отчет не може да убеди, че съдружникът-стар приятел ги мами с пари. Науката обяснява достатъчно точно подобни случаи. Но как да обясним ситуации, в които високопоставени политици или държавни служители се вкопчват в незащитими и в този смисъл обречени позиции.
Два примера са достатъчни, за да илюстрират въпросния феномен. Първият е
злощастният бюджет за 2026 г.,
който от управляващото мнозинство първоначално възхваляваха в неговата цялост като шедьовър на държавничество. След това всяка партия си избра по нещо, което си приписваше и поради това го отбелязваше като голямо (макар и самотно) достойнство. На следващия етап се оказа, че никой от управляващите не харесва този бюджет, но просто той е „единственият възможен“. На финала бюджетът бе първоначално замразен, а накрая и въобще оттеглен от правителството. И всички тези обрати – за има-няма месец. Нека напомним – става дума за един и същ проект, а не за четири различни варианта.
Не по-малка почуда предизвика упорството, с което финансовият министър отстояваше видимо неверни твърдения относно бюджета. Въпреки категоричните преценки на експерти от различни школи, на Фискалния съвет и накрая на нейния съпартиец, председателят на ресорната парламентарна комисия Делян Добрев, министър Петкова повтаряше от сутрин до вечер мантрата, че бюджетният дефицит ще остане в рамките на 3 процента. Впрочем, същото твърдеше и лидерът на партията-мандатоносител, въпреки че много скоро се отрече от тези си заявления.
Ако преминем на терена на международната политика,
не можем да не отбележим удивителната лекота, с която видният евроатлантик Велизар Шаламанов преразгледа резултатите от Втората световна война и провидя бъдещето на мира в Украйна: „Победителите във Втората световна война са САЩ, Великобритания, Франция и СССР, но Съветският съюз вече го няма. И този мирен план ще бъде написан от победителите – това са страните от НАТО“. Нека оставим настрана невежеството при позоваване на историята (Русия е правоприемник на СССР, сред страните победителки е и Китай, към края на войната НАТО все още не съществува, а Германия е победения агресор). Достатъчно е да обърнем внимание на „предсказанието“ за мирния план – пишат го САЩ и Русия, а Великобритания, Германия и Франция от време на време са информирани за хода на работата.
Впрочем, защо да търсим кусури на Шаламанов, щом като неговите евроатлантически кумири (фон дер Лайен, Калас, Стармър, Макрон, Мерц и прочие) ден след ден ни убеждават в неизбежния разгром на Русия, победата на Украйна или най-малкото – в налагането на „мир чрез сила“, при който Русия ще бъде поставена на колене и ще плаща многомилиардни репарции на Украйна. Най-адекватният отговор на такива твърдения идва не от Кремъл, а от Белия дом – ако Украйна не се съгласи на мир по плана на Тръмп, скоро ще бъде принудена да приеме много по-лоши условия.
Не е лесно да се обясни защо нашенските и европейските „отрицатели“ на очевидното
упорито държат на своите обречени позиции.
Възможни са различни версии, например невежество или идеологическо заслепление. Струва ми се обаче, че ключът към разбиране на тези случаи ни дава една известна мисъл на американския писател Ъптън Синклер: „Трудно е да накараш човек да разбере нещо, когато препитанието му зависи от това да не го разбира“. Ако леко перифразираме казаното в духа на „Трудно е да накараш политик да признае очевидното, когато кариерата му зависи от това да не го разбира“, вероятно ще сме съвсем близо до правдоподобното обяснение.
Поддържането на неверни, подвеждащи послания, съпроводени от скъпо струващи практически политики, се превърна в начин на (охолно) съществуване за мнозина български и европейски политици. Към това трябва да прибавим еничарската настървеност, с която тази порода и нейната прислуга заклеймява всеки с различно мнение, дори то да е подкрепено със солидни факти. Проблемът възникна, когато анатемосваните позиции на държавници като Виктор Орбан, Румен Радев и други започнаха да звучат от Овалния кабинет на Белия дом и от Държавния департамент на САЩ.
Но
има още едно, много съществено обстоятелство.
Нито един от домораслите и европейските „отрицатели“ на очевидното не се ползва със солидна обществена подкрепа. За тях признаването на истината означава саморазобличаване за провежданите погрешни политики, донесли лишения и страдания на десетки милиони хора – в Европа, но и в България.
Българските политици през последните години системно заблуждават обществото и го тласкат към рисковани и недообмислени решения с потенциална висока цена. Правят го поради една-единствена причина – да се харесат на някого „там“ с надеждата, че той ще им помогне да останат във властта въпреки презрението и омразата на собствения народ. Но лицемерието и измамата в името на собственото политическо оцеляване не могат да предизвикат нито разбиране, нито съчувствие.
Прекалено дълго търпяхме и прекалено много платихме (и тепърва ще плащаме), за да бъдем снизходителни. Идва моментът на истината.
Източник: Banker.bg
