Изгубени във времето
Безметежна, топла и приласкаващо задушевна майска вечер се диплеше над цветния архипелаг в Мраморно море, не случайно наречен Принцови острови – достойни единствено за принцове и кралски особи, макар че причината за идването им тук е била малко по-различна. Вървях сам по лъкатушещите улички, оградени от високи зидове, потънали в мрачнозелен, призрачен бръшлян, който на светлината на пълната луна изглеждаше сребърно бял. Зад стените се източваха палми и алепски борове, услужливо надвиснали над заспали османски имения, унесени във вековен сън. Сподирян от тишината, нарушавана единствено от собствените ми стъпки, продължих надолу по хълма, чиято пътечка ме отведе до хотела.
Повече от хилядолетие, най-големият от Принцовите острови, отстоящи само на 20 км. от Истанбул, привлича пътешественици, най-вече от района на Златния рог и мегаполиса, стъпил на два континента, да се разходят сред напоените му с аромата на борова смола иглолистни гори, да надникнат в романтичните му заливчета със зелена и синя вода, да отправят взор към далечния хоризонт от високите му крайбрежни скали. С площ само 5 кв. км. и едва 7500 жители, Бююкада е най-големият сред пъстрия архипелаг, издигащ се от водите на Мраморно море като конвой от костенурки, изплували с корубите си на повърхността. На турски са познати като Адалар и всъщност се възприемат като предградие на Истанбул, но за разлика от града на сушата, с неговия трафик, wi-fi кафенета, където до джезвето с надигащото се турско кафе прелитат хиляди гигабайти информация, галерии и концертни зали, те сякаш не са получили есемесът, че вече сме преминали в ХХI в.
Стъпването на Бююкада е сякаш навлизането в диорама на миналото, недокосната от съвременността. Тук не само, че няма модерни, високи сгради, но и не се допускат никакви автомобили; разрешени са само велосипеди и файтони, които кръстосват улиците, насочвани от своите господари чрез галантно подръпване на богато украсените, претрупани от бродерии и пискюли, поводи. Целият остров е изпълнен единствено с филигранни дървени имения с фасади в ярки тонове и боядисани в зелено жалузи на прозорците, които никак не изглеждат турски, а по-скоро напомнят на тропически хасиенди и придават карибски стил на острова, сякаш се намират някъде на Ямайка или Малките Антили, и бели вили с червени керемидени покриви, които вече са ни по познати и характерни за източната ни съседка, разпрострени сред заслонени от цветя улици и смарагдови гори, обгръщащи хълмовете, които се спускат досами морето.
Пребивавайки няколко пъти в града на Босфора, се чудех защо никога досега не бях чувал за тази истинска Шангри-Ла. От табелите под намерените артефакти в местния исторически музей узнах, че след като император Юстиниан ІІ построил тук своята лятна резиденция през 569 г. от н. е., започнали да се издигат множество православни манастири като място за уединение, но през последващите години късчетата суша се превърнали в затвор за императрици, султани и патриарси, изпаднали в немилост на сушата (и така хората започнали да ги наричат Принцови острови). По-късно турските управници предпочитали да летуват в Бодрум и Бююкада западнал, но през последните три десетилетия островът възвръща своето величие – богати истанбулски фамилии и творци купуват тук имоти и издигат своите вили, бавно превръщайки го в истанбулския Ориндж Каунти.
Още със слизането си на Бююкада човек усеща, че има нещо по-различно. По улиците препускат коне, впрегнати в писани карети, сякаш си в приказка, и колоездачи, които представляват пъcтpa глeдкa c paзнoцвeтнитe cи велосипеди. Поради липсата на автомобили човек усеща чистия въздух на Бююкада веднага и мигом огладнява. Ресторантът, в който решихме да обядваме, беше само на няколко преки, но по пътя дотам имах чувството, че съм попаднал в литография от XIX век: глицинии надничаха над главите ни, докато минавахме покрай конаци с еркерни тераси, резбовани корнизи и прозорци с дървени жалузи. Някои изглеждаха като нови, безупречно реновирани. Други бяха преобразени, неузнаваемо променени. Но имаше и такива, които бяха все още крехки, олющени, с пропукани дървени греди и увиснали на един-единствен пирон дървени капаци. Те се бяха облегнали на обраслите в храсти и треви дървета като изнемощели от годините и жегата старци. За мен именно тези изоставени постройки подчертаваха историята, извеждайки на преден план разрушението, за да придадат особено значение на миналото в контраст с настоящето. Тук човек попада в коренно различна обстановка и далеч от хаотичната енергия на Истанбул прегръща по-бавния ритъм на живот.
Стигайки най-после до ресторанта, седнахме в откритата му част, обърната към кея и докато се наслаждавахме на перфектно приготвените морски деликатеси, прясно уловени сутринта под лъчите на изгряващото слънце, гледахме как акостират фериботите от Кабаташ или Кадъкьой, които само за час и половина в компанията на песента на сирените и крясъците на чайките, ви пренасят до островния рай за един вълшебен ден. Жадните за малко спокойствие и чист въздух туристи си пробиваха път по уличките нагоре и аз с интерес наблюдавах вечното шоу, защото тук няма как да не налетиш още в началото нa някой oт мecтнитe пpoдaвaчи нa cлaдoлeд. Те са шарено облечени, винаги усмихнати и готови да кажат нещо на който и да било език (включително и японците ги разбираха). Но те не предлагат какъв да е cлaдoлeд, a „дoндypмa“ – тypcки cлaдoлeд. Toй нямa нищo oбщo c онзи, който познаваме всички, защото дондурмата е лепкав, разтеглив и се точи като дъвка. Paзxлaдaтa c нeгo e чyдecнa в лятнaтa жeгa и всички без изключение го опитваха.
След обяд се насочихме към пастелно жълтата катедрала на Бююкада „Ая Дмитри“ (или „Св. Димитър“) и още няколко църкви с техните обковани в сребро икони, лъснати до блясък, украсени със скъпоценни камъни полилеи, тежко увиснали на огромни златни вериги, спуснати от най-високото място, антични, позлатени, дървени амвони и говорещи на гръцки монаси, които, типично за тях, допускат туристи, само ако са там и не нарушаваш следобедната им дрямка.
Поободрени от хладината на обителите, неразумно решихме да се впуснем във велосипедно приключение. В началото нямаше проблем и скоро се озовахме пред изоставената и запусната вила, обитавана някога от Лев Троцки. Лев Давид Бронщайн, по-познат просто като Лев Троцки, руският революционер марксист, водил уединен живот на изгнаник на острова със семейството си между 1929 и 1933 г., след като бил изгонен от Съветския съюз. По време на престоя си в имението Янарос той написва известната си книга „История на руската революция“. Домът му се намира малко по-надолу от едно господарско имение, послужило преди време за декор на известна сапунена опера, чието действие се развивало по време на Османска империя, в което, след реставрацията му заради сериала, нямало нужда от специални ефекти, за да се пресъздаде атмосферата от XVI в.
Втората част от пътешествието ни обаче ни изправи пред хълм и предизвикателство, за което не бяхме готови. Оказа се, че не само туристи и изгнаници предприемат пътуването до Бююкада, но и хиляди поклонници, които всяка година на 23 април се събират от цяла Турция, Гърция, Русия, Балканите и се отправят към манастира „Св. Георги“, кацнал на най-високия връх на острова Юджетепе в самия му център. Докато се изкачват, те извършват древен ритуал за плодородие, размотавайки кълба прежда, чийто нишки усукват около зеленината покрай шосето по целия път от Бирлик мейдани (площад „Единство“) до църквата на върха.
Оттам тръгнахме и ние, следвайки останките от тяхното скорошно поклонение. Пътят беше обточен със заплетени нишки прежда във всякакъв цвят, все едно въртяхме педалите покрай дълга цял километър забавачница за невръстни котенца, в която са лудували до насита. Достигайки Юджетепе си поехме въздух и вече можехме да отдъхнем в ресторанта, разположен в двора на манастира. От терасата му се откриваше величествена гледка, панорама на почти 360 градуса: в пропития с уханието на мимоза въздух наоколо се открояваха очертанията на останалите Принцови острови на северозапад, огромните карго кораби, чакащи да преминат Босфора на изток, стръмните пропасти, спускащи се отвесно надолу към скалистото крайбрежие на Бююкада и няколко магарета, пируващи на поляната до нас, цялата осеяна с магарешки бодили. Тук, в двора на църквата, бяха записани на листчета хартия, сгънати и окачени по клоните на дърветата надеждите и въжделенията на хиляди поклонници. Те се полюшваха на вятъра и докато наблюдавах танца им, бавно попаднах под въздействието на тази мистична традиция. Откъснах и аз лист от бележника си и също написах моите съкровени желания. Не знаех дали ще се сбъднат, но от дистанцията на времето мога да кажа, че това е един хубав обичай, който, ако не друго, поне вдъхва надежда за известен период от време; след това трябва сам да направиш нещо по въпроса, за да се осъществят.
Хрущящите под краката на сервитьора сухи борови иглички ме върнаха в реалността заедно с аромата на цвърчащ кебап, грилован патладжан, пикантна салата от фава и домати, подправена с османли и триъгълни парчета парещо гьозлеме.
Възстановили силите си след обяда, отново се метнахме на колелетата и полетяхме през напръскани с цветя ливади към крайната ни цел – огромна, внушителна, импозантна, полуразрушена, запазила се само по волята на Господ дървена конструкция, най-голямата дървена структура в Европа и втората в света, която изглежда така, сякаш всеки по-силен полъх на вятъра би я повалил. Дълга колкото футболно игрище и висока над 30 м., тя се издига като запустяло и мъртво, кошмарно видение, същински Амитивил, обитаван от духове. Проектирана някога от френско-османския архитект Александър Валури като казино и хотел за богаташи и техните съблазнителни партньорки (виновникът и за прочутия хотел „Пера Палас“ в Истанбул), изградена от „Compagnie des Wagons-Lits, туристическата фирма, управлявала легендарния Ориент Експрес, монументалната сграда с над 200 стаи е завършена през 1898 г. Султан Абдул Хамид II обаче, който не бил любител на хазарта, отказал да й даде лиценз и постройката била закупена от богатата гъркиня Елени Зарифи. По молба на патриаршията тя я дарила за сиропиталище за гръцки деца през 1903, но през 1964 г., по време на засиленото етническо напрежение между турци и гърци, е наредено тя да бъде евакуирана. През 1977 г. постройката е окончателно затворена и оставена на произвола на съдбата. Днес има планове тя да бъде реставрирана и спасена, но дори и сега, във вида си на структура, потънала в пълно унищожение, буди уважение. През 2010 г. турското правителство върна правото й на собственост на патриаршията и тя планира да я превърне в Център по екология и междурелигиозно сътрудничество.
Ние заобиколихме заградения периметър и надникнахме през железните решетки. Като сиропиталище тук се е чувал и смях, и плач, но сега цялата постройка ридаеше, останала без сълзи в сухите й очи, от зеещите като празни орбити прозорци, над 100 на брой. Цялата сграда излъчваше непоносима скръб и отчаяно крещеше за помощ. Но засега около нея само пасяха овце и обикаляха кокошки, които не съзнаваха на какъв впечатляващ фон се разхождат. Наоколо бе тихо и мирно, толкова тихо и мирно, че пред този образ на горестна печал и пълно разруха тишината изглеждаше почти зловеща, като затишие пред буря. С цялата си нерадостна съдба, сиропиталището спокойно би могло да бъде обитавано от призраци и аз в никакъв случай не исках да замръкна тук.
Затова отново се метнахме на колелетата и заспускахме обратно по острия хълм към градчето, съзирайки как пред очите ни полупустинният пейзаж от върха започва да изчезва под тънкия воал от рехава зеленина, и още преди първите къщи да се появят, видях табелка, съобщаваща за бийч клъб с бели шезлонги, разположени на декинг от тиково дърво, водещ към каменист бряг и там, под сянката на дърветата, в смях и коктейли, прекарахме остатъка от деня. Говорихме си, че няма да е лошо, ако можехме да открием някакви останки от харема на Абдул Хамид II, последният султан на Османската империя, който, след като бива свален от власт, идва тук и Osmanlı İmparatorluğu (Османската империя) престава да съществува след 600 години господство над Мала Азия и Югоизточна Европа. Но времето беше изтрило всичко, а и за съвременна Турция не съществува нищо преди Кемал Ататюрк и новосъздадената република Турция. Единственото, което оставаше вечно, бе слънцето – то сякаш си играеше с фойерверки, докато се потапяше в лилави и кехлибарени отблясъци, припламващи във виолетово и медножълто сред короните на палмите в придобилото цвят на турско синьо Мраморно море.
Четете още: Нова Зеландия – острови накрая на света
Източник: Banker.bg
