„Можете да говорите каквото си искате за международни любезности и норми. Но ние живеем в реален свят, който се управлява от силата, принудата и властта.“ Това заяви пред американска медия на 6 януари заместник-началникът на администрацията на президента Доналд Тръмп и негов ключов съветник по въпросите на вътрешната сигурност Стивън Милър.
Няма нужда от обстоен анализ, за да заключим, че това изказване не е просто поредната провокация за телевизионната аудитория. Тук става въпрос за резюме на новата външнополитическа философия на Вашингтон, която поставя под въпрос самите основи на международния ред, който бе изграден след Втората световна война.
Според Милър Съединените щати няма да действат като „нормална“ държава, ограничена от международно право и съюзнически съображения, а като свръхдържава, която използва силата си директно за постигане на стратегически цели. Както отбелязаха редица американски коментатори, това е най-ясното обяснение досега за промяната в световната роля на Америка при управлението на Тръмп.
В този контекст идеята за отнемане на Гренландия от Дания вече не изглежда като ексцентрична прищявка, а като логично продължение на държавна политика, която възприема света като мрежа от „сфери на влияние“.
Тръмп систематично разгради традиционната външнополитическа инфраструктура на САЩ. Съветът за национална сигурност беше орязан, ключови постове в Държавния департамент останаха вакантни, а стратегически решения се вземат от тесен кръг лоялни на президента и неговото семейство фигури, често без дипломатически и управленски опит.
Например Милър, който е архитект на антиимиграционната политика и твърдолинейния подход към Латинска Америка, се превърна в една от най-влиятелните фигури зад кулисите. Именно този модел на управление обяснява защо дори съюзници от НАТО може да се окажат потенциални цели.
Гренландия заема особено място в тази логика. Арктика се превръща в нов геополитически фронт, богат на ресурси – редкоземни елементи, уран, желязо, нефт и газ, както и на стратегически маршрути и САЩ вече имат военно присъствие там. Формално островът е част от Кралство Дания, но от 2009 г. разполага с широко самоуправление, включително собствен парламент и правителство.
Копенхаген отговаря за външната политика, отбраната и валутата, докато вътрешните въпроси са почти изцяло в ръцете на местните власти. Правото на самоопределение е заложено изрично в статута на Гренландия, което означава, че островът теоретично може да обяви независимост чрез референдум.
От гледна точка на Тръмп Дания е малка държава, а Европейският съюз е политически разединен и зависим от американските оръжия и технологии. Американският президент със сигурност смята, че нито една европейска сила няма нито волята, нито капацитета да му се противопостави. Което на практика е вярно.
Позицията на Брюксел след американската операция в Каракас на 3 януари бе снишаване и стъпване на пръсти. ЕС просто призова за сдържаност. Само два дни по-късно, на 5 януари, говорител на Европейската комисия се изненада от изявлението на американския президент, че Европа знаела колко много Съединените щати се нуждаят от Гренландия.
„Чухме изявленията на Доналд Тръпм по темата, но не ми е известно тя да е била обсъждана с наши представители“, заяви говорителката Паула Пиньо. Десетилетията на зависимост на европейските държави от американската военна мощ сериозно подкопаха собствените им способности за отбрана.
НАТО функционира като алианс, но в него САЩ остават водещата сила. Това се отнася не само до ядреното възпиране, но и до така наречените „спомагателни способности“, като разузнаване, сателитно наблюдение, електронна война и логистика. Без тях съвременните армии са практически неефективни.
Великобритания е показателен пример. Макар да се представя като водеща европейска военна сила, тя е дълбоко обвързана със САЩ и то не само за ядрените си подводници и ключови системи като изтребителите F-35, но и за разузнавателните мрежи. Това партньорство позволи на Лондон с години да пести средства, като разчиташе, че Америка винаги ще е на линия.
Същият въпрос стои пред целия ЕС и НАТО. Плановете за отбрана на алианса разчитат на колективен принос, но американската роля остава доминираща. Европейските усилия за „стратегическа автономия“, за която от години настоява френският президент Еманюел Макрон, напредват бавно и са повече на думи. Реалността е, че Европа няма бърз отговор и не може да си позволи да се противопостави на САЩ.
Поради тази причина реакцията на датския премиер Мете Фредериксен, която предупреди, че атака срещу Гренландия би означавала край на НАТО и следвоенната система за сигурност, е морално точна, но стратегически слаба. Разпадът на блока би навредил най-вече на европейците. Тръмп е наясно с това и подобни предупреждения трудно биха го възпрели.
Паралелът с Венецуела допълнително изостря ситуацията. Светкавичната американска операция срещу режима на Николас Мадуро върна на дневен ред доктрината за сферите на влияние. Не е случайно, че в Москва това се възприе като потвърждение на собствената ѝ логика спрямо Украйна. Ако Америка може да действа така в „своя заден двор“, защо Русия да не прави същото в своя? Успехът на САЩ във Венецуела укрепва убеждението на Путин, че светът се управлява от силата, а не от правилата.
В този смисъл отговорът на въпроса „може ли ЕС да спре Тръмп“ не е в полза на европейците. Европейският съюз може да протестира, да осъжда, да търси дипломатически решения, но няма инструментите да наложи волята си, ако Вашингтон реши да действа едностранно. Това, което Европа може да направи, е да изгради истински военен и политически суверенитет.
Източник: Banker.bg
