Оставката на президента Румен Радев, обявена на 19 януари и депозирана ден по-късно в Конституционния съд, се превърна в катализатор на процеси, които отдавна тлеят в българската политика. Почти мигновено общественото внимание се насочи не толкова към самия институционален акт, колкото към неизбежния му политически прочит. Веднага след съобщението основната тема в медиите стана как и с кого Радев ще участва в предстоящите избори и какво ще означава това за вече разклатената партийна система.
Спекулациите за мандатоносителя, бъдещата формация и персоналния състав на екипа му заляха публичното пространство, но зад този шум се очертава далеч по-съществен въпрос – дали навлизането на Радев на партийния терен няма да се окаже фатално за немалка част от съществуващите политически сили.
Ходът на Радев не може да бъде разглеждан като рутинно слизане от една позиция и преминаване към друга. С тази оставка той окончателно се отказа от ролята на надпартиен арбитър и пое риска да бъде оценяван не чрез символния капитал на президентската институция, а чрез суровата логика на изборната конкуренция. Това е качествена промяна от политическа фигура, която бяхме свикнали да виждаме да коментира и критикува, към играч, който трябва да предлага решения, да прави компромиси и да носи пряка отговорност.
Обръщението на Радев към българските граждани беше внимателно структурирано и ясно адресирано към натрупаното обществено недоволство. Искането на прошка в началото прозвуча като морален жест, но същинското послание дойде след това – острата критика към „порочния управленски модел“, който има външните белези на демокрация, но функционира като олигархия.
Макар този наратив да не е нов, контекстът му вече е различен. Това не прозвуча като диагноза на случващото се, а послание към всички онези българи, които се противопоставят на този модел – протестиращите на площада и онези, които не гласуват, защото не се припознават в нито една политическа сила.
Реакциите след подадената оставка показаха колко уязвима е системата. Социолози и анализатори почти хорово заговориха за формация, която ще „отхапе“ електорат от всички посоки – от левицата, през центъра, до ръбовете на протестния и националистическия вот.
Подобна прогноза сама по себе си е признание за дълбоката ерозия на партийната идентичност в България. Очакванията за центристка платформа, лишена от строги идеологически рамки, засилват усещането, че проектът на Радев може да се превърне в своеобразен сборен пункт за разочаровани избиратели с различни, дори противоречиви очаквания. Именно тази идейна разтегливост засега му носи предимство, но пък крие и сериозен риск на по-късен етап, когато все пак трябва да предложи конкретна програма.
Както обикновено се случва в подобни моменти, около потенциалния победител започна политическо „усукване“. Симпатизанти, бивши служебни кадри и публични фигури побързаха да заявят лоялност или поне добронамерено отношение. Част от тази подкрепа изглежда искрена, друга – прагматична, а трета – откровено службогонство.
Това поставя пред Радев ключовия въпрос за кадровия подбор. Ако новият проект се превърне в сбор от познати лица и рециклирани биографии, обещанието за промяна бързо ще се обезцени. Ако обаче успее да наложи нов стандарт, той би могъл да зададе различна логика на своето политическото участие.
Бившият говорител на служебните кабинети на Румен Радев – Антон Кутев и анализаторът Слави Василев са първите, които публично обявиха, че ще се включат в предстоящия проект.
Допълнително напрежение създава и чисто технологичният проблем с регистрацията. Сроковете до предсрочните избори са изключително кратки за създаване на нова партия, което логично породи слухове за използване на вече съществуваща регистрация или за коалиционна формула. Бившият началник на кабинета на президента – Иво Христов, отхвърли категорично възможността Радев да прибегне до „партия втора ръка“. Той подчерта, че личният му авторитет е достатъчен, за да легитимира самостоятелен проект, независимо от юридическата конструкция. Въпреки това мнозина коментатори заложиха на „България може“. Тази възможност обаче беше категорично отхвърлена от съпредседателя на формацията Кузман Илиев. Но по думите му „България може“ би могла да се включи в коалиция, ако Радев създаде такава и покани партията му да участва.
Реакциите на останалите партии още по-ясно очертават залога. Почетният председател на Алианса за права и свободи Ахмед Доган бе първият партиен лидер, който открито намигна към евентуален съюз с президента в оставка.
Зам.-председателката на парламентарната група на ГЕРБ Деница Сачева и външният министър в оставка Георги Георгиев омаловажиха заявката на Радев. Сачева заяви, че „ГЕРБ няма да се бори с г-н Радев и с неговия политически субект, а ще остави на г-н Радев да се бори с реалността“. Георгиев пък изрази „тревога“ по отношение на външно-политическите нагласи, намеквайки за привързаността на Радев към Русия, и подчерта, че се надява след неговото влизане в политиката геостратегическите избори на България от последните 30 години да не бъдат „изместени в посока, в която на българските граждани няма да им хареса“.
Обединението „Продължаваме промяната“- „Демократична България“ и „Възраждане“ заеха позиции, опитвайки се едновременно да се разграничат и да отхвърлят възможността, че явяването на Радев на изборите може да се окаже разгром за редица партии.
Председателят на „Продължаваме промяната“ Асен Василев отправи задочно и редица въпроси към Радев. „Първият въпрос е дали той иска силна България в силна Европа или иска България по Орбанов модел, която да играе ролята на троянски кон в Европейския съюз и да спъва интеграцията“, започна той.
„Чухме, че той се радва, че сме влезли в еврозоната. В същото време каза, че трябвало да има референдум. Конституционният съд каза, че такъв референдум е невъзможен. Имаше една година на обществено обсъждане на плана за въвеждане на еврото от 30 юни 2021 до края на май 2022. Защо тогава не чухме за референдум?„, попита още Василев.
Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов пък заяви: „Очаквам следващата стъпка на бившия президент да е да поиска излизане от НАТО. Не знам защо този, който е писал речта на Радев, не му го е написал – в крайна сметка това също го пише в програмата на „Възраждане“.
Каквото и да казват партийните лидери, очакванията за бързи и радикални промени трудно биха се превърнали в реалност, ако изборите произведат фрагментиран парламент и необходимост от прекалени компромиси. Затова истинската интрига не е кой ще бъде в екипа на Радев или под каква регистрация ще се яви. Истинският въпрос е колко от съществуващите партии ще успеят да преживеят удара от този нов фактор, ако наистина вземе огромен брой гласове, както някои социолози предвиждат?
Навлизането на Радев в партийния терен е симптом на дълбока криза на представителството и на изчерпване на доверието към познатите политически схеми. Дали този процес ще доведе до реално пренареждане на системата или просто до ново преразпределение на разочарованията, ще стане ясно след изборите. Но едно вече изглежда сигурно – нашият политически пейзаж след тях няма да е същият.
Източник: Banker.bg
