Американският президент Доналд Тръмп влезе във втория си президентски мандат преди година с гръмкото обещание да бъде „миротворец“, който ще сложи край на „вечните войни“ и ще върне Съединените щати към прагматична, национално ориентирана външна политика.
Днес тези обещания звучат кухо. Под негово ръководство САЩ вече извършиха военна операция във Венецуела, плениха президент, заплашват Колумбия, говорят за рухването на режима в Куба, отправят предупреждения към Иран и отново поставят на масата абсурдната идея за анексиране на Гренландия.
Арестът на венецуелския президент Николас Мадуро от американските въоръжени сили на 3 януари и транспортирането му в Ню Йорк определено бележи нов етап във външната политика на Вашингтон. Операцията беше представена като „правоприлагаща“ акция срещу „наркотероризъм“, но по своята същност представлява акт на военна намеса срещу суверенна държава. Бомбардировки, убити, включително цивилни и чуждестранни военни, и отвличането на държавен глава без подкрепата на ООН – това е реалността зад претенциите на Белия дом. И не е изненадващо, че дори част от американските демократи нарекоха случилото се „акт на война“.
Факт е, че Мадуро е автократ и гражданското общество в страната, която тъне в бедност, е смазано, но оправдава ли това военна агресия в чужда държава? Още по-тревожно е, че вместо ясно заявен план за демократичен преход, Тръмп даде да се разбере, че Съединените щати възнамеряват да „контролират ситуацията“ във Венецуела без да поемат отговорността за реална окупация или дългосрочно стабилизиране. Това твърдение е не само противоречиво, но и опасно. Американски войски не контролират територията на страната, силите за сигурност, които са лоялни на стария режим, остават активни, а венецуелското общество е разкъсано между страх, надежда и гняв.
В този вакуум на властта рискът от хаос е огромен. Най-големият парадокс в подхода на Тръмп е отношението му към венецуелската опозиция. През 2024 г. тя постигна ясна и международно призната изборна победа, въпреки репресиите и контрола на режима. Лидери като Мария Корина Мачадо и кандидатът Едмундо Гонсалес олицетворяваха реална възможност за демократичен преход, подкрепен от мнозинството венецуелци, включително милионите в изгнание. Но Тръмп не стъпи върху тази легитимност и я пренебрегна с лека ръка, заявявайки, че Мачадо „няма подкрепа или уважение“ в страната. Белият дом дори избра да води преговори с Делси Родригес, вицепрезидент на Мадуро и част от същия режим, който години наред потискаше опозицията и разрушаваше институциите.
Тази странна политическа логика, според която „по-добре познатото зло“ може да осигури стабилен преход, пренебрегва едно основно обстоятелство – венецуелците вече отхвърлиха този елит, като безплоден.
Опитът да се наложи промяна чрез части от стария режим не е рецепта за демокрация, а за нова форма на авторитарна приемственост. Твърденията за „наркотероризма“ допълнително размива мотивите на Вашингтон. Венецуела наистина е транзитна страна за кокаин, но не е основен производител, нито ключов фактор за кризата с фентанила в САЩ.
Самото обвинение срещу Мадуро, в крайна сметка, се фокусира върху кокаина, а не върху синтетичните наркотици, които са основния бич за американското общество. Това поставя под съмнение искреността на заявените цели и подсказва, че операцията е била по-скоро политически мотивиран акт, отколкото част от последователна стратегия.
Регионалните последици също са тревожни. Заплахите към Колумбия, обидните квалификации към нейния президент и намеците за военна намеса подкопават отношенията със съюзници и рискуват да дестабилизират цяла Латинска Америка.
„Такава операция ми звучи добре“, каза Тръмп пред репортери на борда на самолета си „Еър Форс 1„. Той се аргументира, че „Колумбия (подобно на съседна Венецуела) също е много болна и е управлявана от болен човек, който обича да произвежда кокаин и да го продава на Съединените щати“.
Изказванията за Куба и Иран следват същия модел на сплашване. Според американския президент режимът в Куба изглежда „готов да падне“ след американската военна операция във Венецуела. Той посочи, че на комунистическото правителство в Хавана ще му е трудно „да се задържи“ без венецуелския петрол. И предупреди за пореден път, че Иран ще бъде ударен „много силно“, ако бъдат убити демонстранти, протестиращи срещу влошаващото се икономическо положение в страната. Там се провеждат най-големите протести след тези, предизвикани от смъртта на 22-годишната Махса Амини през 2022 г., след като беше арестувана от иранската нравствена полиция заради това, че не е носила хиджаба си по строгите предписания.
„В случай че Иран продължи да стреля и да убива демонстранти, Съединените американски щати ще отидат да ги спасят“, каза Тръмп на 2 януари.
На всичкото отгоре възроди и идеята за анексиране на Гренландия, което показва, че му е трудно да излезе от шаблона на XIX век, а именно ясни сфери на влияние, териториални придобивки и „закона на по-силния“.
Разбира се, въпреки всичко, е възможно Венецуела да излезе от кризата по-демократична, отколкото беше преди 3 януари. Но ако това се случи, то няма да е благодарение на политиката на Тръмп. Истинската надежда остава във венецуелското общество, което вече показа смелост и решимост да гласува за промяна при изключително трудни условия.
Засега обаче картината е мрачна и то не само за Венецуела. Образът на Тръмп като „миротворец“ пък все повече се разпада, заменен от този на лидер, за когото заплахата и демонстрацията на сила са предпочитан инструмент, дори когато цената е международният ред.
Източник: Banker.bg
