Победите, медалите и рекордите са видимата страна на професионалния спорт. Зад тях обаче често се крият съмнения, страх от провал, прекомерна самокритичност и огромно психическо напрежение. Как се преодоляват тези предизвикателства и защо понякога най-големият противник на спортиста е самият той? В специално интервю за Actualno.com и Sportlive.bg спортният психолог на баскетболния Локомотив Пловдив Стефаниа Димитрова разказва за невидимите битки на състезателите, психологическата цена на успеха и начините, по които психическата устойчивост може да бъде развивана. Тя обяснява още как се възстановява увереността след тежка контузия, защо дори най-успешните спортисти могат да изпитват тревожност и прегаряне и каква е ролята на спортния психолог в съвременния професионален спорт.
Как започна Вашият път в спортната психология и как се стигна до работата Ви с Локомотив Пловдив?
Голяма част от семейството ми са спортисти, та спортът винаги е бил едно от нещата, което ме е съпътствало в живота, заедно с интереса към психическите, мисловни и развитийни процеси на всеки индивидуален човек. Съответно, пътят ми към спортната психология беше естествено продължение на интереса ми към човешкото поведение, емоциите и начина, по който психиката влияе на представянето ни в каквато и да е сфера. В спорта винаги ме е впечатлявало това, че физическите качества и техническите умения са само част от формулата на успеха. Зад всеки резултат стоят концентрация, увереност, мотивация, и способност да се справяш с напрежението.
Работата ми с БК „Локомотив“ Пловдив ми дава възможност да прилагам тези знания в реална състезателна среда. За мен е важно да изградя доверие с играчите и треньорския щаб, защото психологическата работа не се случва във вакуум с готови „рецепти“. Тя започва с опознаване на човека, на неговите силни страни, притеснения и индивидуални потребности.
Какво включва психологическата подготовка на един професионален баскетболен отбор и как изглежда Вашата работа с играчите на практика?
Психологическата подготовка е много повече от разговори преди важен мач. Тя е постоянен процес, който включва работа върху концентрацията, мотивацията, увереността, емоционалната регулация, и комуникацията между състезателите. На практика това може да включва индивидуални срещи с играчи, групови занимания, упражнения за концентрация, техники за управление на стреса и подготовка за конкретни състезателни ситуации.
В баскетбола всичко се случва изключително динамично, и дори една грешка или няколко пропуснати стрелби могат да променят емоционалното състояние на състезателя. Затова работим върху способността му да остане в настоящия момент, да не се фиксира върху вече случилото се и да насочи вниманието си към следващото действие. Моята цел не е да премахна емоциите, а да помогна на играчите да ги управляват, така че да работят в тяхна полза.
Локомотив загуби два финала през миналия сезон, а сега участва и в европейските турнири. Как подобни преживявания влияят на психиката на играчите и как пораженията могат да се превърнат в мотивация?
Загубата като цяло, и най-вече на финал, е емоционално тежко преживяване, особено когато отборът е вложил много усилия, време и очаквания в достигането до този момент. Напълно естествено е да има разочарование, тъга, гняв, или усещане за пропусната възможност. Важно е обаче тези емоции да бъдат преживени, а не потискани. Не трябва веднага да изискваме от състезателите да забравят загубата и да продължат напред. Понякога първата стъпка е просто да приемат случилото се.
След това идва анализът – какво сме научили, какво можем да подобрим и какво зависи от нас занапред. Загубата може да се превърне в ценен опит, ако не бъде възприемана като доказателство за неспособност. А участието в европейските турнири носи нови предизвикателства, но и възможност за израстване. Най-важното е отборът да не носи миналите поражения като тежест, а да използва наученото като основа за следващите си успехи.
Защо понякога дори най-уверените спортисти губят самочувствие след няколко грешки и как могат да преодолеят подобни моменти?
Увереността не означава, че човек никога не се съмнява в себе си. Дори най-добрите спортисти имат моменти на несигурност. Разликата е в начина, по който реагират на тях. Когато един състезател допусне няколко последователни грешки, често започва да се фокусира върху това какво може да се обърка следващия път. Вместо да играе естествено, започва да анализира прекомерно всяко свое движение. Така вниманието се измества от изпълнението към страха от нова грешка.
Един от най-важните принципи, върху които работим, е способността за бързо психологическо възстановяване. Грешката е част от спорта, но не трябва да определя следващото действие. Полезно е състезателят да има своя кратка рутина за връщане към концентрацията – дълбоко вдишване, позитивна вътрешна реплика или конкретен фокус върху следващата задача. Целта е да разбере, че една грешка не го определя като спортист.
Къде е границата между полезното напрежение и стреса, който пречи на представянето? Как се тренира способността да запазиш самообладание в решаващите моменти?
Напрежението само по себе си не е нещо негативно. В определени граници то може да бъде мобилизиращо – да повиши бдителността, концентрацията и готовността за действие. Проблемът идва тогава, когато напрежението надхвърли възможностите на състезателя да го управлява. Тогава се появяват прибързани решения, загуба на концентрация, прекомерно мислене и страх от провал.
Самообладанието не е вродена способност, която някои хора просто притежават, а други не. То може да се тренира. Използват се дихателни техники, визуализация, ментална репетиция и упражнения в условия, близки до реалната състезателна среда. Много важно е играчът да се научи да насочва вниманието си към нещата, които може да контролира. Не може да контролира резултата, съдийските решения или реакцията на публиката, но може да контролира собствената си реакция и следващото си действие.
След тежка контузия физическото възстановяване невинаги означава и психологическа готовност. Как се преодолява страхът от повторна травма?
Това е един от най-деликатните моменти в кариерата на един спортист. Често физическото възстановяване приключва по-бързо от психологическото. Играчът може да получи медицинско разрешение да се върне на терена, но вътрешно все още да изпитва страх. Този страх е напълно естествен, разбира се. Той е защитна реакция на организма след преживяна болка и несигурност. Проблемът възниква, когато започне да ограничава движенията, решенията и увереността на състезателя.
Възстановяването трябва да бъде постепенно и да върви паралелно с физическата рехабилитация. Важно е играчът да натрупва малки положителни преживявания, които да му върнат усещането за контрол и сигурност. Работи се върху доверието в собственото тяло. Състезателят трябва отново да повярва, че може да изпълнява движенията си без постоянен страх. Не бива да го притискаме да бъде смел на всяка цена. Истинската увереност се изгражда постепенно, с търпение и подкрепа.
Кога перфекционизмът и самокритичността престават да помагат на спортиста и започват да му вредят? Може ли човек да се превърне в най-големия си противник?
Перфекционизмът може да бъде силен двигател за развитие, когато мотивира човека да се усъвършенства и да поставя високи цели. Но той се превръща в проблем, когато спортистът започне да изисква от себе си невъзможното – да бъде безгрешен във всяка тренировка и във всеки мач. Тогава всяка грешка се възприема като личен провал, а не като част от процеса на развитие. Появяват се прекомерна самокритичност, тревожност и страх от неуспех.
В този ред на мисли, да, човек действително може да се превърне в най-големия си противник. Понякога вътрешният диалог е много по-критичен от всичко, което може да чуе от треньора, публиката или съотборниците си. Затова е важно да работим върху начина, по който спортистът разговаря със себе си. Не става дума да спре да бъде взискателен, а да се научи да бъде конструктивен към себе си. Има огромна разлика между „Не се справям, аз не ставам“ и „Това не се получи, но знам какво трябва да подобря“. Целта е да запазим амбицията, без тя да се превръща в източник на постоянно напрежение.
Как се изгражда психологически устойчив колектив, в който личните амбиции и егото не надделяват над отборните цели? Каква е ролята на треньора?
Силният отбор не е просто съвкупност от добри индивидуални състезатели, а група от хора, които имат обща цел, споделят отговорността и могат да разчитат един на друг. За изграждането на такъв колектив са необходими доверие, уважение, открита комуникация и ясно разбиране на ролята на всеки играч. Всеки трябва да осъзнава, че личният успех има най-голяма стойност, когато допринася за успеха на отбора. Това не означава да потискаме индивидуалните амбиции, напротив, те са важни. Въпросът е как да ги насочим в правилната посока.
Ролята на треньора е ключова, защото той задава не само спортните, но и психологическите стандарти в отбора. Начинът, по който комуникира, разрешава конфликти и реагира при загуба, влияе върху цялата групова динамика. От своя страна спортният психолог подпомага процеса чрез работа върху комуникацията, доверието и отборната идентичност. За мен истинският отбор се познава не само по начина, по който празнува победите, но и по начина, по който преминава през трудностите.
Психическата устойчивост вродено качество ли е, или може да се развива целенасочено? Може ли един спортист да се научи да се представя най-добре именно под напрежение?
Смятам, че психическата устойчивост в голяма степен може да бъде развивана. Разбира се, хората имат различен темперамент, различна чувствителност и индивидуален начин на реакция към стреса. Но това не означава, че устойчивостта е качество, с което или се раждаш, или не. Тя се изгражда чрез опит, осъзнатост, и целенасочена работа. Спортистът може да се научи да разпознава емоциите си, да управлява напрежението и да възстановява концентрацията си след трудни моменти.
Много важна част от този процес е постепенното излагане на ситуации под напрежение. Когато в тренировките се създават условия, близки до състезателните, играчите имат възможност да упражняват реакциите си в контролирана среда. Има спортисти, които се мобилизират изключително добре в решаващите моменти. Това не е непременно случайност или талант, тъй като често зад него стоят изградени психологически умения и много работа. Бих казала, че целта не е да обичаме напрежението, а да се научим да функционираме ефективно въпреки него.
Защо дори успешни спортисти страдат от тревожност и прегаряне? Продължава ли да съществува стигма около психологическата помощ в професионалния спорт?
Успехът невинаги означава психическо благополучие, а понякога точно обратното – колкото по-високи са постиженията, толкова по-големи стават очакванията и натискът. Професионалните спортисти живеят в среда на постоянна оценка. Резултатите им са публични, представянето им се анализира, а конкуренцията е непрекъсната. Към това се добавят и натовареният тренировъчен график, пътуванията, контузиите и необходимостта постоянно да доказват качествата си. Прегарянето може да настъпи, когато физическото и психическото натоварване продължително надвишават възможностите за възстановяване. Понякога спортистът продължава да функционира на високо ниво, но вътрешно вече изпитва изтощение, загуба на мотивация и удоволствие от спорта.
По отношение на стигмата смятам, че има положителна промяна, но все още съществува нагласата, че търсенето на психологическа помощ е признак на слабост, особено в среда, в която се цени силата и издръжливостта. Истината е точно обратната – да потърсиш помощ означава да имаш смелостта да се погрижиш за себе си. Психологическата подкрепа не е необходима само когато има проблем. Напротив, тя може да бъде част от подготовката на всеки спортист, който иска да развива потенциала си.
Можете ли да споделите конкретен пример от практиката си, при който психологическата работа е довела до осезаема промяна в представянето на спортист?
Един от най-интересните аспекти на спортната психология е, че понякога най-голямата промяна не се вижда веднага в статистиката, а в поведението на състезателя. Например, когато един играч започне да губи увереност след поредица от неуспешни изпълнения, това може да повлияе върху цялото му представяне. Той започва да се колебае, да избягва отговорността и да се страхува от следващата грешка, което е често срещано явление в нашата практика. В подобна ситуация работата е насочена към възстановяване на увереността, промяна на негативния вътрешен диалог и изграждане на конкретна рутина за връщане към концентрацията. Постепенно състезателят започва да реагира по-спокойно на грешките, да взема решения с по-голяма увереност и да не позволява на един неуспешен момент да определя цялото му представяне.
За мен това е много съществен резултат: когато спортистът започне да се доверява отново на себе си и да играе свободно. Най-важното е, че психологическата промяна не се случва от днес за утре. Тя изисква постоянство, доверие, съвместна работа и отдаване на процеса от страна на спортиста.
Коя според Вас е най-голямата заблуда за психологията на успешните спортисти? Какво публиката не разбира за психическата цена на високите постижения?
Може би най-голямата заблуда е, че успешните спортисти винаги са уверени, мотивирани и психически непоклатими, и че щом си достигнал професионално ниво, вече знаеш как да се справиш с всяко предизвикателство. Истината е, че спортистите са хора и зад публичния образ на силния, дисциплиниран и уверен състезател стоят съмнения, страхове, разочарования и моменти на уязвимост.
Публиката вижда резултата, победата, медалите и емоцията след последния съдийски сигнал, но рядко вижда какво стои зад тях – пропуснати лични моменти, постоянната самодисциплина, напрежението от очакванията и страха от провал. Понякога най-тежката битка за един спортист не е срещу противника на терена, а срещу собствените му съмнения и очаквания.
Иска ми се хората да разберат, че психическата устойчивост не означава да не изпитваш страх, да не се разочароваш или никога да не показваш слабост. Тя означава да можеш да преминеш през тези състояния, без да изгубиш връзката със себе си и със смисъла на това, което правиш. За мен истинският успех не е само в постигнатите резултати, а и в това какъв човек оставаш по пътя към тях.
Автор: Стефан Йорданов
Източник: Актуално
