Преди близо седмица – на 13 май – започна 78-ят кинофестивал в Кан. Тази година журито е председателствано от Жулиет Бинош, а почетната „Златна палмова клонка” получи Робърт де Ниро, като тя му бе връчена от дългогодишния му партньор на екрана Леонардо Ди Каприо, който изглеждаше по-развълнуван дори от момента, когато той получи единствения си „Оскар”.
В благодарствената си реч Де Ниро определи хората на изкуството като заплаха за автократите и фашистите по цял свят и с това си спечели нестихващи аплодисменти.
Тази година фестивалът ще се запомни с концептуалното си откриване – за първи път прожектираха филм, заснет от неизвестна творческа група начело с дебютантката Амели Бонен.
Иначе бе очаквано, че в секцията за реставрирани стари филми Cannes Classique, ще покажат емблематичната „Треска за злато” на Чарли Чаплин, излязла на екран преди точно сто години.
А Анджелина Джоли очарова всички – тя стана обект на особен интерес – не само защото уважи фестивала в Кан след 14-годишно отсъствие, но и защото се появи с обувки Ingiliz, произведени в Пещера. Въпреки че те почти не се виждаха заради роклята й с голи рамене Brunello Cucinelli, стана ясно, че са ръчно изработени, от бяла кожа, с дебел ток.
Тази година Джоли се завръща в Кан със специална мисия – да връчи наградата Trophée Chopard на 30-годишната френска актриса Мари Коломб и на 26-годишния британски актьор Фин Бенет.
Артистичният директор на Chopard Каролин Шойфеле призна, че е много щастлива да приветства Анджелина Джоли като „Кръстница“ на Trophée Chopard.
„Нейната невероятна филмова кариера и отдадеността й на каузата с действията си да води до видими разлики, я правят идеален модел за подражание. Вярвам, че изгряващите таланти, на които ще отделим внимание тази година, ще бъдат вдъхновени от нейните съвети,“ обяви Шойфеле.
Джоли призна, че за нея е чест да бъде „Кръстница“. Тя ще има ангажимента да напътства Коломб и Бенет през цялата година, до следващото издание на кинофестивала в Кан – през 2026 година.
Паметта на Дейви Линч беше почетена с изпълнение на живо от приятелката му, певицата Милен Фармер, което просълзи мнозина в залата.
Този фестивал може да се позволи много, включително и грешки. На тазгодишното му издание зрители с учудване научиха, че комисията по подбора е отхвърлила един от най-очакваните филми за сезона – „Баща, майка, сестра, брат” на Джим Дармуш (откриването на таланта му е заслуга на Кан). В същото време в програмата присъства осмата серия на франчайза „Мисията невъзможна”, а програмата бе открита с филма на Амели Бонен, за която това е своеобразен дебют.
Нейният „Да си тръгнеш един ден” поразява преди всичко с безличието, баналността на всеки ход. При желание това би могло да се възприеме като концептуален ход на селекционерите и авторите. Но ако съдим по реакцията на публиката, това си е чист мейнстрийм.
Сесил (Жулиет Армане) – главен готвач в парижки гурме ресторант, който всеки момент трябва да бъде открит – е принудена да замине за няколко дни в дълбоката провинция: баща ѝ е получил трети инфаркт. Родителите ѝ живеят в малко градче и са съдържатели на популярно заведение за хранене, където героинята за първи път се е заинтересувала от кулинарното изкуство.
В градчето, където всички са пристрастени към популярното телевизионно шоу с водещата Сесил, я приемат с любов, понякога дори прекалена – това се отнася и за нейния обаятелен приятел от ученическите години Раф (Бестиен Буйон). Старата любов би могла да се възроди от пепелта. За съжаление, в столицата момичето го чака не само работата, но и сегашният възлюбен, заедно с когото откриват ресторанта. А тя е и бременна, за което засега не се е решила да каже на никого…
Режисьорката Амели Бонен преди две години получи „Сезар” за най-добър късометражен филм – със същото заглавие и същите актьори. Сега от същата, на практика, заявка се разви пълноценна романтична комедия, макар и с феминистки дух: все пак Сесил е силна героиня, съсредоточена върху кариерата си.
Специфичният френски дух на зрелището е подчертан не само от натрапчививото епикурейство и словоохотливостта на всички персонажи. От време на време те запяват местни шлагери (Далида, Клод Нугаро и така нататък) – понякога в съвсем класическо изпълнение, понякога в редактиран вариант спрямо сюжета, но винаги умишлено несъвършени, чак до фалшиво пеене.
Нищо еретично няма в това, а гастрономичната тема през последните години стана тенденция в киното. Поразява друго – как фестивалът на „висшата кухня” и оригиналните рецепти е решил да даде тона на програмата с подчертано вторичен и шаблонен филм за хора, за които „Мишлен” не е марка за високо качество на ресторант, а производител на автомобилни гуми.
Между буржоазния шик на ресторантите в Париж и уюта на провинцията, където се хранят не толкова вкусно, колкото засищащо, Сесил не иска да избира, на нея ѝ харесват и двата свята.
Някак много по в духа на времето през 2025 г. бе „Треска за злато” на Чарли Чаплин (през 1940-е години авторът му забележимо променя монтажа на филма, премахвайки някои сцени и добавяйки нови, но сега реставраторите за първи път с изключителна точност са възстановили първия вариант). Става въпрос за онзи филм, в който от глад изяждат за обяд обувка, а главният герой се превъплъщава в кокошка, която неговият съжител канибал иска да хапне.
Златотърсачът неудачник смешно се тътри по смъртно опасната заснежена планинска пътека, размахвайки бастунчето си, и дори не забелязва, че след него се прокрадва дебнеща го мечка. Когато двамата брадати здравеняци се сбиват за пушката, дулото кой знае защо се оказва все насочено към горкия Чарли. Забавен гег, но и страшен – както и сцената на глада в колибата, която снежната буря е откъснала от цивилизацията.
Под съпровода на музиката зад кадър бандитите продължават да доказват кой е по-силен, неволно насочвайки дулото към всекиго от зрителите. Ще те застрелят, а после и ще те изядат като едното нищо.
Източник: Banker.bg
