Бойко Борисов е твърдо убеден, че всички му завиждат и гледат по всякакъв начин да пречат на успехите му или поне да ги вгорчават. Така се случи и през „седмицата на най-големия български триумф“ (решението за еврото), когато по време на тържествената пресконференция на ГЕРБ се разнесе новината за ареста на варненския кмет Благомир Коцев и двамата общински съветници от ПП. Борисов бе възмутен от това съвпадение и съзря в него нечий умишлен саботаж: „Защо точно в този момент, а не ден по-рано или ден по-късно?!“
Но кой би могъл да бъде този злодей? Всички, които имат отношение към задържането на Коцев, са или лични приближени на Борисов, или под контрола на неговия твърд (засега) съюзник Пеевски. Министър-председателят се видя принуден да поясни, че при предприемане на такава мярка не може да се търси „нито етика, нито естетика“, което прозвуча като реплика по-скоро към партийния му шеф, отколкото към възмущението на ПП. А Пеевски изобщо не коментира случилото се. Въобще, напоследък лидерът на „Новото начало“ е крайно сдържан (което би трябвало да смущава както противниците, така и съюзниците му).
Разбира се,
егото на Борисов винаги е било с колосални размери,
право пропорционално на физическите му такива. Но днес неговото (на егото, а оттук и на носителя му) оцеляване е поставено на сериозно изпитание. Причините са поне три, както обективни, така и субективни, свързани с отношението на другите към него.
На първо място, тежестта на партията му, а поради това и неговата лична, вече са бледа сянка на мощта от началото на миналото десетилетие. Тогава Борисов можеше с едно махване на ръката да награди, накаже, прогони и дори да унищожи всеки. Днес това не му е по силите, освен (може би донякъде) в собствената му партия. Най-ефективните (в България) лостове за натиск и принуда вече не са под негов пълен контрол, т.е. той е принуден да се съобразява с други хора, на които не вярва и от които се страхува. Поради липса на реална сила, Борисов постоянно се изсилва да се хвали колко е силен, за да повлияе на околните. Но резултатът е по-скоро комичен, отколкото драматичен. Заявления от рода на „Вкарах ви в Шенген и еврозоната“ вече не впечатляват, а разсмиват.
Вярно е, че Борисов е майстор на оцеляването. Благодарение на инстинкта си (и на глупостта на ИТН и ПП) той се измъкна от дупката, в която попадна през 2021 година. Куражът му се върна и поради всеобщото разбиране на некадърността на предишните му партийни опоненти, на фона на които дори някои хора започнаха да го оценяват като по-малкото зло. Днес обаче ГЕРБ има до себе си уж съюзник, но всъщност потенциален конкурент в борбата за първото място, а самият Борисов –
реален съперник в претенциите за премиерския пост.
На всичко отгоре Пеевски е много енергичен и настъпателен до бруталност и не показва признаци на страх (за разлика от Борисов). При това положение е трудно да се каже, че за ГЕРБ и Борисов лошото е зад гърба – това тормози егото му и тласка към непрестанни изблици на самохвалство.
Неувереността и недоверието към околните му пречат да избере печеливша лична политическа стратегия, която да му даде сигурност и увереност. На пръв поглед идеята, че може да се кандидатира за президент и при определени обстоятелства да спечели (какви са шансовете е друг въпрос), изглежда като правдоподобна перспектива, но тук му е много трудно да се пребори със страховете си – че Пеевски може да го изиграе и че ще загуби контрола над партията си, която разглежда като своя единствен надежден щит.
Втората причина, свързана донякъде с първата,
е, че в действителност Бойко Борисов е твърде непопулярна политическа фигура. Въпреки че изпреварва Пеевски и опозиционните лидери, той е на космическа дистанция от неизменния народен любимец през последните 10 години – президента Румен Радев, което го кара непрекъснато да изтъква своите големи „успехи“ като предимство пред действащия държавен глава. Въпреки че това няма реален ефект, изразен в рейтинг, вероятно му действа като някакво особено самовнушение с цел терапевтично облекчение на стреса.
Към драмата, че има по-популярен от него политик (Радев) и по-влиятелен партиен лидер (Пеевски), се прибавя още нещо, вероятно по-мъчително. Той е само председател на една (макар и най-голямата) парламентарна партия и на нейната депутатска група. Формалният лидер на изпълнителната власт е доскорошен негов подчинен, който неизбежно измества към себе си фокуса на медийното внимание. Като зла ирония на съдбата можем да приемем съобщението в медиите, че премиерът Желязков е направил инспекция на строежа на пречиствателна станция, при която е бил придружен от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов.
За Борисов липсата на мащабни похвали и славословия е вероятно крайно дискомфортно състояние, което преди донякъде бе компенсирано от подмазвачите в собствената му партия (най-изявените от тях неслучайно получиха министерски постове). Но и там положението вече не е същото.
Все по-рядко от редиците на ГЕРБ се чуват дежурните преди дитирамби за огромния принос и забележителните качества на лидера. Може и да ги има, но в тясна партийна среда, а не публично. Това в определена степен е обяснимо, защото в политиката и особено в българската политика
не съществуват неща като признателност и истинска привързаност.
Самият Борисов е пожертвал по един или друг начин десетки от най-близките си хора, което основателно предизвиква реципрочност. Освен това за мнозина в ГЕРБ вече има алтернатива – натири ли ги Борисов, могат да се присъединят към Пеевски (ако вече неофициално не са го направили). Когато страхът от изпадане в немилост е единствения мотиватор на лоялността, изпускането на реалните лостове води до това, че „батальонът не се строява, а започва да се снишава, а накрая – да шава“.
Разбира се, самохвалството и клетвите към злосторниците-завистници не са единствената възможна линия на поведение в подобна ситуация. Но Борисов си е Борисов и не може да бъде друг. Особено когато няма ясна стратегия нито как да продължи в политиката, нито как да излезе от нея.
Източник: Banker.bg
