Цветелина Димитрова е адвокат в Адвокатско дружество „Георгиев, Тодоров и Ко. Притежава докторска степен по Международно частно право от СУ „Св. Климент Охридски” – с тема на дисертационния труд „Способи за уреждане на инвестиционни спорове“. Адв. Димитрова е главен асистент в СУ, където води упражнения по Международно частно право. Тя е автор на редица статии на юридическа тематика. Член е на Софийската адвокатска колегия, на УС на Института по международно частно право и на Young International Council for Commercial Arbitration.
Адвокат Димитрова, какви тенденции наблюдавате в развитието на правната рамка у нас през последните години?
Няколко са основните тенденции: Ускорена европейска хармонизация по приемането на множество актове с широк обхват на действие, засягащи редица ключови сектори – Втората директива за мрежова и информационна сигурност (NIS2); Акт за цифрови услуги (DSA); Акт за цифровите пазари (DMA); Директива за корпоративната устойчивост при отчитането (CSRD), Регламент за изкуствения интелект (AI Act), Регламент за пазарите на криптоактиви (MiCA), Регламент за оперативната устойчивост на цифровите технологии (DORA). Наблюдават се чести и „на парче“ изменения в националното ни законодателство, както и административни изисквания, които растат по-бързо от капацитета за тяхното прилагане. Ускорената дигитализация, начело с изкуствения интелект, променя всички сфери на обществения живот. Законодателството не успява да е в крак с това бързо темпо, което е сред основните предизвикателства в сферата на нормотворчеството.
Какво за Вас означава „свръхрегулация“ – къде е границата между необходимите правила и прекомерната административна тежест?
Свръхрегулация е не толкова „много правила“, колкото неясни, несъгласувани и често променяни правила. Тя се проявява, когато цената на спазването им надхвърля обществения ефект и задушава иновацията. Границата минава там, където допълнителният контрол вече не носи осезаема полза за правата и свободите на гражданите или пазара. Рецептата е ясни цели, пропорционалност и стабилни тълкувания.
До каква степен честите законодателни промени и усложнените изисквания влияят върху решенията и работата на бизнеса у нас?
Влияят директно върху инвестиционните решения, сроковете и себестойността. Компаниите започват да калкулират „регулаторна волатилност“ в бизнес плановете си и отлагат проекти. Усложнените изисквания пренасочват ресурс от развитие към спазване на правилата и забавят ръста на заплатите и наемането. Все по-често клиентите питат не само „какво е изискването“, а „колко ще се задържи така“ и „какъв е рискът да не го спазим“. Те търсят предвидимост и срокове. Позитивно приемат рамката от ЕС и сравнително ниските разходи, но се притесняват от честа смяна на тълкувания и различни изисквания по институции. Периодите на политическа криза също създават аура на несигурност около инвестиционния климат у нас. Инвеститорите искат „обслужване на едно гише“ (one-stop shop) и работещo електронно управление.
Може ли една компания да остане конкурентоспособна, когато значителна част от ресурса ѝ отива за спазване на все по-сложни изисквания?
Да, но ако превърне комплайънса (спазването на правила и закони) в процес, а не в кампанийна реакция. Това означава риск базирани приоритети, автоматизация, ясни роли и вътрешни ключови показатели за изпълнение. Иначе разходът става невидим данък върху иновацията. Добре работещите процеси, съответстващи на действащото законодателство, са своеобразно конкурентно предимство за компаниите.
Какви са рисковете от свръхрегулацията – както за бизнеса, така и за самата държава?
За бизнеса: задържа иновации, свива маржове, изтласква МСП и концентрира пазари. За държавата: намалява инвестициите, увеличава административните разходи и натоварва съдилищата. В дългосрочен план поражда цинизъм към правилата и стимулира търсенето на по-либерални юрисдикции за правене на бизнес. Резултатът е по-нисък растеж и по-слаба конкурентоспособност.
Къде е балансът в правната сигурност и необходимостта от промени и как правото да насърчава, а не да спира развитието?
Нужно е стабилно ядро от базови правила и предвидими актуализации по график. Промените трябва да се предхождат от обществено обсъждане, оценка на въздействието, консолидация на текстовете и достатъчно дълги срокове, преди да започнат да се прилагат. Правото следва да определя цели и граници, а не да предписва оперативни процеси линия по линия. Така иновацията намира място „в рамката“, вместо да се бори с нея.
Какви са най-честите затруднения на клиентите ви в контекста на прекомерните регулации?
Има неразбиране на изискванията и логиката на съответната регулация, включително различни тълкувания между институции и липса на официални указания. Вторият проблем е дублирането на изисквания (например GDPR, NIS2 и секторни правила), които изискват сходни политики и одити, но в различни формати и срокове. Трето – кратки срокове и недостиг на данни/метрики, особено при ESG/CSRD и веригите на доставки, което тласка МСП към скъпи външни решения. Четвърто – зависимост от доставчици на софтуер и „шаблони“, които не отразяват реалните процеси на конкретния бизнес. А липсата на пропорционалност – еднакви чеклисти за различни по мащаб компании – генерира разходи без добавена стойност.
Какво бихте посъветвали законодателите – как да създават стабилна и предвидима регулаторна среда?
Няма универсална „рецепта“. Препоръчителни практики са доброто планиране и изработване на „пътна карта“ на реформите; създаване на работни групи, в които се чува гласът на експертите и академичната общност; осъзнаване, че всяка промяна трябва да е в хармония с действащата рамка, което изисква „часовникарска“ прецизност. Затова и законотворчеството е една от най-отговорните дейности в съвременната държава.
Текстът е част от бр. 129 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са подбрани от екипа на списанието и не съвпадат непременно с редакционната политика на Economic.bg.
Източник: Economic.bg
