Нито каноните от Студената война, нито „всичко наведнъж“ са приложим подход в условията на многополярност
Иван Санки, Джошуа Хендерсън – „Американ Консерватив“
В следващите седмици администрацията на Тръмп ще оповести новите стратегии за национална сигурност и за отбрана. Тези документи дават отлична възможност на Белия дом да представи една последователна и непротиворечива стратегия към Китай.
При първия мандат на Тръмп се очерта поврат в американската стратегия към Китай: приключи епохата на някакъв тип обвързване и започна нова епоха на неконтролирана конкуренция между велики сили. Но десет месеца след началото на втория мандат, подходът на САЩ към Китай е разнопосочен. Някои действия са „джексониански“ (в стила на президента Ендрю Джексън – бел.пр.), бързи и резки: натискът върху Панама за изтласкване на Китай от управлението на канала или налагането на шокиращи мита в „Деня на освобождението“. Други са в руслото на дългосрочна игра между велики сили: анонсирането на новата стратегическа система за противоракетна отбрана „Златен купол“, потвърждаването на сделката за продажба на ядрени подводници на Австралия и координираните със съюзниците усилия за ограничаване на тяхната технологична зависимост от Китай. Но в същото време личните инициативи на президента Тръмп по-скоро наподобяват на сключване на сделки: спазаряване на по-ниски мита срещу търговски сделки, съгласие за продажба на високотехнологични чипове на Китай в замяна на доставки на редкоземни елементи и ограничаване на обвързването с Тайван като знак на добра воля и разбирателство с китайските лидери.
Възникват основателни въпроси. Опитват ли се САЩ да сдържат нарастването на китайската мощ или се подготвят за дългосрочно съперничество? Означават ли тези стъпки скъсване с Китай или предоговаряне на условията за сътрудничество? Каква ще бъде тенденцията – конфронтация или примиряване? Към настоящия момент отговорът е: изглежда всичко това накуп. Октомврийското търговско споразумение между Тръмп и китайския президент Си Дзинпин е приветствано като стъпка към стабилизиране на търговския аспект на отношенията между страните. Но то подлежи на ежегодно подновяване, което го прави рисково начинание, докато не е „закотвено“ в по-цялостно дефиниране на интересите и целите на САЩ. Ако „Америка на първо място“ поставя интересите на американския народ над наследените ангажименти към един отмиращ международен ред, какво би изисквало това от новата стратегия към Китай?
Най-кратко формулирано, три неща: балансиране спрямо Китай, без да се цели неговото поражение; разработване на гъвкава, прагматична политика както към Китай, така и към неговите съседи; инвестиции с оглед поддържане на технологичното предимство и индустриалната независимост на Америка.
Някои от стратезите на Републиканската партия в подхода си към Китай привиждат максималистки крайни резултати, като възстановяване на превъзходството на САЩ или постигане на победа в една нова Студена война. Други се обявяват за интензивно, но с открит край състезание между велики сили в защита на комплекса от ангажименти, наследени от ХХ в. Но подобни възгледи са глупави. Китай вече не е изгряваща сила, той е завършена такава, с по-голяма икономическа, технологична и военна мощ, отколкото някога е имал СССР. Китай няма да се срине или да се преклони пред американското лидерство. Но това не е бедствие. Съединените щати бяха създадени, за да „осигурят благата на свободата“ (както пише в нашата Конституция) за своя народ, а не за да го натоварят с бремето и цената на безкрайно съперничество между велики сили.
Постигането на тази мисия изисква нови (а може би стари) концепции за отбранителна и външна политика. „Храмът“ на външната политика на републиканците, колкото и разделени да изглеждат, все още се сплотява в полза на решителността и мира чрез сила. За последните 35 години тези импулси бяха насочени към господство и налагане на военно превъзходство чак до границите на нашите противници. Днес финансовата цена и военните рискове от такъв подход далеч надхвърлят ползите му за американския народ. САЩ не трябва и не могат да възстановят превъзходство над Китай около границите му. Опитите за постигане на тази цел само ще засилят напреженията, които застрашават собствената ни страна. Алтернативата е подходът „мир чрез сила“ да се насочи към постигане на баланс на силите в по-широк периметър около Китай, където американската мощ е все още реална и защитима. Те ще ни възпират толкова, колкото ние възпираме тях. Това няма да се хареса на политиците, привързани към представите за американската мощ от началото на нашия век, но ще предотврати доминирането на Китай в по-широк регионален мащаб. А това е достатъчно.
Както държавният секретар Марко Рубио заяви в едно интервю в началото на годината (публикувано неотдавна в „Банкеръ“, https://banker.bg/2025/11/24/marko-rubio-politika-vanshna-interes/– бел. пр.), светът е многополюсен. Поради своята неяснота, многополярността предлага по-големи възможности за маневриране. Затова стратегията на „Америка на първо място“ трябва да представлява творческо, динамично начинание. В Азия, както и в Европа, внасянето на гъвкавост в американската външна политика изисква трезва преоценка на нашата ригидна система от съюзи. Просто казано, САЩ трябва да ограничат своето доминиране в собствените им коалиции. Тъй като всеки съюзник на САЩ се нуждае от нас повече, отколкото ние се нуждаем от него, отдръпването ще ги принуди да си помагат сами чрез по-високи разходи за отбрана и по-добро вътрешно-регионално сътрудничество. САЩ не бива да изпадат в параноичния страх, ако някои наши съюзници потърсят двустранни споразумения с Китай. Днешният спор между Китай и Япония напомня, че лошите отношения на наши съюзници с Китай също могат да навредят на американските интереси.
Поддържането на геополитическа гъвкавост изисква идеологията да отстъпи на заден план. САЩ не могат да си позволят да изграждат „коалиции на демокрациите“ (както настояваше администрацията на Байдън) за противопоставяне на Китай, ако тези коалиции имат пренебрежимо малък принос към баланса на силите или отблъскват потенциални партньори, несъответстващи на някакви произволни идеологически стандарти. Вместо това трябва да си сътрудничим по-тясно с недемократични или неясно позиционирани държави, като Индия и повечето от членуващите в АСЕАН. (В този контекст вж. публикуваното в „Банкеръ“ интервю с министър-председателя на Сингапур Лорънс Уонгр https://banker.bg/2025/11/19/prehod-svyat-singapur-lorans-uong/ь – бел. пр.) Най-големият успех в това отношение би била Русия, нашият единствен съперник, разпростиращ се едновременно в Европа и Азия. Четирите години война в Украйна показаха границите на „безграничното партньорство“ между Русия и Китай, както в материално, така и в дипломатическо измерение. Никакъв американски голям жест не е способен да тласне Русия към огледален резултат на пробива по времето на Никсън, но така, както американската политика доведе до сближаване между двете държави, една по-мека наша позиция в Европа би могла, с течение на времето, да внуши на Кремъл ползите от евентуално дистанциране от Китай. Постигането на такъв резултат си струва усилията.
Изправени пред глобален баланс на силите, при който не доминират, САЩ трябва във все по-голяма степен да примиряват своите национални интереси с тези на съперниците ни, вместо да ги отричаме или морализаторстваме. Противоречията между САЩ и Китай по въпросите на търговията и технологиите са преплетени и се подсилват от политически различия: идеологията, структурата на азиатската архитектура за сигурност, американските съюзи, регионалното въоръжаване и бъдещето на Тайван. Поставянето на „Америка на първо място“ налага да се търсят начини за смекчаване на тези различия, например чрез двустранни споразумения за контрол на ядрените въоръжения или приглушаването на реториката по темата „демокрация срещу автокрация“.
Що се отнася до Тайван, изходната точка трябва да бъде изчистена от сантименталност: този въпрос не е жизнено важен за регионалния баланс на силите. Да констатираме това не означава да изоставим Тайван или да прекратим усилията за предотвратяване на евентуална китайска инвазия. Това предполага САЩ да направят всичко по силите им за снижаване на риска от война в Тайванския проток и да се приеме, че заради Тайван не си струва да рискуваме въвличането на американските тихоокеански сили или на цялата ни страна във война. Стратегията на „Америка на първо място“ отдава същото значение на убеждаването на Китай, че той няма нужда да нахлува в Тайван (заради страха от неизбежна тайванска независимост), колкото днешния фокус върху военното сдържане, от който Вашингтон е обсебен днес.
Казаното не означава, че политическото взаимодействие се приравнява към унизително пазарене за сделки. Американската политика към Китай трябва да следва предложената от Никсън версия на „златното правило“: не причинявай на другите това, което не би искал те да причиняват на теб. Ако Китай играе грубо, САЩ трябва да отговарят в същия дух.
Накрая, по въпроса, който се превърна в притегателен център на вниманието още от началото на втория мандат на Тръмп: „Америка на първо място“ трябва да възприема митата като инструмент, а не като цел. Целта е осигуряване на независима американска икономика, открита към света, но никога разчитаща изцяло на една-единствена страна (най-малко на Китай) за критично важни входящи ресурси. Ако САЩ решат да прибегнат към икономическа война на изтощение, не бива да забравяме, че Китай много пъти е успявал да накара народа си да понесе такива трудности, каквито един американски президент никога не би могъл да наложи на американците и при това да запази поста си. Следователно, нашата стратегия трябва да разглежда икономическото състезание като маратон, който може да бъде спечелен чрез вътрешна иновационна и индустриална политика, а не с помощта на наказателни мита. Успехът означава да се поддържа технологично превъзходство над Китай в редица ключови сектори и систематично да се елиминират тесните места във веригите на доставки, които дават на съперниците ни лостове за въздействие върху критично важните американски индустрии. Търговските сделки и спешните преговори за осигуряване на доставките не могат да заменят надеждното производство у дома. Експортният контрол ще има поддържаща роля, но истинският източник на американското икономическо величие остава вътрешната иновация. Ако САЩ не могат да осигурят местната иновация – чрез динамика на частния сектор, достъп до чужди пазари, целева индустриална политика, изследователска и развойна дейност във водещите университети и набиране на таланти от цял свят – ние неизбежно ще загубим технологичното съревнование.
Стратегията на „Америка на първо място“ трябва да приеме устойчивостта на китайската мощ. Вместо да обременява американския народ с десетилетни усилия за балансиране на ръба на войната, тя се стреми към баланс на силите с помощта на основани на интереси коалиции, внимателно разпростиране на американската мощ и стратегически компромиси. „Америка на първо място“ цени гъвкавостта повече от носталгията по един умиращ „либерален ред“. Тя безкомпромисно преоценява кои ангажименти на САЩ допринасят за нашите интереси, прекратява тези, които не допринасят и, когато е необходимо, предефинира самите интереси на САЩ.
Превод: Александър Маринов
*„Америка на първо място“ (America First) е термин, обозначаващ идейно-политическо течение в САЩ, което изтъква необходимостта решенията във външната и вътрешната политика да отдават приоритет на интересите на САЩ пред интересите на други нации и държави. Типичните му проявления са ненамеса във външни конфликти и протекционистка търговска политика.
Терминът е въведен от президента Удроу Уилсън по време на предизборната му кампания през 1916 г., когато той призовава Америка да запази неутралитет в Първата световна война. Особено силно е влиянието на Комитета „Америка на първо място“ през 30-те години на миналия век, лобиращ срещу намесата на САЩ във Втората световна война.
Този възглед става отново популярен след успешната кампания на Доналд Тръмп през 2016 г. и по време на първия и втория му президентски мандат. „Америка на първо място“ фактически се превръща в официална външнополитическа доктрина на администрацията на Тръмп и според редица социологически проучвания от 2017 г. досега се подкрепя от повече от половината американци.
Източник: Banker.bg
