Шаманите на властта (Татанка-Цетанка и други подобни) тези дни ни убеждават, че няма политическа криза, защото правителството няма да падне, мнозинството е сплотено и дори с перспектива да се укрепи, предсрочни избори не се задават, а въпросът с нарастващото влияние на Голямото Д се преекспонира. От опит знаем, че когато дежурните медийни мисирки започнат усилено да ни внушават колко е стабилно управлението, идва буря.
Трябва да си много глупав или безнадеждно зависим, за да твърдиш подобни очевидно неверни неща. Криза има, макар и не от преди седмица и това е хронична структурна криза на българската политическа система, която тече от години. Редуват се
спазми и отчаяни опити за временно стабилизиране,
след което проблемите се усложняват и предизвикват все по-сериозни сътресения. Какви ли не сглобки бяха изпробвани, но съвършено логично подобни палиативни мерки не могат да дадат резултат.
Интригата беше докога ще издържи системата, но развръзката наближава. Държавата почти напълно губи управляемост и това засяга вече всеки българин – като започнем от неспасяемо издънения бюджет и завършим с всекидневните жертви от катастрофи, наводнения и престъпления. Институциите са изпразнени от съдържание и лишени от легитимност. Достигнахме и поредния абсурден рекорд – съдът не признава главния прокурор, а прокуратурата приема това за сведение. Ненавистта на управляващото мнозинство към президента приема формата на дребно селско хулиганство.
На пръв поглед поредният спазъм на кризата бе предизвикан от истеричната реакция на Бойко Борисов след показния разгром, който Делян Пеевски му устрои на извънредните избори по-рано този месец. (Трябва да имаме предвид не само Пазарджик, но и интересния обрат в димитровградското село Черногорово, където кандидатката на Новото начало не просто стопи голямата преднина на кандидатката на ГЕРБ от първия тур, но и победи на втория с чувствителна разлика.) Изборната катастрофа обаче бе само повод, истинската причина бе
дълбоката тревога на лидера на ГЕРБ от общия ход на политическите процеси,
изтласкващ него и партията му от привичната водеща позиция.
Безспорният политически нюх на Борисов му подсказа, че трябва да направи нещо именно в този момент. Той блъфира, но неубедително, в резултат на което (ако перифразираме думите на Чърчил към Чембърлейн), ще получи „и позора, и войната“. Защото истинският двигател на кризата е извън възможностите му за влияние. Това е Делян Пеевски, или по-точно, неговият самоубийствен напор да заграби колкото е възможно по-бързо цялата власт в България.
Трудно е да обясним поведението на водача на Новото начало, поне с рационални методи. Ако тактиката на тоягата и моркова, прилагана към партиите и политиците, е донякъде разбираема, защото поне до момента е давала резултат, то неразбираема остава детинската арогантност, с която Пеевски напада президента. Поредицата от брутални отнемания на президентски правомощия, сами по себе си абсурдни с оглед на институционалната логика, завърши с карикатурен акт на „битово насилие“ (отнемането на транспорта на президентската администрация). Голямото Д бързо разбра грешката си, но вече бе късно. Радев отигра ситуацията перфектно.
Така, въпреки че е на път
да подчини напълно и официално управляващото мнозинство,
Пеевски допринесе за усилването на най-опасния си противник в условията на наближаващата своя финал криза. Нещо повече, президентът е единствения печеливш от поредните сътресения. Всички останали губят – някои видимо, други не толкова. При това, никой от четворката няма печеливш ход – нито при евентуални предсрочни избори, нито чрез някакво преформатиране на управлението. Както е известно, при промяна на местата на събираемите сборът не се изменя.
Дъното на унижението удариха малките партньори в управлението и най-вече БСП, които се пльоснаха верноподанически пред Пеевски дори преди той да обяви какво иска от тях. ИТН поне замълчаха няколко дни, но тяхната зависимост е ясна и непоклатима. Върхушките на двете лакоми джуджета са се вкопчили във властта (тук сравнението като удавници за сламка е удивително точно). При едни скорошни (а и въобще при всички следващи) избори те нямат никакъв шанс, не само заради удивителните глупости, които вършат, а най-вече заради затварянето на кранчето на електоралното кръвопреливане. Както показаха поредните избори,
в ход е кардинално преструктуриране на клиентелисткия вот,
конкуренцията е свирепа и нито Пеевски, нито Борисов има интерес да поддържа БСП и ИТН над повърхността.
В много сложна ситуация е Борисов, защото губи не само контрола над ключови хора в ръководството на партията си, но и ореола си на върховен жрец на ГЕРБ. В това отношение на моменти Пеевски просто се гаври с него, като демонстрира решаваща дума за поведението и положението на премиера Желязков, на министъра на вътрешните работи Митов и на „министрите-концесионери“ от малките партньори, които лидерът на ГЕРБ така яростно нападна. Голямото Д публично показа, че той, а не Борисов (формално лидер на партията-мандатоносител) ще решава дали, кога и какво ще се променя в управлението.
Досега силата на Борисов бе в това, че той не просто олицетворява ГЕРБ, но и еднолично се разпорежда с партията в двата й основни аватара – популисткия вождизъм и прагматичния клиентелизъм. Вероятно в ГЕРБ все още има немалко хора, които продължават да вярват на Борисов и на неговата способност да излиза от най-трудни ситуации. Но клиентелистката компонента е на път да се преметне към нов господар. Причината е, че се задава сериозна оскъдица на ресурси, а поне засега
този, който разпределя порциите, не е Борисов, а Пеевски.
Затова бе толкова изнервен Борисов от изборите в Пазарджик – Пеевски заграби целия клиентелистки вот на ГЕРБ. Това изпраща крайно неприятен за Борисов сигнал, който отеква в клиентелистко-криминалните среди в цяла България.
Известно е, че в тези среди действа една „ценностна“ предпоставка: ако те ограбват и ти не скачаш на бой, това означава, че си слаб. Няма значение колко малко е това, което са ти отнели днес, на слабия рано или късно отнемат всичко. А клиентелата няма интерес да остава лоялна към слабия – той нищо не може да си осигури, освен неприятности. Борисов отлично познава тази житейска истина, включително от своето битие, но не смее и вече няма ресурс да „скочи“ на Пеевски, затова разиграва етюди.
При тези констатации, какви основания имаме да твърдим, че кризата не се успокоява под диктовката на Пеевски, нещо повече, че и той е губещ от хода на събитията? Тук логиката е обективна и неумолима, случващото се не зависи нито от моментния контрол над ресурсите и институциите, нито от парите, плащани щедро за превратно изобразяване на действителността. Може би индианските шамани са имали способност да измолват благоволението на великите духове, но техните днешни български „колеги“ просто
възпроизвеждат и усилват самозаблудата на Голямото Д.
Ситуационните ползи за Пеевски от последните епизоди на демонстративно всемогъщество са пренебрежително малки в сравнение със стратегическите вреди. Целеустремеността и агресивността на водача на Новото начало са негови силни страни в краткосрочен план, но голямата му слабост е интелектуалната и емоционална неспособност да мисли стратегически и в мащаба на „голямата картина“. Убеден, че „мачка“ и отслабва опонентите си, той всъщност им дава допълнителни възможности, които ще бъдат използвани срещу него на финала на кризата.
Репресиите срещу президента не само подчертават статуса му на основен противник, но и ясно показват, че Пеевски се страхува от него. Превантивният ефект от тези действия с оглед възпиране на Радев да влезе в партийната политика също е изчерпан, но се изчерпват и реалните възможности да бъдат използвани ресурсите на институциите. Да насъскаш КЗК срещу президентската администрация в момент, когато е видимо пълното безсилие да се обуздае галопиращото поскъпване, едва ли е най-далновидният ход.
От друга страна, изборните безчинства, които разкриват все по-ясно отвратителната същност на българския „демократичен“ процес, събуждат гражданското недоволство, могат да предизвикат активизиране на част от негласуващите, а това ще има тежки последици за всички партии от днешното мнозинство. В такава ситуация
най-тежко ще пострада този, който има най-големи амбиции
и в най-голяма степен разчита на въпросните практики.
Допълнителен риск за Пеевски идва и от преминаването на разумните граници в притискането и унижаването на Борисов, който е опитен и коварен политик. Без да се противопоставя открито, той може да използва богат арсенал от подмолни средства, включително способността си да играе етюди. Борисов е известен с умението да се измъква от трудни ситуации, така че не е невъзможно да използва очевидната зависимост на премиера и редица министри от Пеевски като свое алиби. Той вече е играл ролята на „предаден от своите“, а сега има ясен интерес да покаже, че нещата в управлението не зависят от него, а от Пеевски.
Това е така, защото главната и непосредствена заплаха за амбициите на Пеевски идва от неспособността на очевидно контролираното от него парламентарно мнозинство и правителство да предприеме действени мерки за овладяване на кризата с публичните финанси, задлъжнялостта на страната, поскъпването и други тежки дефицити на политиките и институциите. Колкото повече повтаря, че крепи управлението, защото то „работи за хората“, толкова по-дразнещо става противоречието между пропагандата и реалностите.
А това противоречие винаги се решава по един начин.
Източник: Banker.bg
