През 2026 г. отбелязваме 150 години от рождението на Джек Лондон. Книгите му разказват за видяното и преживяното от самия него. А на него му се е наложило да преживее много. Той пробвал много професии и занятия, преди да стане писател. И с писането си той далеч не веднага постигнал успех. Роден в бедност, той успял – с ума и трудолюбието си – да стане първият в историята писател милионер.
Джон Грифит Чейни (това име му било дадено при раждането) се появил на бял свят в Сан Франциско. Чейни бил за кратко. Фамилията Лондон започнал да носи, след като майка му се омъжила за Джон Лондон. Дали бащата на момчето ѝ е бил официално съпруг, не се знае. Когато бъдещият писател бил дете, семейството му няколко пъти се местило – все в района на залива Сан Франциско, докато не се установило в Оукланд. Сега в града има площад „Джек Лондон“.
На десетгодишна възраст бъдещият писател започнал да работи като разносвач на вестници. „Тичах из града и между другото се учех да се бия, учех се да бъда нагъл, нахален, да баламосвам“ (тук и по-надолу с курсив са дадени цитати от произведенията на Джек Лондон, в скоби е посочено заглавието на произведението, в дадения случай – автобиографичната повест „Джон Ечемиченото Зърно“).
После момчето няколко пъти сменяло работата си. Работило в склад, където помагало за доставките на лед, в кегелбан, като чистач в бирарии в парка.
На 14 години Джек се снабдил със скиф с подвижен/прибиращ се/ кил и плувал с него в района на Сан Франциско и на Оукланд.
Скоро след като навършил 15 години, постъпил на работа в консервната фабрика Hickmott Canning Company. Няколко месеца работил най-малко по 10 часа на ден, понякога 18 – 20 часа, веднъж изкарал 36 часа непрекъсната смяна.
В консервната фабрика му плащали десет цента на час (приблизително сегашните 3.6 долара). За сравнение – халба бира струвала 5 цента.
Скифът не му излизал от ума и той решил, че единственият начин да се измъкне от плена на консервната машина е да отплува в морето.
Джек Лондон – Бракониерът на стриди
Парите не стигали. Джон се обърнал за помощ към чернокожата бивша робиня Дафна Виргиния Прентис, която някога му била бавачка и дойка, а след това дълги години била един от най-близките му хора. Джон наричал бившата си бавачка мами Джени. Мами Джени била първата, която го нарекла Джек.
Тя казвала, че когато момчето се хвърля към нея, прилича на играчка, която мърда ръце и крака, когато ѝ дърпаш конците ‒ Jumping Jack (в Европа аналогичната играчка се наричала хампелман (нем.) или пантин (фр.), в Русия на този принцип били конструирани мечетата с подвижни лапи – дървени играчки‒марионетки от село Богородское).
Бавачката дала назаем на „бялото си синче“ $300 (приблизително сегашните $10 700). С тях Джек купил от стридения пират Французина Франк платноходката Razzle Dazzle, което в превод означава „суматоха, веселба, показност, прах в очите. Така самият Джек станал стриден пират.
Фермите за стриди се намирали на държавна земя, която била прехвърлена в собственост на железопътната компания Southern Pacific Railroad, а тя ги отдавала под наем на производителите на стриди. Стридените пирати нощем извършвали набези в чуждите участъци, а на другия ден продавали плячката си на пазара.
Стриденото пиратство било криминално престъпление, но Джек сметнал, че затворът е по-добър вариант от консервната фабрика. Например работният ден е по-кратък. И още една подробност – „къде-къде по-романтично е да си стриден пират или арестант, отколкото роб на машината“ („Джон Ечемиченото Зърно“).
В сборника разкази на Джек Лондон „Разкази на рибарския патрул“, създадени, по думите на автора, по реални събития, може да се намерят подробности за това какви пари са изкарвали стридените пирати.
„‒ На това корабче има товар за най-малко двеста долара – пресметнах аз. ‒ Бих искал да знам колко време им е отнело да направят такъв улов?
‒ Три или четири дни – отговори Чарли. Добър доход за двама – по двадесет и пет долара на ден за всеки“ (разказът „Набегът срещу пиратите на стриди“).
Двадесет и пет долара на ден (приблизително $890 в съвременни пари) – това е 25 пъти повече, отколкото в консервния завод при десетчасов работен ден.
Жиивотът на пирата на стриди силно се различавал от живота на работника. Това бил изпълнен с приключения живот. Французина Франк, който ревнувал приятелката си от Джек, се опитал да таранира лодката му с шхуната си. Франк се отказал от тарана, след като видял насочената към него двуцевка.
Веднъж Скоти, помощник на Razzle Dazzle, някак си успял да подпали главното платно на платноходката. Джон стигнал до брега само с кливера (наклонено триъгълно платно). Основното развлечение на стридените пирати било пиенето на алкохол, което често завършвало със сбиване.
Парите станали много. Веднъж Джек за 12 часа изпил 180 долара (около $2850 в съвременни пари). И бил убеден, че такива 12 часа са много по-добри от 12-часова смяна в консервната фабрика.
Джек Лондон – Морякът
Барът на Джон Хейнолд First and Last Chance в Оукланд съществува от 1873 година. Джек Лондон за първи и далеч не за последен път го посетил вероятно през 1886 година (на 9 или 10 години). Днес площадът, на който се намира заведението, носи името на Джек Лондон.
Две желания накарали Джек Лондон отново да смени професията. Той искал да спре пиенето и да види далечни страни.
На 17-годишна възраст станал матрос на риболовната шхуна „Софи Съдърланд“. След 51 дни плаване и въздържане от алкохол с кораба той стигнал до японските острови Бонин. След престоя на островите започнал тримесечен лов на морски тюлени – от северните брегове на Япония до Берингово море.
За един месец плаване като матрос той получавал по 30 долара. Но всичките заработени пари били изпити по време на обратния път в Йокохама и след като матросите слезли на брега в Сан Франциско.
Джек отново започнал работа във фабрика – този път за обработка на юта. 10 цента на час, 10-часов работен ден. За добра работа била обещана надбавка – до $1.25 на ден. Но с надбавката го излъгали.
По това време Джек започнал да посещава Оукландската библиотека.
Когато научил, че излизащият в Сан Франциско вестник Morning Call е обявил литературен конкурс, Лондон решил да участва в него. Той написал есето „Тайфун край японските брегове“, основано на опита му от плаването на „Софи Съдърланд“. Тъй като нямал почивни дни, му се наложило да прекара две безсънни нощи. Спечелил първа награда ‒ $25, малко по-малко от месечната му заплата във фабриката.
Второто място заел студент от Станфорд, третото – студент от Калифорнийския университет в Бъркли. Победата в конкурса породила в него надеждата, че някога може да стане писател.
Сред фабриката за обработка на юта работил като огняр в машинното отделение на електроцентрала. След като работил там известно време, научил от сменника си, че за $30 на месец върши работа, която преди него са вършили двама за по $40 всеки. Заради това напуснал фабриката и станал скитник. През 1894 година прекарал 30 дни в поправителен затвор за скитничество.
След това Джек се върнал в Калифорния, за да получи образование. След като завършил ускорен курс за средно образование, постъпил в Калифорнийския университет. С парите за обучението му помогнал един собственик на бар – услужил му с $40 без лихва и без залог.
След като изкарал една година в университета, Джек решил, че ще мине и без висше образование. И започнал да пише стихотворения, статии, разкази.
За да се издържа, започнал работа в машинна пералня. „Здравата работиш. Ако продължаваш така и занапред, само първия месец ще получиш тридесет долара. Следващия месец ще получиш цели четиридесет“ („Мартин Идън“). Освен 30-те долара на месец на работниците им се полагала безплатна храна (обикновено Джек харчел за храна $20 на месец).
Джек Лондон – Златотърсачът
Джек Лондон сравнява златотърсачите, преминаващи през прохода Чилкут, в романа си „Дъщерята на снеговете“ с „безкрайна върволица мравки“.
На 16 август 1896 година на потока Рабит крийк, вливащ се в река Клондайк (Юкон, Канада), били открити залежи от злато. До Калифорния новината стигнала чак през 1897 година. Тълпи от желаещи да забогатеят поели към Юкон.
Златната треска обхванала и 62-годишния Джеймс Шепърд, мъж на едната от двете сестри – дъщери на втория баща на Джек Лондон. Той бил готов да заложи къщата си и да тръгне да търси злато. Но при едно условие – заедно с Джек.
На 25 юли 1897 година Шепард и Лондон отплували за Аляска. Към тях се присъединили още трима златотърсачи. На 2 август петимата слезли на брега в град Джуно. Следващата част от пътя преминали с канута. После – пеш, през прохода Уайт.
„Именно такава среща имах с един човек на Пътеката на умрелите коне. На мнозина им струвало живота прекарването на снаряжението през Снежния проход през 1897 година – ненапразно пътеката била наречена така. Още с първите студове конете измираха като мухи и от Скагуей до Бенет се бяха натрупали цели планини от мърша“ („Среща, която трудно се забравя“).
По-нататък – пак на канута, до пътеката Чилкут в Бреговите хребети (Крайбрежните Тихоокеонски хребети), на границата между САЩ и Канада. В прохода канадската полиция проверявала дали златотърсачите имат достатъчно провизии, за да продължат пътя си.
Джек писал на Мейбъл Епългарт, в която бил влюбен: „Ще трябва да измина 25‒30 мили (32‒48 км – „Пари“). Снаряжението ми тежи 1000 фунта (454 кг –„Пари“)“. На последния етап преди срещата с конната полиция теглото на товара било вече 150 фунта (68 кг). Шепард разбрал, че няма сили да продължи пътя и тръгнал обратно, за да се върне с първия кораб в Сан Франциско. На 8 декември Джек и спътниците му били на езерото Линдеман. Там те направили две лодки, с които продължили по-нататък.
Джек успял да стигне до Доусън и дори да си запази участък, в който да копае.
Златна жила не намерил. Успял да намери малко пясък за всичко на всичко 4.5 долара. Поради това, че на Аляска нямало пресни плодове, се разболял от скорбут. И тогава решил пак да смени професията – решил, че за да се измъкне от бедността, ще стане писател. На тавана на колибата, в която прекарал зимата в Аляска, той издълбал с нож думите „Джек Лондон, златотърсач, писател, 27 януари 1898 година“.
През 1968 година бизнесменът Ръс Кингман научил, че е намерена колибата, в която се предполага, че е презимувал Джон Чейни (Джек Лондон). Кингман отишъл на мястото на находката заедно със сержант Ралф Годфри, графолог от отдела за борба с фалшификациите в полицията на Оукланд.
Експертът потвърдил автентичността на надписа, издълбан от бъдещия писател. След това колибата била демонтирана и разглобена. Гредите били разделени на две равни части, от които след това били направени вече две колиби. Едната сега се намира в Доусън, а другата – в Оукланд. И в двата града смятат Лондон за свой знаменит земляк.
Джек Лондон – Начинаещият писател
През 1966 година деканът на факултета по английски език и литература в Университета на щата Юта Кинг Хендрикс прочел лекция, посветена на Джек Лондон като майстор на късия разказ. В лекцията били изнесени подробни данни за доходите на Лондон от писателския му труд.
За щастие на изследователите, от самото начало на писателската си кариера Лондон си водел подробни записки: на кое издание и кога е предлагал свое произведение, отговорът на изданието, размерът на хонорара в случай на публикуване.
През ноември 1898 година 22-годишният Джек Лондон продал първия си разказ „За онези, които са на път!“ на списание The Overland Monthly за $5 (сега приблизително $200).
Списанието не бързало да изплати хонорара, така че Лондон дори мислел да се откаже от литературния труд.
Реакцията му е добре описана в романа „Мартин Идън“: „Пет долара за пет хиляди думи! Вместо два цента за дума – един цент за десет думи! И на всичкото отгоре издателят го затрупва с похвали, уведомявайки го, че чекът ще му бъде изпратен веднага щом разказът бъде отпечатан! Значи всичко е било лъжа – и че минималната цена е два цента за дума, и че плащат при приемането на ръкописа. Всичко е било лъжа и той чисто и просто се е хванал на въдицата. Ако знаеше това по-рано, не би се заловил с писане“.
Светът тогава можел да изгуби прекрасен писател. Но за щастие, след това дошло друго писмо. Излизащото в Бостън списание Black Cat му предложило 40 долара за разказа „Хиляда смърти“, при условие че той ще направи в разказа редица промени (в „Мартин Идън“ героят получава тази сума от списанието „Бяла мишка“ за разказа „Водовъртеж“).
Това, по думите на самия Джек Лондон, били „първите пари“, които той получил за публикуван разказ. Петте долара за „За тези, които са на път“ за него явно не били пари. През 2017 година броят на списанието Black Cat с разказа на Лондон бил продаден на търг за 344 долара 75 цента.
А през 1899 година той продължил да пише. Разкази, шеги, стихове, есета. Пишел много, постоянно.
Той строго спазвал принципа: да пише 1000 думи на ден, понякога 1500, да го прави всеки ден, независимо от местопребиванието си, от здравословното си състояние или от наличието на отвличащи от работата фактори.
Той разпращал разкази по редакциите на веестници и списания. Най-често получавал откази. Например през септември 1898 година изпратил във вестник Bulletin очерка „От Доусън в океана“ с дължина 4000 думи. Отговорът на редактора бил следният: „Интересът към Аляска учудващо угасна. Освен това по темата е написано толкова много, че според мене не ни е изгодно да купим разказа Ви“. Лондон изпратил очерка до списание Outing. Отказ. Направил опит и с вестник San Francisco Examiner. Пак отказ. Писал и до вестник Western Press. Пак отказ.
И накрая редакторът на вестник Buffalo Express се съгласил да плати за очерка 10 долара и го публикувал на 5 юни 1899 година. В бележника на Джек Лондон има записано, че месец след публикацията му се наложило да напомни на редактора за хонорара, за да си получи парите.
От ноември 1898 година до май 1903 година 140 негови текста били приети за отпечатване, но 650 пъти получил отказ.
Той продължавал да получава по пет или десет долара за разказ. Но тъй като започнали да го печатат по-често, не зарязал писателството.
Пробивът дошъл през януари 1900 година. Списание The Atlantic Monthly публикувало разказа “Северна Одисея“, като платило на автора 200 долара. Същата година той се оженил за Елизабет Мадерн. От брака им се родили дъщерите Беки (Бес) и Джоан.
През 1902 година списание Cosmopolitan публикувало разказа му “Дяволското куче“/“Кучето дявол“, в който кучето убива стопанина си. По-късно разказът е публикуван със заглавието „Bâtard“ /„Копеле“. След публикацията Джек Лондон решил да реабилитира кучетата и започнал да пише нов разказ. Но вместо разказ от 4000 думи се получила повестта „Дивото зове“. Купил го вестник The Saturday Evening Post за 750 долара. Повестта се печатала с продължение в няколко броя през лятото на 1903 година. Скоро Лондон продал правата на „Дивото зове“ на книгоиздателството Macmillan and Company за 2000 долара. Книгата се появила на щандовете през август. Първите 10000 екземпляра се продали много бързо.
Книгата с твърди корици струвала $1.5, а днес първото издание с автограф от автора се продава за 20 000 долара. Впоследствие „Дивото зове“ е била многократно преиздавана, преведена е на около 50 езика.
Договорът с Macmillan and Company не предвиждал отчисления за всеки продаден екземляр. Но Джек Лондон не съжалявал за това. Благодарение на книгата той се превърнал в знаменитост.
Джек Лондон – Военният кореспондент
През 1904 година Джек Лондон още веднъж посетил Япония. Но вече не като матрос. Вестникарският синдикат на Уилям Рандолф Хърст, „краля“ на жълтата преса, изпратил знаменития писател на Изток като кореспондент на вестник San Francisco Examiner. Назрявала войната между двете империи – Руската и Японската.
Джек Лондон изпращал репортажи от Япония, Корея, Манчжурия. Той бил зачислен като кореспондент към Първа японска армия. Армейското началство и военната цензура всячески му пречели да работи. Въпреки това Лондон се изхитрявал да намира теми за кореспонденциите си.
Един от военните му очерци е за странностите на паричното обращение в Корея – започва с пристигането си в Сеул с американски златни долари в джоба. За един долар може да си купи два японски долара ‒ йени, както ги наричат. Той изпада във възторг. Капиталът му се е удвоил. Хилядата долара са се превърнали в две хиляди долара. Той прави покупки.
Навсякъде приемат неговите хартиени и сребърни японски пари. Но ето че той се сблъсква с факта, че половината от покупките му се е оценявала в корейски пари и че той е плащал с японски долари вместо с корейски долари, тоест всяка подобна трансакция е повлякла след себе си загуба от около 33 процента.
Никой никога не е виждал корейски долар. Въпреки това корейският долар струва по-малко от японския. И макар че никой не използва корейски долари, хората губят пари от тях. За сто японски цента може да се купят, или предположително може да се купят, да речем 150 корейски цента.
Японските монети може да се използват само в определени договорени пристанища и в столицата. Извън въпросните шест населени места трябвало да се използват корейски монети. Корейската парична единица била китайска дребна монета. Това било кръгло медно парче с квадратен отвор. Квадратният отвор позволявал монетата да бъде нанизвана на връв. Що се отнася до американските долари за 50 долара трябвало да се използва един як товарен кон. За погасяването на дълг от порядъка на 2‒3 хиляди долара трябвали няколко кервана.
Добре че бил никелът – пет дребни монети правели една монета от 5 пхуни – рядко срещаща се кръгла медна монета, без пробит отвор. Пет монети от 5 пхуни правели един никел. Този никел бил най-крупната монета в обращение. Но… всички никели били фалшиви и всички, които ги използвали, знаели, че е така.
Какво се получавало? Навсякъде, от Сеул до Чемулпо, било прието те да бъдат опаковани в хартия, по 50 никела в ролка. „Ако дължите на някого 5 долара, му давате две ролки. Вие не броите нищо. Той не брои нищо. Вие не сте броили, когато сте ги получили, така и той няма да ги брои, когато плаща“ („Пътешествие из Корея“, статия в San Francisco Examiner).
Под „никел“ Джек Лондон вероятно е имал предвид медно-никелова монета с номинал 5 чона. Когато той вече мислел, че е изучил местната парична система, отдавна живеещият в Корея мисионер Едвин Кунс му обяснил, че нещата всъщност са много по-сложни. Няма никакви корейски долари, корейците смятат в янгове.
Но в северната част на Япония, накъдето бил тръгнал Лондон, е най-добре да се плаща със сребърни йени. При това стойността на хартиените йени е почти един път и половина по-малка, отколкото на сребърните. И курсът на хартиената йена спрямо сребърната непрекъснато пада – твърде много банкноти били отпечатани поради войната. Курсът на йената спрямо янга, установен от японската армия, не съвпада с реалния. При това реалният курс на обмяната в различните населени места е различен.
Лондон си заминал от Пхенян със сандък, в който имало 18 фунта или 8.2 кг сребърни йени и 30 фента или 13.6 кг „никели“. „Всеки път, когато го вдигам, се чувствам богат, но колко богат – изобщо не мога да кажа“, признава писателят.
След публикуването на „Дивото зове“ Лондон вече можел да сключва договори за по-високи хонорари — от $40 до $120 за разказ.
Един от най-известните разкази на Джек Лондон – „Любовта към живота“ бил написан в началото на 1903 година. Списание Cosmopolitan го отхвърлило. И списание Outing постъпило по същия начин. Едва през декември 1905 година разказът излязъл в списание McClure’s Magazine. За разказа Джон получил 400 долара. Освен това го продал на британското списание Blackwood Magazine за 20 фунта стерлинги (по тогавашния курс – около $100), а френския превод – на списание L’illustration за сума, еквивалентна на $29.60 плюс двугодишен абонамент за списанието.
Още един известен разказ, „Да накладеш огън“, написан през 1909 година, отхвърлили 9 списания (сред тях пак било Cosmopolitan). „Да накладеш огън“ бил купен от списание Harper’s Magazine. За публикацията в американската версия на списанието Лондон получил $500, за препечатката в британската версия – още $100.
През 1912 година писателят сключил договор със списание Cosmopolitan – същото, което толкова често отказвало да публикува разказите му. По силата на договора Лондон трябвало да предава на списанието по един разказ на месец в просължение на пет години. Хонорарът бил $1000 за разказ (около $33000 в сегашни пари). Освен това всяка година той трябвало да пише по една повест за публикуване с продължение, получавайки за всяка по 12 000 долара.
Разказите и повестите не били единственият източник на доходи за писателя.
През октомври1905 година Джек Лондон предприел турне из САЩ, за да изнася лекции. Обиколката била организирана от бюрото за литература Slayton Lyceum Bureau и оттам му плащали $600 на седмица, а също така му поемали и пътните разходи.
През ноември писателят окончателно се развел с първата си жена Елизабет Мадерн. Два дни след това се оженил повторно – за Шармейн Китридж. Турнето било прекъснато заради медения месец. Младоженците го прекарали на Ямайка и в Куба. Лекционното турне завършило през февруари 1906 година.
На 23 април 1907 година Джек и Шармейн Лондон предприели околосветско пътешествие с неотдавна построената яхта „Снарк“. С тях били Роско Имс (чичо на Шармейн, лоцман), Хърбърт „Бърт“ Столц (студент в инженерния факултет на Станфордския университет и добър ръгбист, корабен механик), Пол Мурасаки, наричан още Точиги (юнга) и Мартин Джонсън (той бил написал едно от стотиците писма, чиито автори молели Джек Лондон да ги вземе на околосветското плаване, готвач).
Имс, както станало ясно, не разбирал от навигация и слязъл на брега на Хавайските острови. Столц, както станало ясно, разбирал от двигатели само на теория, а на практика не можел да приложи знанията си. Джонсън, както станало ясно, не умеел да готви. Яхтата пропускала вода. Джонсън и Точиги страдали от морска болест.
Планирано било плаването да трае 7 години. Но траяло по-малко от две и се оказало не околосветско. Съпрузите посетили Хавайските и Маркизките острови, Соломоновите острови, Самоа, Фиджи, Таити и Австралия.
На Соломоновите острови членовете на екипажа на „Снарк“ станали жертви на фрамбезѝя – болест, поразяваща кожата, костите и хрущялите. Най-тежко боледувал Джек Лондон. Днес болестта се лекува с еднократен прием на антибиотик. Но тогава лекували писателя с живачен хлорид, с който мажели язвите по тялото му в продължение на почти четири месеца, докато бил на Соломоновите острови.
Смята се, че попадналият в бърбеците живак е предизвикал бъбречна недостатъчност, при която се е развила уремия, предизвикала смъртта на Лондон на 22 ноември 1916 година. Факт е, че се носели слухове, че той се е самоубил или умрял от свръхдоза морфин.
За финал – въпреки редовно водените сметки, е трудно да се изчисле с точност до един долар колко точно е изкарал Джек Лондон с писане. Биографите му, а и в музеите му ще ви кажат нещо от порядъка на 1 млн. долара, затова и нерядко наричат Лондон първия американски писател, „направил милион“. Той е смятан за един от най продуктивните писатели. За 16 години творческа дейност (от 1900 до 1916) Джек Лондон е написал 20 романа, 23 повести, около 200 разказа, много очерци и есета.
Източник: Banker.bg
