Планинският път е все още мокър от снощния дъжд и забуленото в мъгли слънце едва просиява за по две-три минутки. Навлизаме в поредния хребет на Велебитските планини, които веднага ни прегръщат с наметнатите си със зелен плащ ръце. Притиснатото от мрачни лесове шосе от време на време се „отваря“ в малки полянки, украсени с по къща-две, и влажно блесналото от сутрешната роса луковидно кубе на местната църква. Бяхме слезли от магистралата и вече се намирахме близо до Слюни, което означава, че сме близо и до крайната ни цел. Съзираме паркинга отляво и касите отдясно и разбираме, че хърватската приказка, наречена Плитвице, започва. Заедно с билета посетителите получават и карта на националния парк, за която човек забравя веднага щом прекрачи прага на вход №1. А забравя, защото противно на всички туристически правила, според които най-голямата атракция е за накрая, се изправяме пред невероятните водопади на Саставци. Бученето завладява слуха, цветовете и движенията покоряват очите, а красотата им сякаш обсебва съзнанието. Отвсякъде се леят прозрачно бели потоци, толкова много, че е трудно за разбиране откъде се изсипва цялата тази маса вода, изчезваща в пенливия водовъртеж на дъното. Там, полузакрита от мъглата, тя се превръща в талази от коприна, брокат и шифон. Високи, сиви зъбери пробиват плаща на мъглата, целите обвити с дебел, яркозелен, висящ на драперии килим от мъх. Дори да влезете през вход №2 над езерото Козяк, отново ще ви посрещне ревът на многобройни водопади, контрастиращ с плътната тишина на покритите с вековни борове и мури склонове на хълмовете. Най-големият национален парк на Хърватия е сгушен между три планини, които като три сестри обгрижват малкото си братче, а то весело шуми и подскача между тях.
Веднъж озовали се в парка, изпразнете съзнанието си, усетете величието на природата и ако се почувствате твърде малък, се успокойте с факта, че сте частица от нея. Никъде другаде не съм изпитвал по-силно усещане за единение с природата, отколкото в Плитвице. Впрочем всеки човек си има такова място – за мен това са Плитвишките езера и езерата в канадския национален парк „Джаспър“. Чувството е главозамайващо! И приказно! Прелестно и фантастично!
Зеленото на леса прелива в перленото на мъглата, преминава в прозрачното на искрящия въздух и изчезва в наситеносиньото на езерата, които изглеждат като разтопен елмаз. Между тях се вият стотици пътеки, минаващи покрай пропасти и клисури, през пещери и дефилета, огласяни от песента на водата, обвити от паяжината на гората, през гъсти дъбрави, където слънцето и сянката се гонят пред очите, подмамвайки ви в недрата на Велебитските планини.
От мястото, на което стоим, на педя разстояние от Саставци, гледката вече е съвсем различна: виждат се все по-смаляващите се в далечината езера, които изчезват във водовъртежа на зеленината между хълмовете. Пътеката е впита високо в скалите над пропастта, а от дъното й се изкачва веригата от езера, образуваща терасовидни водопади. Кристалночистите им води игриво скачат надолу от едно езеро в друго, за да оформят серия от пенливи водопади. Те са резултат от няколко необикновени биологични и химични процеса, които и сега продължават да променят посоката на водата. Дванадесетте горни езера са затворени от естествените прегради на наноси от мек калциев карбонат (травертин). Те непрекъснато растат на височина и са причина за постоянно променящата се редица от водопади, някои от които вече са достигнали 80 м височина. Травертинът продължава да се натрупва със скорост 1 см годишно и да прегражда реката в горното й течение. От време на време бариерите в някои участъци не издържат напора на водата и тя се оттича под формата на водопад до най-близкия басейн.
Първото описание на феномена датира от 1777-а и е дело на Доминик Вукашович, който споменава за „пет красиви езера, намиращи се в най-гъстите гори на турската граница”. Кой знае защо по-късно те стават известни като „Дяволската градина”. Когато наближаваме най-голямото езеро в парка – Козяк, мъглата започва да се вдига и разбирам поне отчасти причината за названието им. Издигащите се към небето бели вълма приличат на пара от диханието на Сатаната. Наблизо откриваме непретенциозен ресторант, в който успяваме да изпием само по едно кафе, да издишваме навън струи пара като същински дяволи… и да прочетем напътствията към туристите в парка, написани сякаш от поет: „Не вземайте нищо, освен снимки, не оставяйте нищо, освен стъпки, не използвайте нищо, освен времето!”
Качваме се на корабчето, с което прекосяваме Козяк от край до край, и докато минаваме покрай високите, гъсто залесени брегове на езерото, чийто зелен плащ е разкъсан от хиляди водопади – именни и безименни, родили се в резултат на всекидневния дъжд напоследък – глъчката от разговорите на корабчето внезапно секва. Толкова прелестно, толкова фантастично е всичко онова, което съзираме: едно невероятно тектонично разместване, сътворило приказен свят, подобен на този от поредицата „Хобит”. На всичко отгоре започва да вали и капките дъжд шият с разноцветния конец на дъгата шедьоври върху водното пано.
Малкият дървен кей изскърцва уплашено при допира си с ламарината на кораба и цветната вълна от якетата на туристите се понася към сушата. Предстои ни изкачване нагоре между самите водопади по дървени пътеки, сковани от кръгли трупи, дървени мостове, стълби, парапети… Водата е придошла и облива първите стъпала на пътека. А водопадите сякаш ни поздравяват с мокрите си ръце… и пеят. Нагоре, сред зелената гора, те изнасят истински концерт, какъвто само природата може да изпълни. Това е музиката на хиляди поточета, ручеи, вади, бързеи, притоци, извори… Големите водопади са контрабасите и валдхорните, разказващи приказки за хърватски крале и кралици, за безстрашни рицари и техните дами на сърцето, а малките водопади са арфите и флейтите, които редят легенди за дългобради джуджета и русокоси феи, за остроухи елфи и дългоноси гноми.
Плитвице е хаос от дървени пътеки, езера и потоци, които текат през тях, за да се влеят в други езера. Те на свой ред раждат нови ручеи, прекрачвани от дървени мостчета, и водят до следващите езера и потоци. Господарка на всичко това е река Корана, която е издълбала каньона, в който като по писта се спускат терасовидно 16-те езера. Тя е „виновна“ и за пещерата Шупляра, която започнала да извайва преди 2 млн. години. Сега от нейния вход тръгват бетонни стъпала, които водят към самите й недра. Пътеката излиза от другата страна на вече труднорушащия се доломитен слой, устоял на напора на водата милиони години, който оформя здравите стени на каньона. Металната стълба позволява на желаещите да слязат до наниза от травертинови прагове на реката, които са причина за образуването на по-малките водопади. Оттук се открива същата панорамна гледка, която съзряхме в началото, но този път отдолу нагоре, където в далечината, през покритите с мъх скали, се носи сопраното на Саставци.
Продължаваме по дървените пътеки, издигнати над водата, пълзящи покрай каскадите, които като придойдат се оттичат направо през пътеките. Изживяването е почти сюрреалистично – човек има чувството, че ходи върху водата. В същото време залезът се къпе в стотиците нюанси на зеленото и синьото на Плитвишките езера и със съжаление разбираме, че е време да напуснем този вълшебен свят. За да се върнем в грубия шум на действителността, изоставяйки ефирната и магическа музика на водата, която завинаги ще изпълва този невероятен край на Хърватия.
Четете още: Златното колие на Френските Алпи
Източник: Banker.bg
