Еврото няма да ни убие, но паниката и пропагандата – със сигурност. Покрай еврото някои от нас внезапно преоткриха себе си като занаятчии, икономисти и партизани. Знайни и незнайни творци изработват пана от дърво, везба и метал в чест на българския лев, сякаш не валута изпращаме, а народен будител. Други пък се канят да създават общности, в които ще се търгува само с левове.
Дребен детайл е, че за да си истински независим от „вредното евро“, трябва да си произвеждаш всичко сам – от хляба до смартфона. По една от обществените телевизии жена дори сериозно предложи да разменя разсад за зеленчуци срещу други стоки, за да „спасим лева“. Ако добавим и разплащане с кокошки, може би ще си върнем и Възраждането.
За „падането на лева“ критиците, разбира се, посочват добре познатите виновници. На първо място няма как да не споменем вечния враг Джордж Сорос. Човекът навърши 95 години, но не само че не се отказва, а продължава с плам да подкопава българската държава, между две лъжици супа и вероятно няколко валутни заговора. Очевидно е безсмъртен и ще продължи да измисля нови начини да ни съсипва.
В реалността Сорос е изразявал критични позиции към еврото, управлението на еврокризата и ролята на Германия, предлагал е идеи за по-тясна интеграция и е признавал рисковете от въвеждането на единната валута в нестабилни региони. Това обаче няма никакво значение, защото митологията и пропагандата изискват ясен злодей, а сложните нюанси и проверката на фактите са враг на добрата конспирация.
Случаят с Любомир Петков от формацията „Заедно за България“, който демонстративно остави банкнота от 100 лева на каса и настоя рестото да му бъде върнато само в левове, не е гражданска позиция. Това е политически пърформанс, внимателно изчислен да създаде напрежение там, където реален проблем няма. Левът не се защитава с касови сцени, както демокрацията не се спасява с крясъци в супермаркета.
Част от хората пък искрено се притесняват (в социалните мрежи) , че в еврозоната ще плащаме дълговете на Германия и Франция. Представата е почти идилична – на 1 януари германци и французи се събуждат, потъркват ръце и обявяват: „Край, българите поеха сметката“. Само дето икономическата реалност е малко по-различна и не включва магическо прехвърляне на дългове към най-бедния член на клуба.
Най-разпространеният страх остава инфлацията, често бъркана с високите цени. Цените могат да са високи и без инфлация, но това изисква едно неудобно усилие, а именно да се прави разлика. Хората с по-ниска покупателна способност се страхуват, че тя няма да се повиши с магическа пръчка, и логично търсят виновник. Еврото е удобно. Ако търговците надуват цените, вината едва ли е в банкнотата, но това е твърде прозаично обяснение.
Е, има и по-цветни теории. Според някои в евробанкнотите са вплетени дяволски знаци, които се разкриват, ако ги сгънеш, огледаш, допреш една до друга или ги покажеш на лунна светлина. На 50 евровата банкнота дяволът бил с рога, на другите – без. Очевидно адът също страда от бюджетни ограничения.
Още от първите стъпки към еврозоната темата беше превърната от технически въпрос в идеологическа война. Аргументите за цени и темата за суверенитет и идентичност постепенно беше изместена от страхове, внушения и апокалиптични прогнози. С времето този разказ се институционализира чрез сайтове, профили и публични фигури, които години наред въртят една и съща плоча. Процесът не е случаен и следва добре познати модели на дезинформационни кампании.
Все пак протестите срещу еврото не се превърнаха в доминиращ обществен консенсус. Въпреки шума процесът продължи. Еврото не беше наложено внезапно, а подготвяно повече от десетилетие. Този факт често се губи сред пророчества за гибел, робство и ред други лоши неща.
Социалните мрежи родиха безценни бисери – от ритуали за „обезсилване на енергията на еврото“ със светена вода и монети, до прогнози за деца-роби, военни преврати и спасителна руска намеса. Някои описват обмяната на левове в евро като сцена от филм на ужасите, с „екзекуции“ и чували с пари, сякаш става дума за готическа драма, а не за банкова операция.
Всичко това звучи още по-иронично на фона на един прост факт – от 1999 г. левът е фиксиран първо към германската марка, а после към еврото. Валутният борд означава, че България отдавна не води самостоятелна парична политика. Левът не плува свободно, не е независим и не се определя от българската икономика. Той от години е вързан за еврото, просто с друго име.
Истината е далеч по-прозаична и затова не е особено популярна. Не случайно в последните дни стана особено популярен един виц: „Стара европейска поговорка гласи, че който не е имал левове, няма да има и евро“.
Източник: Banker.bg
