Марко Рубио (роден през 1971 г.) е седемдесет и втория държавен секретар на САЩ и първия от латиноамерикански произход. Член на Републиканската партия, сенатор от щата Флорида (2011-2025). През 2015 г. се включва в излъчването на кандидат за президент от републиканците. Печели първичните избори в Пуерто Рико и щатите Минесота и Вашингтон. През март 2016 г. се оттегля от кампанията и обявява подкрепата си за Тръмп.
Едно от първите си интервюта след заемането на поста държавен секретар Рубио дава за Мегин Кели, водеща на „Шоуто на Мегин Кели“, което се излъчва ежедневно по канала Triumph на Sirius XM и има над 4 милиона абонати в YouTube. Макар и кратко, това интервю набелязва съществени промени във външнополитическия курс на САЩ във втория президентски мандат на Доналд Тръмп.
Мегин Кели: Днес е много сложно да си държавен секретар, особено ако си републиканец. Републиканската партия изглежда вътрешно разединена по въпроса какъв курс трябва да следваме във външната политика. Не е като по времето на Буш, когато дясното бе определено неоконсервативно. Сега има истинско разделение в десницата, в движението MАГА. Например, по въпроса какво да правим с Украйна – по-голямата част от партията, мисля, вече не иска да имаме нищо общо с това. Или, трябва ли да продължим да заплашваме Иран – има голямо крило, което вярва, че не трябва, а е нужно да се съсредоточим върху Китай като най-голяма заплаха, вместо да демонизираме Иран и Русия. Знам, че и Вие смятате, че Китай е най-голямата заплаха за нас. Дайте общ поглед от висотата на Вашата позиция – как ще навигирате през това разделение.
Марко Рубио: Мисля, че много време в американската политика бе изразходвано за тактически спорове: кого ще санкционираме, какво предупредително писмо ще изпратим и тем подобни. Наложително е да се заемем със стратегията – каква е нашата стратегическата цел, каква е мисията ни. А се опасявам, че мисията на американската външна политика – колко и тя да изглежда очевидна – се изплъзна от вниманието на правителството.
Мисията на американската външна политика е да служи на националния интерес на Съединените американски щати. Именно така винаги е функционирал светът: китайците ще правят това, което най-добре осигурява интереса на Китай, руснаците ще правят това, което най-добре осигурява интереса на Русия, чилийците ще правят това, което най-добре осигурява интереса на Чили. Разбира се и Съединените щати трябва да правят това, което най-добре осигурява интереса на Съединените щати.
Където нашите интереси съвпадат с интересите на други държави, ще има партньорства и съюзи. Където нашите интереси се разминават, работата на дипломацията ни е да предотврати конфликт, като в същото време продължава да служи на нашия национален интерес, но и разбираме, че другите също ще преследват своя интерес.
Тази яснота се изгуби след края на Студената война. Ние останахме единствената свръх сила в света и поехме задължението, образно казано, да изпълняваме ролята на глобално правителство. В много случаи се опитвахме да решим всеки проблем. Да, по света се случват ужасни неща, но по-важно е, че има ужасни неща, които засягат пряко нашия национален интерес и ние трябва да дадем приоритет именно на тях.
Не е нормално светът да е еднополюсен, да има една супер сила. Това бе аномалия, продукт на края на Студената война, но трябваше да е ясно, че в един момент ще се стигне до многополюсен свят, т.е. да има няколко велики сили в различни части на планетата. Сега ние сме изправени пред това – Китай, до известна степен Русия, а трябва да отчитаме и някои по-особени държави като Иран и Северна Корея. Трябва да се справяме с тази нова ситуация. Затова сега, повече от всякога, трябва да помним, че е необходимо външната политика неизменно да служи на националния интерес на Съединените щати.
Ние трябва да правим това, доколкото е възможно, като избягваме войни и въоръжени конфликти. Знаем колко скъпо струваха на човечеството двете войни през миналия век. Тази година се отбелязва 80-ата годишнина от края на Втората световна война. Ако погледнем мащаба и обхвата на унищожението, възникне ли глобален конфликт сега, е ясно, че под въпрос ще бъде животът на планетата. Знам, че звучи стряскащо, но е така – сега има множество държави, които имат способности да унищожат живота на Земята. Затова трябва да работим усилено, за да избегнем въоръжения конфликт.
В същото време това не може да бъде за сметка на нашите национални интереси; това е сложният баланс.
Мисля, че завръщането ни към този прагматичен подход дава рамка, чрез която може да се анализира не само нашата дипломация, но и съюзите, които сключваме, чуждестранната помощ, която предоставяме. Завръщането на прагматизма не означава, че изоставяме нашите принципи. Аз не съм фен възторжен поддръжник на бруталните нарушители на човешките права по света. Но в същото време дипломацията и външната политика винаги са изисквали от нас да работим за нашия национален интерес, а това понякога налага сътрудничество с хора, които не бихме поканили на вечеря, или хора, които не бихме искали да ни управляват. Това е прагматичният и зрял баланс, който трябва да имаме във външната политика.
Мегин Кели: Според Вас как се справи в областта на външната политика предходната администрация? Джейк Съливан, бившият съветник по националната сигурност на Джо Байдън, каза: „Сега, когато приключихме мандата си, нашите съюзи са по-силни, а нашите противници и конкуренти отслабнаха – Русия е по-слаба, Иран е по-слаб, Китай е по-слаб, и през цялото време държахме Америка извън войни.“ Какъв е Вашият коментар?
Марко Рубио: Бих казал няколко неща. Първо, ние гледаме напред и се движим напред, но трябва да анализираме къде се намираме и какъв е светът, който сме наследили. Аз не бих се съгласил с цитираната от Вас оценка. При администрацията на Байдън, според мен, имаше сериозно разминаване между Държавния департамент и Съвета за национална сигурност, да не говорим за различията в средите на Демократическата партия. Това бе особено видимо по отношение на нашата позиция към Израел.
На второ място, ако погледнем към реалностите, бих казал, че в много отношения нашите противници са по-силни, отколкото някога са били, и определено станаха по-силни през последните четири години. Със сигурност Русия не смята себе си за по-слаба, отколкото беше преди четири години, сега те контролират територия, която не са имали. Ако се обърнем към Близкия изток, там избухна ужасна война. Имаме и война в Европа, в Украйна. А ключовият момент, който вероятно предизвика всичко това, бе хаотичното изтегляне от Афганистан. Мисля, че това изпрати много ясен сигнал на хора като Владимир Путин, че Америка е в упадък или е разконцентрирана. Можем да продължим – виждаме какво се случва в Индо-Тихоокеанския регион, където не само Тайван, но и Филипините са военно предизвиквани от китайците. Но Китай използват тактики на принуда не само в близката си чужбина, а и в други части на света. Поради изброеното не съм съгласен с оценката, която цитирахте.
Истината е, че имаме много работа за вършене. Има нещо, което често не се оценява вярно. Много държави се оплакват открито, че сме много твърди, но неофициално приветстват нашето ангажиране, те искат яснота в нашата външна политика и искат от нас да бъдем надеждни партньори. Не знам да има американски президент, със сигурност не и в съвременната ни история, който да е по-ясен и по-ориентиран към действия от Доналд Тръмп. Тази линия ще бъде възприета от Държавния департамент и ще проличи в по-нататъшните ни действия.
Превод: Александър Маринов
Коментар на преводача
Интервюто на Марко Рубио (едно от първите му на поста държавен секретар) представя много конкретна гледна точка към външната политика на САЩ, издържана изцяло в духа на традицията, известна като политически реализъм. Заслужават внимание следните ключови моменти в интервюто:
- Националният интерес е основен двигател на политиката.
- Сферите на влияние на великите сили са ключов фактор за световния ред.
- Многополярността е естествено състояние на света, а еднополюсната архитектура след края на Студената война е била временна аномалия.
- Дипломацията трябва да управлява конфликтите, когато интересите не съвпадат.
- Интервюто дава ясни ориентири за бъдещата политика на администрацията на Тръмп, потвърдени от по-нататъшния ход на събитията:
- Приоритизиране на Китай като основен стратегически противник;
- Оттегляне от конфликта в Украйна;
- Натиск над Европейския съюз чрез мита и икономическо съперничество;
- По-прагматичен (макар и агресивен) подход към латиноамериканските страни.
Любопитно е, че това интервю е останало незабелязано или е било умишлено пренебрегнато от външнополитическите анализатори.
Източник: Banker.bg
