Наблюдаваме всеобща склонност на резултатите от предстоящите избори да се гледа като на нещо предопределено. От гледна точка на числовото съотношение, това до голяма степен (поне към момента) изглежда вярно, но в контекста на най-важната задача на всеки вот – да осигури стабилно и успешно правителство на страната – картината е неясна и дори с тенденция към по-нататъшно объркване. Само един пример. До скоро конфигурацията на бъдещия парламент бе пределно изчистена – пет партии с доста ясни отношения помежду им. От няколко дни се появиха прогнози, даващи шансове на БСП да прескочи бариерата, а буквално вчера от мъглата изскочи поредният „тъмен кон“ – новообразуваната партия „Сияние“ (на този феномен си струва да се обърне особено внимание). Не е нужен много дълбок анализ, за да заключим, че седемпартиен парламент предлага качествено различна и доста по-сложна комбинаторика в сравнение с петпартийния.
И така, основният въпрос е: ще успее ли новоизбраното Народно събрание да състави мнозинство, способно да излъчи управление? Краткият отговор е: правителство – може би, устойчиво управление, способно да решава тежките проблеми на страната – не. Нека разгледаме основните аргументи в подкрепа на подобно заключение.
Първото, сравнително по-лесно изпитание е набирането на 121 гласа, за да бъде избрано правителство. Ясно е, че дори да победи убедително, формацията на Радев не само няма да спечели абсолютно мнозинство, но и едва ли ще вземе повече от 100 мандата (дори има някои симптоми, че вместо висок прилив се очертава известен отлив).
Най-благоприятният развой за „Прогресивна България“
е БСП да премине бариерата, защото това е относително най-безпроблемния потенциален партньор. Но даже това да стане, двете формации заедно няма да се доберат до заветното мнозинство. И оттук започват трудностите.
Коалиция на Радев (и евентуално БСП) с Пеевски е невъзможна, а с Костадинов – крайно нежелана и за двете (трите) страни. Следователно, остават два възможни партньора – ПП-ДБ и ГЕРБ. Към настоящия момент много по-правдоподобен изглежда първият вариант, още повече той като че ли се пробва чрез служебното правителство. Има съвпадение по линия на обявения основен приоритет – борба с корупцията (разграждане на олигархичния модел), чиято ключова предпоставка също е общоприемлива (избор на нов ВСС и главен прокурор). Едно тактическо съюзяване на Радев и ПП-ДБ би могло, ако не да реши, то поне да приведе в движение тази задача.
Но този сценарий за правителство очевидно има своите противници както сред политиците, така и сред привържениците на двете формации (особено болезнено би го приело твърдото ядро на ПП-ДБ). Проблемът не е само в натрупалата се взаимна подозрителност, неприязън и геополитическа несъвместимост (“шарлатаните“ и досега определят позицията на Радев към войната в Украйна за „позорна“). Двете формации могат и да скалъпят някакво мнозинство (евентуално с участието и на БСП), но много трудно ще запазят единодействие извън задачата за обезвреждане на Пеевски. Допълнителна неяснота (която обаче скоро ще бъде поразсеяна) е липсата на информация относно социално-икономическата платформа на „Прогресивна България“.
Максимумът, който изглежда реалистичен, е кратко съжителство и
евентуално постигане на няколко тактически цели,
просто за да не се отиде веднага на избори. Това би било лош сценарий за Радев, особено ако не може да покаже солидни аргументи, че не повтаря злополучните грешки на ИТН. Възможно е той да поиска ново, този път по-голямо доверие, но няма гаранции, че ще го получи. Бившият президент е натоварен с прекалено големи, да не кажем смазващи очаквания, които силно ограничават терена му за маневри.
Ако вариантът за правителство на Радев и ПП-ДБ е проблематичен, но все пак осъществим, то алтернативата (някакво договаряне с Борисов) засега е в сферата на фриволните допускания. Това би било някакъв хипотетичен авариен вариант (при положение, че коалиция с ПП-ДБ се окаже неосъществима за „прогресистите“), но едва ли чрез пряко сътрудничество. Хипотези като „програмно правителство“ изглеждат неправдоподобни, особено за Радев в първата му поява и то след убедителна победа. Единствената
що-годе логична възможност е формиране на „голяма коалиция“
(Радев, ГЕРБ и ПП-ДБ) срещу Пеевски, която би имала и квалифицирано мнозинство, но на този етап това е чиста спекулация.
Проблемът при краткосрочно управление на Радев и ПП-ДБ е, че то няма да е в състояние да извърши съществен пробив в кръговата отбрана на статуквото, а в същото време ще консумира негативите от предизвикателствата пред властта и ще бъде подлагано на непрекъснати трусове заради кардиналните вътрешни различия по основни геополитически въпроси. Затова е логично всяка от страните много внимателно да претегли плюсовете и минусите от евентуално ангажиране с подобно начинание.
Втората, много по-трудна, дори на този етап неосъществима цел, е формирането на
квалифицирано мнозинство, способно да излъчи нов ВСС,
а чрез него и нов главен прокурор. Дори да допуснем, че заплахата от Пеевски, респективно неговото обезвластяване, биха могли да бъдат катализатор на центростремителни процеси, въобще не е ясно как подобно разнолико мнозинство ще постигне съгласие за персоналния състав на новите органи на съдебната власт. Освен това, мнозинството за съдебни реформи няма как да е независимо от съставянето и дейността на правителството, така че взаимните подозрения и претенции лесно могат да бламират и едното, и другото.
Логичното заключение е, че преходът към нормализация на българската политика, а по-нататък – към извършване на необходимите дълбоки преобразувания, изисква много по-сериозни промени в състава на политическата класа, отколкото появата на един-единствен, пък бил той и силен субект. Много вероятно е влизането на Радев да изиграе ролята само на пусков механизъм на необратими процеси, които самият той няма да може да контролира, още по-малко – еднолично да завърши.
Източник: Banker.bg
