Черноморското градче Батуми в Грузия може и да е на стотици километри от България, но за Ангел Русев то се превърна в поредната сцена, на която родният химн звучи като заслужен финал на неговото представяне. На Европейското първенство през 2026 г. българинът официално затвърди мястото си в „Клуба на безсмъртните“. С шестата си поредна титла той не просто защити златото, а изравни постиженията на колоси като Николай Пешалов и Йото Йотов, превръщайки се в истински властелин на европейския подиум.
Как се кове история с контузия в коляното и защо титлата в Грузия е по-различна от всички останали
Пътят към този исторически триумф обаче далеч не беше лесен. С контузия в коляното, която до последно застрашаваше титлата му, Русев отново показа това, което го отличава от конкуренцията – желязната способност да мобилизира тялото и духа си под екстремно напрежение. Когато излезе за решителните 155 кг в изтласкването, той не вдигаше само щангата, а надеждите на цяла България и тежестта на една легендарна статистика.
Днес, само броени дни след успеха в Батуми, Ангел Русев говори в ексклузивно интервю пред Actualno.com и Sportlive.bg. Разговаряме с него за това как се поддържа гладът за победи, когато си спечелил всичко в Европа, и какво е усещането да знаеш, че си най-добрият на Стария континент в шест последователни години.
Здравей, Ангеле! Честита шеста европейска титла! Къде те намираме в момента?
– Здравейте! В момента съм на летището в Турция и чакам следващия полет към България.
Поздравления за шестата поредна европейска титла! Името ти вече се намира в историята. Коя беше първата мисъл, която мина през главата ти в секундата, в която пусна щангата при последния ти успешен опит?
– В самия момент нямах никави мисли в главата си, тъй като аз знаех, че с този мой сполучлив опит ставам втори, защото си мислих, че преди това грузинецът е тласнал 153 кг. И когато сметнах двубоя – и моя, и неговия – прецених, че няма как с тези килограми да стана първи. Отидох, седнах си и зачаках да видя дали ще стана първи на тласкане.
Когато се качи на най-високото стъпало на почетната стълбичка и чу химна, какво почувства този път по-различно от предишните пет пъти?
– По-различното беше, че се качвам за шести път и то в нова категория. Вече знам, че наистина съм в историята на спорта, тъй като съм първият, който става шест пъти пореден европейски шампион. Радвах се на общия успех – моя и на личния ми треньор.
В Батуми излезе на подиума с контузия. В един такъв критичен момент, когато тялото ти крещи да спреш, откъде намираш силата да го накараш да вдигне тези килограми?
– Моята сила идва откакто се роди синът ми Алдин. Оттам ми идва сила, мотивирам се още повече. Личният ми треньор Радослав Атанасов също винаги ми е давал съвети и насоки, и се е опитвал да ме мотивира и да ме успокои максимално, за да мога да изляза и да вдигна щангата. Той от много години знае, че аз на всяко състезание имам някаква контузия и болка, а той винаги знае как да ме настрои – да ми превключи „супер режима“.
Пътят на българския щангист често е осеян с несигурност и закъснели възнаграждения. Как успяваш да съхраниш чистата си любов към спорта, когато реалността извън залата се опитва да те демотивира?
– Може би нямахме перфектни условия за подготовка, може би нещата в самата ни федерация (с годините, не говоря само сега, но в момента наистина е най-зле) не работят. Нас наистина просто съединението ни направи по-силни. Събрахме се хора, които доста време сме били заедно. Треньорите ни опитаха максимално да ни сплотят, защото именно това сплотяване ни направи още по-добри, още по-силни. Започнахме да тренираме по доста по-тежък начин, с по-тежка програма. В националния отбор имаше невероятна дисциплина. Подкрепата на хората също беше важна – много хора ни подкрепиха, защото знаеха, че ние нямаме никакви средства, нямаме никакво възстановяване и въпреки това се опитваме да бъдем на лагери.
Има ли тежест в живота ти, която е по-страшна от тази на лоста? Може би очакванията на хората или отговорността да си модел за подражание?
– Най-тежката щанга, която съм вдигал в живота си, е синът ми. Но досега на раменете си носих и тежестта, че съм петкратен европейски шампион, че трябва да бъда пример за много хора как човек може да се бори с болката. Доста тежи. Доста очаквания падаха върху мен и това, малко или много, ме мотивира.
Да се върнем в Русе – към онова малко момче, което за първи път прекрачва прага на залата. С каква мечта влезе вътре тогава и прилича ли тя на сегашната ти реалност?
– Първият ден, когато влязох в залата, влязох просто, за да потренирам. Аз съм тренирал бокс и исках да пробвам нещо различно. След месеци вече осъзнах какво мога, започнаха големите мечти, започнах да гледам щангисти, които бяха на това ниво, на което съм аз в момента. Мечтаех за Европейското през 2014 година и така цялата ми кариера се ориентира към мечтаенето и постигането. Още не съм сбъднал най-голямата си мечта – да бъда на Олимпийските игри, но дори и да я постигна, ще се роди нова мечта за нова Олимпиада и т.н.
Няколко пъти вече спомена сина си – Алдин. Какво би му пожелал – лесен път или осеян с трудности и препядствия като твоя?
– Бих му пожелал да избере това, което иска той. Да следва мечтите си и да учи (за мен това е най-важно). По какъвто и път да поеме в живота аз винаги ще бъда до него и ще го подкрепям. Ако имаше една вълшебна лампичка, нямаше да му пожелая да „избухне“ изведнъж, а бих искал точно като баща си – с болка и мъчения да се изкачва нагоре.
Семейството е твоята крепост. Кои бяха думите на хората до теб в най-трудните ти моменти, които не ти позволиха да свалиш гарда и да се откажеш?
– Много пъти съм бил на прага на отказването – дори преди да имам семейство. Но не искам да бъда предател за моите треньори и моите близки. Не искам да се отдалеча от спорта, който обичам. Защото аз наистина много го обичам този спорт, не го правя заради медали или пари. Имало е и странични помощи, които са ме мотивирали да се върна в залата и са ме карали да се влюбвам още повече в щангите.
След като се изравни с най-големите имена в този спорт кое е нещото, на което искаш да научиш младите, на които тепърва им предстои да извървят твоя път?
– Да бъдат добри хора. Да бъдат борбени, защото никога не се знае откъде може да те удари животът. Да следват мечтите си. Но на първо място винаги е да бъдат добри хора, защото колкото и добър спортист да си, не си ли добър човек, никога няма да спечелиш.
Ти каза, че мечтаеш за още много титли, но ако утре свалиш трикото за последен път, като какъв човек се надяваш да те запомнят хората?
– Искам да видят Ангел Русев не като един от най-добрите спортисти на тази страна, а като един нормален добър човек, който иска просто да бъде пример на много деца, подрастващи и не само, защото въпреки, че съм млад, смятам, че мога да дам пример и на големите.
Автор: Кристин Попова
Източник: Актуално
