Нашият влак пълзеше бавно нагоре по стръмна долина, която сякаш бе скрита от останалия свят. Отдясно на релсите река Лакси рязко се спускаше, обръщайки се на юг, за да изчезне в Ирландско море, разказва Майк МакИкърън от BBC.Тук-там пасяха овце, а мек аромат на жълт шипков храст се носеше във вагона. Взирах се навън, докато растителността изчезваше и ние се поклащахме все по-нагоре – и по-нагоре – докато влакът се извиваше около голото било на планината.
Виелица ни посрещна на горната станция, а аз гледах към морето, което се беше превърнало в беснеещи вълни. Гледката се простираше още по-далеч. Според фолклористите, това е мястото, от което могат да се зърнат седем царства, включително такива, които не фигурират на никоя карта. Видях Англия, Ирландия, Уелс, Шотландия и остров Ман, но оттук могат да се съзрат и царството на Мананан мак Лир – син на морето и цар на отвъдното в келтската митология – и небесното царство. За вярващите това пътуване е въображаемо поклонничество.
Снейфел, или „Снежната планина“, не е обикновен връх, а планинската железница Снейфел не е обикновен влак. Бях на остров Ман, на най-високия му връх, след като се качих на единствената електрическа планинска железница на Британските острови. Традицията да се изкачиш до върха е дълбоко вкоренена, но също толкова важно е да опознаеш самия влак – защото неговата история създава жив портрет на остров Ман. Това е разказ за безработица и емиграция, инженерни постижения и възхода на викторианския туризъм – и до днес той заема важно място в легендите на острова, разкривайки независимия дух в сърцевината на манкската идентичност.
Денят започна в Музея на Ман – националния музей на острова в Дъглас. Сградата на бившата болница по природа носи носталгия, с галерии, посветени на викингски сребърни съкровища, келтски кръстове и Тинвалд (най-старият непрекъснато действащ парламент в света), които синтезират 10 000-годишната история на острова в лесно смилаеми фрагменти. Основният ми интерес беше хронологията на железницата, което ме отведе до галериите за социална история и среща с Кейти Кинг, уредник по изкуство и социална история в музея.
В средата на XIX век остров Ман беше в криза“, каза тя, докато символично се пренасяхме назад във времето. „Населението почти не растеше, нямаше заетост, имиграцията беше експоненциална, а минната индустрия на острова се разпадаше. Правителството беше сериозно обезпокоено от всичко това.“
По онова време това беше често срещано оплакване в много общности на Британските острови. Но остров Ман – зависимост на Британската корона – имаше тайно оръжие: своя влиятелен лейтенант-губернатор сър Хенри Бруъм Лох, първи барон Лох. По време на управлението си между 1863 и 1882 г. той осъзнал потенциала на острова като дестинация за спа туризъм. Морските почивки процъфтявали по време на епохата на кралица Виктория, а остров Ман със своите пясъчни плажове и ободряващи води бил идеално разположен да се възползва от тенденцията.
В известен смисъл столицата на острова – Дъглас – била пожертвана в името на туризма. През 70-те години на XIX век се появила бляскава маркетингова кампания в лондонското метро, с идилични ветроходни лодки и красиви жени по бански костюми, която превърнала работническия пристанищен град в изискан курорт. Самото пътуване дотам – от пристанища като Блекпул, Уайтхейвън, Силът, Ардросан и Гринак с компанията Isle of Man Steam Packet Company (най-старата непрекъснато действаща пътническа параходна компания в света) – също било представено като екзотично морско пътуване към мистичен остров.
Скоростта на промяната била поразителна. В пика си 11 парахода на ден преминавали от Ливърпул, а до 1880 г. близо 350 000 посетители пристигали всяко лято. Открили се цели 1500 хотела, а само за десетилетие Дъглас бил преобразен с крайбрежна алея, кей и най-голямата бална зала в Европа. Въпреки моралното възмущение от влиятелната методистка общност, островът привличал множество неомъжени и неженени млади хора. С либерални закони за консумация на алкохол, той бил описван, по думите на Кинг, като „едно от най-развратените места в Британия“.
Всички тези туристи прекарваха времето си само в Дъглас, защото нямаше възможности да се изследва островът. Така че следващата логична стъпка беше да се построи влак.“
Така се появява Manx Electric Railway в северния край на Loch Promenade. Открит за първи път през 1893 г. до крайбрежния град Граудъл, той днес е най-старата електрическа линия в света, която все още използва оригиналния си подвижен състав. Две години по-късно е построена и планинската железница Снейфел като част от нов етап в туристическото развитие. Забележително е, че и двете свързващи линии все още функционират с голяма част от оригиналната си викторианска инфраструктура. И двете приличат на подвижни музеи.
Да чуеш тези истории е впечатляващо, но истинското вълнение идва от самото пътуване до Снейфел. Гледките са грандиозни, така че комфортът остава на заден план; удоволствието от тричасовото пътуване идва от това да се возиш. Първо, Manx Electric Railway се поклаща и лъкатуши по седемте мили до станция Дерби Касъл в Лакси; след това се прехвърляш на планинската железница Снейфел, която изкачва още пет мили до 621 метра надморска височина. Вътре вагоните са от полиран ясен и бор. Има остъклени вестибюли, огледални панели и плъзгащи се прозорци. За мен атмосферата беше като в Ориент експрес, но управляван от колекционери на влакови модели. За манкските хора легендите и реалността на този влак са част от тяхното колективно съзнание.
Когато железницата се откри, беше като научна фантастика“, каза ми Андрю Скарф, технически сътрудник в Manx Heritage Railways, когато го срещнах в депото. „Тълпи от хора идваха с ферибота само за да видят електрическите технологии и иновации. Това, за което рядко се говори, е, че ние изпреварихме света с 130 години в устойчивото пътуване. Още през 1890-те започнахме да произвеждаме собствено електричество, за да задвижваме железницата. Всичко започна тук.“
По думите на Скарф железницата имала по милион пътувания годишно в златните си години, като влакове тръгвали от Derby Castle Station към Лакси на всеки три минути. Днес туристическите традиции на остров Ман са избледнели, но влакът все още прави около 200 000 пътувания годишно – от април до октомври. Като мен, мнозина идват заради гледките през долините и полетата, докато влакът се катери покрай букови дървета и скалисти хълмове.
Преди свечеряване се изкачих до истинския връх на Снейфел, над релсите. Ирландия лежеше пред мен, а зад гърба ми – Уелс, Шотландия и Англия, гледайки на изток. Над мен, според манкските легенди, беше царството на „отвъдното“, легенда, още по-трудна за пренебрегване заради останките от викторианска обсерватория на върха. Около мен се разстилаше водното царство на Мананан мак Лир.
Всичко това беше смесица от реалност и измислица. И все пак, гледайки този остров, пълен с истории, осъзнах, че краткото ми пътуване с железницата Снейфел ме отведе на повече места, отколкото някога съм си представял. Изглежда като обикновен влак, но релсите на тази мъничка електрическа планинска железница продължават да поддържат живи както фантазиите, така и голяма част от историята и културата на остров Ман.
Източник: Economic.bg
